Вратата на хангара зееше широко отворена. Навън из прахоляка летеше тополов пух, събираше се на все по-големи вълма, колкото очи, колкото юмруци. Войниците пиеха. Пресягаха се, сипваха. Бяха наредили три дървени каси с дъната нагоре една до друга. Разговорите бяха разкъсани, кънтяха в огромното помещение, качваха се до тавана и после слизаха долу.
– Я докарайте пленниците – извика сержантът. Не беше добра идея, но нищо не можеше да се направи. Беше късно.
Пленниците бяха двама. Тези, дето бяха ги виждали, казваха, че били уплашени. Даже не уплашени, а пречупени. Гледали като кучета.
Докараха ги. Единият беше по-възрастен, с рядка брадица. Той по се държеше. Младият беше направо момченце, той все завираше погледа си в скута, не смееше да срещне очите на никого.
Един от войниците много се беше напил. Беше намерил отнякъде китара и отиде до пленниците, като влачеше китарата като пушка. Застана пред тях, описвайки движения, които на самия него сигурно му се струваха много интересни.
– Я една песен! – каза той. – Може ли да пеете? Изпейте една песен.
Останалите се посмълчаха. Можеше да стане интересно.
Пленниците стояха мълчаливи.
– Пейте! Казах да пеете! – изрева мъжът. Той бутна китарата, изтърва я, тя падна и звънът на струните се разнесе навред из огромното помещение.
По-възрастният пленник разтърка ръцете си. Наведе се и взе китарата за грифа. Пипна струните и изведнъж запя с издуто гърло, с един грапав, топъл като напечена слюда глас.
Песента беше хубава, позната. Всички я знаеха.
Мъжът пееше все по-силно. Погледът му стана друг, суров, силен.
Пияният, дето донесе китарата, стоеше отпред и мръщеше очите си. Опитваше се да не плаче. Но плачеше. И си търкаше очите с ръкавите. Автоматът се люлееше на гърдите му. После той изрева:
– Ти защо пееш моята песен? Това е моята песен. – С много бързо движение свали автомата и стреля в пленниците.
Те паднаха на мръсния под. Под телата им започнаха да се събират локвички кръв – тъмна, блестяща.
Една топка тополов пух, снежнобяла, голяма като глава, влетя като жива в помещението. Понесе се към убитите, стигна ги, залепна в кръвта. И започна да се успокоява, да потъмнява, да се топи.
