Начало Идеи Гледна точка Тонистика
Гледна точка

Тонистика

1702
Тони Николов

„Незабравена София“, Тони Николов, корица и графично оформление Надежда Олег Ляхова, издателство „Рива“, 2023.

В  деня на свети Андрей Първозвани се събрахме в Клуба на архитектите, за да представим и отпразнуваме третата книга от поредицата на Тони Николов за софийските потайности – „Незабравена София“. Атмосферата в препълнената зала беше уникална, защото всеки се чувстваше сред приятели и съмишленици, които не само споделяме сродни ценности, но и изпитваме радост от общуването си. Радостта от новата книга даде допълнителен заряд.

Не познавам друг автор от миналото, нито от съвремието ни, който да прави това, което прави Тони Николов – сглобява пъзел от исторически факти, от детайли от най-различен порядък и чрез умението си на разказвач ни ги поднася като завършени разкази. Какъв е жанрът на тези текстове? Нито чисто биографичен, нито чисто документален, нито чисто белетристичен. Най-накрая – след третата му поредна книга за софийските истории – успях да го определя за себе си, нарекох го – тонистика. Това е синтез между духовна археология, литературна и политическа история, биография, летопис, документалистика, поезия и още нещо.

Тонистиката е един вълшебен ключ, чрез който се отключва историята на къщите, на местата, където хората са живели. Хората вече ги няма, но къщите, дворовете, мансардите, са тук, душите на някогашните им обитатели витаят все още над местата, където са се случили поразителните истории. Тони Николов долавя, възстановява и артикулира това витаене, представя ни го чрез някой материален детайл, чрез някой спомен, който стига до нас и чрез който и ние като читатели правим връзката с отминалото време. В разказа „Пожар в „Света София“ този детайл са думите на един непознат възрастен господин, които авторът едвам дочува, но въображението му бързо възстановява епохата, случката, атмосферата, болката, унижението, покаянието. Аз сигурно също съм срещала този човек в храма, някои от вас сигурно също са го срещали, но единствено Тони Николов е прозрял чрез него една уникална история, защото като че ли се е сдобил с чудния дар на прозорливостта – но не напред, а назад към миналото. И какво означава прозорливост в този нов литературен жанр? Чувствителност към болката на другия, разположен на фона на една епоха, чиято историческа канава авторът е изследвал прецизно, с търпеливостта на археолог. Прозорливост назад в миналото означава още умението да виждаш детайлите и да ги напасваш един към друг с виртуозна лекота. Означава – завидна обща култура и гъвкава, услужлива памет. От неговите разкази научаваме неща, които никъде другаде не бихме могли да прочетем, а добрият му разказвачески стил и пластичният език ни помагат да ги четем с лекота и наслада.

Разказите се четат с лекота, но като са замисли, читателят си дава сметка, че написването им е коствало много справки с книги и архиви, много ходене и ровене в библиотеки, издирване и срещи с хора от чиято памет трябва да се изрови някой важен детайл, връщана отново и отново на това място, покрай което ние минаваме по своите маршрути, без да знаем, че там е скрита тази история, която сега имаме възможност да прочетем. Но когато следващия път минем край тази къща, край този двор, непременно ще се спрем, ще се загледаме и ще си припомним историята. Ще се зачудим колко обикновено изглежда това място, а колко необикновено са го направили впечатлителността и прозорливостта на Тони Николов.

Различна е „Незабравена София” от предишните две книги на Тони Николов за софийските потайности. Издигната е на ново ниво, където художественото въздействие върху читателя е по-масирано, по-мощно, детайлите са подбирани с хирургическа точност, наративът е все така целеустремен, но неговото рало потъва по-надълбоко в нелечимите български рани. В „Незабравена София” усещаме повече рутина в добрия смисъл на думата, образите са по-обогатени, по-уплътнени, няма пълнеж, всяка подробност е от значение, авторът е добил самочувствието на разказвач, който с лекота владее и сюжета, и обича героите си. Разказва ни за тях така, че ги обикваме и ние. Най-често това са „бившите хора“ – Константин Муравиев, генерал Иван Вълков, Димитър Пешев, издателят Филип Чипев, художникът Тодор Хаджиниколов.

Иначе схемата на историите е позната – в един дъждовен или есенен, или зимен ден нашият разказвач-следовател се разхожда из улиците на любимия си град и се вслушва в техните придихания, започва да описва онази амалгама от видимо и невидимо, от спомени, асоциации, предчувствия и исторически факти, които правят разказите му тъй самобитни и характерни. „Да скиташ из града в хладната вечер е доста самотно начинание“. Но „когато бродиш сам из града, оставаш насаме с мислите си“. Понеже мислите на Тони Николов са интересни, интересни са и историите, които разказва. Извадени са на бял свят от паметта му, от книгите, от разговори с хора, събирани са като отломки, сглобявани, подреждани и накрая им е вдъхнат живот.

Виждаме горестната фигура на Виола Каравелова, която нощем вие по софийските улици, за да търси своя изчезнал съпруг, проследяваме трагичната съдба на семейството на Алеко Константинов, който в продължение на 5 години губи родителите си и трите си сестри и още повече се удивляваме на неговия талант, навлизаме в болезнената същност на българската гражданска война, която ескалира с взрива на „Св. Неделя” и продължава да тлее и до днес, усещаме сенките на руските шпиони, които продължават да се разхождат между нас и до днес, срещаме се с Рембрандови старци, с хора, чието фамилно име сме забравили, хора, живеещи в периферията на системата, проявили смелостта да не участват в нея, да не ѝ съдействат, да не станат нейни слуги.

Тони Николов се разхожда из софийските улици така, че те му разкриват своите тайни, а той ги разказва на нас. Можем от сърце да му пожелаем да е жив, здрав и неуморен, да продължава да кръстосва улиците, да изравя от забравата още и още интересни истории и да ни ги разказва все така пленяващо.

Когато затворим книгата, си даваме сметка, че не знаем – авторът повече за миналото ли ни говори, или за днешния ден? Защото нашето общество има трагичен проблем с паметта. Десетилетия наред паметта е гилотинирана, хората, които я носят, са екзекутирани и репресирани, в учебниците, книгите, медиите паметта е цензурирана, манипулирана, осакатявана. В резултат днес имаме едно общество с осакатена памет. Много хора дори считат паметта за ненужно бреме, което ни пречи да вървим напред. Двайсетте истории от „Незабравена София“ са посветени на незабравата.

В този смисъл бяха и думите на автора на финала на прекрасната премиера. Бил 16-годишен, все още ученик в НГДЕК, когато научил в час по история, че в древен Рим, ако искали посмъртно да накажат някого, го обричали на „проклятието на паметта“ – „damnatio memoriae“. Това означавало той да бъде заличен от обществената памет (или „изчегъртан“, както бихме казали днес). 16-годишният ученик безкрайно се учудвал как изобщо може да бъде заличен един човек. Ето така – като името му бъде изтрито от гроба му, като главата на надгробната статуя се счупи, изображенията му се заличат, когато за него не остане никаква памет. Обаче ако дори един-единствен човек произнесе името му на глас, ако дори един-единствен човек свидетелства на глас за неговите достойни дела, самият този акт го избавя от проклятието на забравата. Сега авторът на „Незабравена София” направи точно това.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора