Да каже Александър Кьосев, че не си добър писател, пък макар и във Фейсбук, е все едно да те блъсне влакът. Все едно да усетиш силен трус в Пловдив, ама ако си в най-паянтовата, подкопана от хилядогодишната история на балканския човек сграда. Или да паднеш от слона, ако си отишъл случайно на екскурзия в Индия и си се качил да пояздиш слон. Не го пожелавам на никого. То е нещо като нокдаун. Нали сте виждали как залитат боксьорите след нокдаун, как очите им се наливат с кръв, как сграбчват въздуха с ръце. Така бях и аз. Чакайте да ви разправя за един истински нокдаун, който преживях. Военното обучение в десети клас карахме в село Маджаре. Нашата английска гимназия беше с балетното и ТОХ-а (Техникум по обществено хранене). От ТОХ-а имаше едно момче, което тренираше сериозно бокс от години и беше толкова добър, че играеше с мъжете национали като спаринг-партньор. От нашия клас трима-четирима също бяхме тренирали по няколко месеца бокс, при легендарния треньор с многото белези по лицето и с разръфани от крошетата уши Занданов. И решихме да си направим нещо като мини-турнир, за да блеснем пред балерините, онова момче от ТОХ-а носеше два чифта ръкавици. Една събота събрахме леглата в едната половина на бараката и започнахме. Моята боксова среща с тохаджията продължи три секунди. И след това цяла седмица виждах планините наоколо като от въртележка. И цяла седмица ме боля нетърпимо, пулсиращо, право в корена на мозъка, главата.

И сега изпитах нещо подобно. (Без главоболието. Откакто се кръстих, на 28 септември 1990 г., не страдам изобщо от главоболие.)

Наистина, вече ще ми е два пъти по-трудно. Досега пишех, мислейки се, малко или много, за добър писател. Сега пак трябва да продължавам да пиша, знаейки вече, че съм лош писател. Разликата е от земята до небето. Преди направо си ходех по небето. Сега трябва да се провирам между коренищата и тревите. Преди броях и описвах лястовиците. Сега трябва да се гледам очи в очи с буболечките.

Но за сметка на това аз самият вече съм на възрастта на онзи наш стар треньор по бокс Занданов и също имам доста белези. (Само че те са от вътрешната страна на лицето ми и не се виждат.) Поне знам едно – че нокдауните са част от играта. И играта продължава и след тях.

През последните две години преживях доста нокдауни. „Калунята” например беше един от тях. Все пак, за да бъде всичко красиво, оня ден, като мернах в „Книжен пазар”, че отново се предлага за продажба старото издание, веднага си го поръчах, въпреки че струваше цели 19 кинта. Кръгът трябваше да се затвори красиво. И аз го затворих красиво. На тайно. В малката стаичка на сърцето си.

Пак стана късно. Един иванметодиевски щурец се обажда навън. Това ми стига.

За финал ще ви цитирам част от писмото на едната от двете попадийки, които ми се обадиха през лятото, за да ми изразят подкрепата си по повод на едни други разправии. Още тогава се видях с тях, поговорихме си. Сега едната ми изпрати това писмо, което, с нейно разрешение, публикувам с известни съкращения:

Здравейте, господин Деян Енев,

По повод на смачкващите събития напоследък, ми е важно да ви кажа, че се старая да се моля за вас. Защото молитвата е единственият начин, по който съм способна да изкажа своята подкрепа към вас. И в бурни времена, и в мирни времена. Приемето го като топъл чай.

На вас, които пишете, ви е от Бога да пишете. Представям си, че вие всички, които пишете по този начин, го знаете. Иначе всичко би пресъхнало. Но – тия дни осъзнавам – и на нас читателите ни е от Бога да четем.

Бъдете здрави вие и вашите близки.

И още нещо. Благодаря на Ангел Игов за подкрепата. Като шеф на червената литературна пирамида няма да я забравя, въпреки че романът му „Кротките”(„Жанет 45”) е ярко антикомунистически.