Начало Идеи Гледна точка Тополов пух
Гледна точка

Тополов пух

3197

Вратата на хангара зееше широко отворена. Навън из прахоляка летеше тополов пух, събираше се на все по-големи вълма, колкото очи, колкото юмруци. Войниците пиеха. Пресягаха се, сипваха. Бяха наредили три дървени каси с дъната нагоре една до друга. Разговорите бяха разкъсани, кънтяха в огромното помещение, качваха се до тавана и после слизаха долу.  

– Я докарайте пленниците – извика сержантът. Не беше добра идея, но нищо не можеше да се направи. Беше късно.

Пленниците бяха двама. Тези, дето бяха ги виждали, казваха, че били уплашени. Даже не уплашени, а пречупени. Гледали като кучета.

Докараха ги. Единият беше по-възрастен, с рядка брадица. Той по се държеше. Младият беше направо момченце, той все завираше погледа си в скута, не смееше да срещне очите на никого.

Един от войниците много се беше напил. Беше намерил отнякъде китара и отиде до пленниците, като влачеше китарата като пушка. Застана пред тях, описвайки движения, които на самия него сигурно му се струваха много интересни.

– Я една песен! – каза той. – Може ли да пеете? Изпейте една песен.

Останалите се посмълчаха. Можеше да стане интересно.

Пленниците стояха мълчаливи.

– Пейте! Казах да пеете! – изрева мъжът. Той бутна китарата, изтърва я, тя падна и звънът на струните се разнесе навред из огромното помещение.

По-възрастният пленник разтърка ръцете си. Наведе се и взе китарата за грифа. Пипна струните и изведнъж запя с издуто гърло, с един грапав, топъл като напечена слюда глас.

Песента беше хубава, позната. Всички я знаеха.

Мъжът пееше все по-силно. Погледът му стана друг, суров, силен.

Пияният, дето донесе китарата, стоеше отпред и мръщеше очите си. Опитваше се да не плаче. Но плачеше. И си търкаше очите с ръкавите. Автоматът се люлееше на гърдите му. После той изрева:

– Ти защо пееш моята песен? Това е моята песен. – С много бързо движение свали автомата и стреля в пленниците.

Те паднаха на мръсния под. Под телата им започнаха да се събират локвички кръв – тъмна, блестяща.

Една топка тополов пух, снежнобяла, голяма като глава, влетя като жива в помещението. Понесе се към убитите, стигна ги, залепна в кръвта. И започна да се успокоява, да потъмнява, да се топи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора