От баща ѝ остана сакото на закачалката с дъх на цигари. Но с времето и този мирис изветря.
Майка ѝ намери убежище в глухотата си. Когато се върнеше от работа, Анелия сядаше при нея да ѝ разкаже деня си. Накрая разказите ѝ се превърнаха в един-единствен, един и същ разказ.
Майка ѝ неизменно кимаше с глава, в знак, че я чува, но Анелия не беше сигурна дали това е така. Все пак никога не направи опит да провери, за да не я обиди.
Сара се появи една есен, присламчи се към Анелия по пътя от спирката към къщи. Пуснаха я да преспи в двора, започнаха да я хранят, дори ѝ поръчаха дървена колибка. Майка ѝ се съживи, защото вече имаше компания през деня.
В навечерието на зимата Сара роди седем кученца. Но зимата през онази година се случи най-тежката от десетилетие насам. И кученцата не оцеляха. Остана жив само Топчо.
Топчо порасна широкогръд, но късокрак. Когато Сара се убеди, че е оставила къщата в ръцете на добър пазач, един ден тя изчезна, тъй както се беше появила.
Годините си вървяха. Двете жени, майката и дъщерята, все повече заприличваха една на друга.
Един ден и Топчо изчезна. Явно се обади скитнишката му кръв.
Поредната зима вледени всичко. Изведнъж наоколо се появиха много бездомни кучета, които особено сутрин, когато Анелия отиваше на работа, прекосяваха на глутница безлюдната улица и я плашеха.
Една сутрин глутницата я загради. Имаше кучета от кол и въже, големи и малки, а имаше и няколко наистина едри песа, които налитаха най-упорито. Анелия свали чантата си и започна да я размахва в кръг около себе си, като внимаваше да не се подхлъзне.
Изведнъж отпред изскочи едно неголямо куче. То каза нещо на останалите и те всички се дръпнаха встрани и млъкнаха. И после хукнаха нанякъде по блесналия леден път.
– Топчо, ти ли си? – извика Анелия.
Топчо я погледа малко, сбърчи носа си в нещо като усмивка, а после се затича да настигне глутницата.
