Ще трябва да се съгласим, че тоталитарните общества винаги оставят впечатлението за обхванатост от някаква трескава, почти истерична приповдигнатост – от врящ и кипящ ентусиазъм, съчетан в същото време по причудлив (за да не кажа направо гротесков) начин с тежка и суха, казионна безжизненост. При цялата си ръкомахаща и жестикулираща хиперактивност тоталитаризмите винаги са удивително лишени от лица. В тях действат някакви анонимни, мъгляви и сиви “маси”.
Мисля, че на първо място това се дължи на неможещата да се отрече и осъществявана задължително от всеки тоталитаризъм всеобхващаща и – това бих искал да подчертая особено – перманентна мобилизираност на овладяното от тоталитарния проект общество. При това тоталитаризмът не само успява да осъществи такава мобилизираност (каквато при изключителни случаи би могла да реализира и една нетоталитарна държава), но той и определя тази мобилизираност като естествено и нормативно състояние на обществото в неговото всекидневие. За тоталитаризма всеобщата мобилизираност – на всички и всичко – е, да се изразим така, атрибутивна, а не оказионална черта на човешкото общество. И именно с това той го довежда до една несравнима с други исторически феномени дълбока, битийна девиация.
Защото най-съществената особеност на човешката ситуация в състоянието й на мобилизираност (и тук не бива да се оставим да бъдем подведени от чисто юридическата рамка на тоталитарната държава, в която експлицитна санкция за „мобилизация“ няма) е тази, че на човека му е отнето правото на живот. С казаното току-що аз искам да кажа не просто че животът на човека в тоталитарната държава във всеки момент може да му бъде отнет физически, но че неговият живот, който в нормални (нетоталитарни) условия е най-основното и най-същностното му право, му е отнет именно като право и се превръща при тоталитаризма в ресурс – в изначално и пожизнено притежаван от държавната власт ресурс, с който тя осъществява свои и съвсем независещи от човека цели.
И ако при мобилизирания (винаги временно и поради изключителни обстоятелства) – например за военната защита на националната общност човек – подобно отнемане на живота му като право – е в определен смисъл (трагически) оправдано (общността просто не би могла да се защити, ако човекът продължава да има живота си като безусловно своедостояние и може да откаже да го предостави като ресурс на воюващата държава), то при мобилизирания в тоталитарната държава човек превръщането на живота му от върховно негово право в ресурс (при това безсрочно и в еднаква степен за всички – и за мъже, и за жени, и за деца) се предопределя от едно предварително и фундаментално преобръщане на цялата социална онтология, според което войната от извън-редно се превръща в естествено състояние на общежитието.
Ако оставим сега настрана философското „обосноваване“ на това базисно преобръщане (за двата главни вида тоталитаризъм на ХХ век то е различно) и се съсредоточим само върху същностните черти на самото живеене в състояние на тоталитарна мобилизация, ние ще трябва да кажем, че, разбира се, изгубването на живота като право при тоталитарно мобилизирания човек не се отнася само до голия факт на този живот. То се отнася практически до всичките му същностни отправления (до неговата жизнена активност, до осъществяването на живота му изобщо).
Така например базисната активност на човешкия живот – трудът, с който при нормални режими живеещият осигурява самия себе си, гради благосъстоянието си, достойнството си – в състояние на тоталитарна мобилизираност също престава да бъде право и става ресурс на държавата (на властта) за осъществяването на имащата безусловно право над индивидуалността му „кауза“. Ето защо, макар наглед една и съща, при тоталитаризма „работата“ от само-изява или средство за само-обезпечаване се превръща в „служба“ – тя е служебен „дълг“ на човека. Обикновеният шофьор на камион при тоталитаризма е мобилизиран шофьор, администраторът е мобилизиран администратор. Но такива са и учителят, журналистът, дори и писателят – всички те са мобилизирани в своите дейности – т.е. дейността им е „издължаване“ към цели, зададени й отвън, от държавата. И ако това положение е не всякога непосредствено очевидно, понеже хората все пак имат право да сменят своята професия: шофьорът да престане да бъде шофьор, а администраторът – администратор и да изберат някоя друга, това не бива особено да ни заблуждава, защото всъщност всяка професия при тоталитаризма е изпълняване на външно вменен дълг. Дейността, „работата“ като такава е вид мобилизация и тоталитарната държава не просто има правото да разполага с нея, но и да я изисква за себе си. А поради това да наказва, ако човек под една или друга форма не я извършва. Нека припомним, че ако при комунистическия тоталитаризъм официално не съществуваше безработица, то, от друга страна, неупражняването на „обществено полезен труд“ бе равносилно на престъпление. Да бъдеш „нетрудов елемент“ бе криминализирано състояние, а това означава, че човекът при тоталитаризма не можеше да не се труди не защото в противен случай не би могъл да разполага със средства да поддържа живота си в обществото, а защото с това би лишавал държавата от част от нейния ресурс и следователно би вършил „саботаж“ спрямо нея. Не неосъществяване на себе си, а дезертьорство от „трудовия фронт“ на режима, мобилизирал го на него, би вършил той. А това е нещо съвсем различно.
Но далеч не само трудът е мобилизиран при тоталитаризма и човекът по същество го няма като „право“, а само като своя задълженост. В края на краищата трудът и поначало най-често е задължение на човека (към самия себе си, към неговото семейство, за да го осигури с нужното му). Буквално обаче на всяка жизнена позиция в тоталитарното общество човекът се намира мобилизиран. Така по същество той не се ражда на своето семейство. Той се ражда действително в него, но не и на него, поради което му е съществено ограничено дори правото да бъде „син“, да бъде „дъщеря“. Детето също е мобилизирано и право върху него поначало има тоталитарната държава. Нали комунистическият режим разполагаше децата в „дружините“ и „звената“ на „пионерската“ и „комсомолската“ си организация, в които родителите им не можеха да решат да не ги дадат. Точно по същия начин, казвам, по който нито самото навършило осемнайсет години момче, нито неговите родители могат да решат да го задържат настрана от наборната армия, защото на осемнадесет години момчето губи живота и активността си като право (доколкото държавата предварително е узаконила правото си да го „изземва“ за две години като свой „ресурс“), така и тоталитарната държава си е присвоила това право спрямо всички раждани в семействата деца още от самото им появяване на този свят. Последните следователно, заявява тази държава, въобще не са получили живота си – от самото му начало – като свое „право“. Още от детството му той е мобилизиран и държавата получава всички деца като членове на своите „пионерски“, „комсомолски“ и т.н. „армии“ така, както пък изхранващите и обличащи ги техни родители принадлежат към различните професионални „подразделения“ на армията на „трудещите се“, хвърлена на „трудовия фронт“. Базисно положение на тоталитарното мислене следователно е, че целокупният живот на хората – от самата му поява до самия му край – представлява ресурс, мобилизиран за осъществяването на „историческата необходимост“. Хората се раждат в „набори“ и живеят като „набори“.
Тъкмо това обаче, че всички жизнени активности, позиции и възрасти в тоталитарната държава са мобилизирани, довежда до първото много дълбоко, основно нарушаване на естествения порядък на живота.
Защото ако още децата престават да бъдат „синове“ и „дъщери“, „семейни членове“ по дефиниция и се превръщат, както казахме, в раждани и отглеждани в семейството ресурсни „единици“ на държавата, то с прословутото „предоставяне на правото на труд на жените“ (всъщност икономическото и административното принуждаване на жените да работят извън дома си), както съпругът, така и съпругата вече значително се отчуждават един от друг, престават да бъдат съставляващи домакинство. Доколкото трудът и на двамата е не тяхно право – решен от тях самите и извършван преди всичко за тях самите, а принципна мобилизираност на тяхната активност в определени „трудови колективи“, то от цялостно и органично принадлежащи си един на друг те деградират по-скоро до партниращи си хора от двата пола, споделящи определени функции, които държавата не може напълно да изземе (на първо място, родовата). Симптоматично е, че според комунистическата „политическа коректност“ мъжът имаше не „жена“, а своя „другарка“, както жената – не свой „мъж“, а „другар“. Връх в това релативизиране на брачния съюз поради всеобхватната и цялостна мобилизираност на хората и техните естествени отправления е достигнат при нацисткия тоталитаризъм, където дори репродуктивната способност на мъжете и жените е „мобилизирана“ от държавата и представлява дълг към нея, неизпълнението на който е равнозначно на биологическо дезертьорство, санкционирано политически.
Но по-нататък, и органичните съвкупности от семейства: съседските съжителства, кооперациите, кварталните, градските агломерации и т.н., са мобилизирани звена. Те по правило се организираха и реорганизираха у нас от т.нар. ОФ организация и например само като нейни членове хората имаха възможност да обитават дялове от урбанистичното пространство. По норми, разписани от тази организация, хората имаха определено количество жилищна площ (която само би могла да съвпада с някогашната им „собственост“) и която пак по нейно разпореждане можеха да бъдат задължени да споделят с други, чужди хора (т.нар. „квартиранти“, настанявани по административен път). Самите уж „собствени“ жилища т.е. тук са ресурс на тоталитарната държава (подобно на мобилизираните по време на война автомобили, машини и други мощности) и по същество не са „домове“, а налична „жилищна площ“, с която тази държава обзавежда трудовата си „армия“ съобразно своите урбанистични и икономически съображения: диктува ритъма и обема на разрастването на градовете, насочва миграционните потоци и т.н.
Най-съществената девиация при тази тотална, всеобхватна и перманентна мобилизираност на хората в тоталитарното общество е базисното преобръщане на естествените места на частния и обществения живот. От „първа реалност“, която се съ-общава (образува общ-ество), частният живот се превръща в своеобразен неизбежим резидиум – почти прискърбен дефект на обществения.
И действително, ако си мобилизиран, ако животът ти по определение е не право, а средство (ресурс) на осъществяващата своите „проекти“ държава, то всяко негово обратно при-свояване (приват-изиране) и опит за разполагане с него стават равносилни на присвояване на чужда собственост. Във времето, в което всички и всичко са мобилизирани в историческата война за „каузата“, частният живот във всичките му форми, с изключение на абсолютно нередуцируемите, е по същество „отживелица“, форма на не-само-отдаденост, непредоставеност, а тягата – всяка, дори инстинктивната тяга към запазването му, е вид дезертьорство на мобилизираните.
Ето защо частният живот, дори когато с нищо активно не се проявява, дори когато само резистира в себе си, е при тоталитаризма нещо под подозрение. В него a priori се съзира престъпният състав дезертиралост (от „строя“, от съответния възрастов, професионален и т.н. „фронт“), избягалост от задължението да си „подръчен“, да си „налице“ за „мероприятията“ на режима. Именно оттук произтича тези така характеристични за всеки тоталитаризъм свръхчувствителност и враждебност към т.нар. „еснафство“ и „битовизъм“. Стане ли частното житие (дори като стил на обличане и прекарване на времето, като култура) малко по-подчертано, по-„цветно“, на него вече се гледа като на политически враждебно поведение, като неслучайна, злонамерена противопоставеност на нормалната „включеност“ в „колективите“.
Тук, пак повтарям, съвсем не е нужно да се проявява каквато и да било същинска активност на частното (частна инициатива). Дори недостатъчната „ентусиазираност“ в публичните „мероприятия“, дори характерологично мотивираната затвореност, алиенираност: от живота на блока, на квартала, на „трудовия колектив“, се привиждат вече като активност – като активност срещу обществената задълженост, т.е. като дезертиране. Естествената затвореност на едно по-чувствително дете (особено ако е от бивше „дребнобуржоазно семейство“), не-активността му в „пионерската“ и „комсомолската“ организация, в „живота на дружината“, тежнението му към самотни игри и занимания вместо например към масов спорт, буквално по епидермален начин се надушват от „активистите“ като опасен симптом – ако не на съзнателно противопоставяне на нормативната мобилизираност, то поне на социална непълноценност и наследствена политическа „изроденост“. Тягата пък на определени по-културни семейства към облагородяване на интериора на техния дом: купуването на красиви вещи, пазене на антики и т.н., се вижда като демонстративно „ограждане“ от обществото, от „другарството“ със съседите, съкварталците и колегите. Нека припомним, че „потребителството“ („еснафството“) се смяташе за девиация по времето на тоталитаризма и на него се гледаше като на политически неблагонадеждна черта не поради друго, а поради противоположността му на политически „правилната“ само-отдаденост, само-даденост да бъдеш „потребяван“ от „колективите“.
Но дори напълно естественият инстинкт на семейните двойки за непубличност, нетранспарантност на случващото се в съвместния им живот – на конфликтите и проблемите им от интимно естество; инстинктивната им, повтарям, неприязън към перманентната „супервизия“ на кварталните милиционерски и партийни активисти над състоянието им се приемат за подозрително укривателство и враждебност към всеобщото „другарство“.
Още веднъж и казано пределно общо: частното във всичките му форми и прояви е при тоталитаризма място на потенциално дезертьорство и поради това то е нежеланият (и постоянно „изправян“) дефект на „новия живот“. Частното е при тоталитаризма територия на потенциалната противо-общественост изобщо. Откъдето „противообществени“ стават неподозирани за нормалния социум неща. Подчертаният естетизъм или авангардизъм на обличането, да кажем, биха могли да се покажат като предизвикателно „обособяване“ от масата. Дори човекът, който е с определен депресивен хабитус, би могъл да бъде оценен като нежелаещ да се „надмогне“ егоцентрик, който следва да бъде не подпомогнат, а „разбит“. Напротив, като „морално разложен“, защото вместо да хвърля силите си в „обществено полезна“ дейност, услажда себе си, може да бъде определен твърде „светски“ държащият се човек и т.н.
В предел самата личност, която според понятията на класическия разум се гледа като „ентелехия“ на индивидуалната човешка природа, като неин най-висш цвят и осъществяване, в режима на тоталитарната нормативна мобилизираност се превръща в точно обратното: в онтологически дефект на индивида. В своето битие личността е вече коренът на неподчинимостта, битийното място на онтологичната дезертиралост от изискваното състояние на несамопринадлежене. Личността е девиация у мобилизирания и колкото по-подчертана – толкова по-дълбока.
Именно поради тази своя базисна неприязън към личностността тоталитаризмът почти задължително изработва и свой цялостен и много типичен физиогномично-пластичен идеал, радикално различаващ се от известните ни от историята. Така, според него дори всяка физиогномична и соматична свое-образност (която по определение е личностна) е същевременно политико-естетически саботираща. Такава, разбира се, е всяка духовна аскетичност на лицето и излъчването, но е забележително, че и чувствената своеобразност – еротичността му, е такава именно защото също е подчертано личностна и винаги е проява на агресивно-частното.
Бихме могли да кажем, че най-точно естетически „благонадеждният“ тоталитарен силует е въплътен във фигурата на участника в любимата на комунизма и нацизма форма на „спартакиадата“ – в здравото и младо, но подчертано не-индивидуализирано и не-еротично, бегло облечено, но потопено в спортна „масовка“ тяло.