Разговор със скулптора Стефан Иванов за конструирането на настоящия момент, себеопознаването и капана на консуматорството
Стефан Иванов (р. 1989) е завършил скулптура в Национална художествена академия в София. В момента е докторант на самостоятелна подготовка и редовен асистент в катедра „Скулптура“ в НХА. През 2016 г. прави самостоятелна изложба „Непредвидени обстоятелства“ в галерия „Васка Емануилова“, с куратор Владия Михайлова. През 2017 г. участва в Националните есенни изложби в Пловдив с куратор проф. Галина Лардева. През 2018 г. е номиниран за Наградата за съвременно изкуство БАЗА. През 2020 г. представя самостоятелната си изложба „194 дни“ в Plus 359 Gallery в София с куратор Ирина Баткова. В края на април 2021 г. участва в груповата изложба NEXT Balkan Belgrade 2021: Bulgarian contemporary art, представена в галерия U10 в Белград.
В днешната флуидна и сякаш лишена от цялост среда скулптурата води към застиналостта на „уловения“ кадър. Запаметява веществени състояния и взаимовръзки. Как вие като скулптор бихте конструирали настоящия момент? Кои елементи бихте съчетали?
За щастие живеем в интересни времена. Средата, която ни заобикаля, е хаотичен и леко кичозен микс от визуална информация. Хората се лутат, без да намират правилната посока. Усещането е, че всеки момент нещо ще се случи, но сякаш след едно примигване и действието се повтаря. Ролята на художника в тази ситуация е да погледне отвъд събитията, „да отсее зърното от плявата“ и да фокусира вниманието на зрителя върху конкретен, съществен проблем. Що се отнася до въпроса кои елементи бих съчетал, аз съм го направил – октоподът на тежките обществени недъзи е обсебил всячески битието ни, природата е блокирана от боклуци в широкия смисъл на думата, шопингманията и потребителското са ни уловили здраво на въдицата си. И тук е ролята на рибите като персонажи в моите произведения, може би най-универсалният символ на спасението, за който можем да се сетим. Съчетанието на отделните елементи при мен се получава интуитивно, в зависимост от конкретиката и концепцията. Избягвам да се ограничавам в предварително разработени схеми, разчитам на моментното хрумване и смятам, че по този начин поддържам по-свежа чувствителност.
Изложбата ви „Непредвидени обстоятелства“ (галерия „Васка Емануилова“, 2016 г.) включва обекти, които трудно виреят едни до други – шаран, затиснат в стяга върху декоративна маса, бебе в количка от супермаркет, понички пред ретро телевизор. Серия от действия, приключили внезапно или оставени на пауза. Може ли зрителят отново да ги задвижи, или хората са просто воайори?
Възможно е. При реализиране на творческия процес, с цел създаване на конкретно произведение аз съвсем съзнателно търся съавторството на зрителя. Моите скулптури представляват отправни точки за събуждане на творческата инициатива у този мой нарочно търсен съмишленик, който след материализирането на идеята и поставянето ѝ в публична среда да поеме инициативата и да я доразвие в желаната от него посока.
„Скулптурният инцидент“ е тема и в последната ви самостоятелна изложба „194 дни“, представена в края на 2020 г. в Галерия +359. Отвъд несигурността на момента като че ли няма друга реалност. Така ли разчитате и днешната ситуация?
Тази изложба реализирах по покана на Галерия +359, в конструктивен творчески диалог с куратора Ирина Баткова. Според мен най-важен е именно моментът, в който се намираме сега. Втренчването в миналото е непродуктивно, а бъдещето винаги е непредвидимо. Като художник често се опитвам да гледам от дистанция случващото се около мен. Ако за миг спрем всекидневието като на стоп кадър, ще забележим многообразието от детайли, взаимовръзки, конфликти и възможности, които ситуацията предоставя. В този смисъл, моите произведения представляват снимка на елементи от тази съвкупност, пречупена през субективната ми сетивност.
Заглавието на изложбата отпраща към 194-те дни на изолация по време на пандемията от 2020 г. Какво отключи този наложен отвън процес във вас? Промени ли програмата ви?
Смятам, че всяка творческа личност целенасочено трябва да развива адаптивността си към заобикалящата я среда и ситуация. В началото на пандемията, когато бързо ми стана ясно, че част от планираните ми ангажименти и пътувания ще отпаднат, сякаш почти инстинктивно насочих всичките си усилия и време в работа по нови скулптурни композиции, които впоследствие показах в изложбата. Решенията, които трябваше да взема, бяха съвсем логични. Почти без да излизам от ателието си, реших да използвам вече наличните материали и готови форми, които обитаваха пространството, но като че ли до този момент бях пренебрегвал. За мен това беше процес на вглеждaне в моя хабитат и заобикалящите ме вещи, ситуации и близки хора. Чрез забавяне на иначе така забързания ритъм на живота сякаш успях да опозная себе си по-добре, а произведенията, които създадох, са своеобразни тотеми на моето съществуване, включващи в себе си моите вещи, моя консуматорски отпадък, моите сънища, страхове и мечти. Също така, за първи път от доста време използвах рисунката не само като бърз метод за визуализация на мислите и идеите ми и част от работния ми процес, но и като възможност за себеизследване и себеопознаване. Затова и в изложбата ми те заеха важна част – нарисувани в голям мащаб и създаващи фонова среда и атмосфера за показаните от мен триизмерни обекти.
Тишината и концентрацията са пристрастяващи в работата ви. Кога разбирате, че сте готов с конкретния проект и вече може да се дистанцирате от него?
Процесът на създаване на всяко мое произведение е различен. Може би това прави работата ми вълнуваща за мен самия. Понякога идеята съществува в главата ми и единственото, което остава, е да отделя време за нейната материализация. В други ситуации тя преминава през многобройни експерименти. Балансът между композиция, форми, обеми и техния цвят е много крехък и трудно уловим. Разбира се, ключови са концепцията и посланията, които закодирам в творбата. Едно произведение никога не трябва да бъде завършено докрай като послание. Стремя се да подам на зрителя тема за размисъл и да му оставя достатъчно голяма свобода той да направи своите асоциации и изводи. Не смятам, че трябва да давам готови решения или да налагам мнението си, но ако някой припознае, в това, което правя, свои усещания и естетически възгледи, значи може би съм успял.
В проектите си често водите публиката сред тотеми от консуматорската индустрия, реликви от витрината.
Трябва да призная, че аз самият сигурно също често попадам в капана на консуматорството. Може би част от нещата, които правя като изкуство, са резултат от самонаблюдение и са своеобразна моя защитна реакция. Мисля, че основната разлика при работещите „изкуство“ е нуждата от създаване на качествено нов естетически продукт, без непременно зад това да стоят финансови или други съблазни. Според мен, наложените покрай пандемията ограничения направиха още по-видимо множеството от хора, които, лишени от монотонния ритъм на работната седмица, лишени от уикенд забавленията си и комфорта на кафенетата и търговските центрове, се оказаха сякаш без солидна почва под краката и без идея какво да правят със себе си. А по повод консуматорството, съвсем наскоро ми попадна една мисъл на Валери Петров, която много ми хареса: „Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта…“
Споменавате, че съзнателно рядко участвате в групови изложби. Кое в характера и разбирания ви трудно се приобщава, отказва да е част от общата картина?
Така е, смятам, че произведенията ми имат най-голяма сила, когато са показани самостоятелно, а и често са мислени сайт-специфик, за конкретно пространство и концепция. Случвало се е мои скулптури да попадат в друг концептуален контекст. Бидейки съпоставяни с други творби, се измества фокусът им. Често кураторите, опитвайки се да свършат своята работа, размиват границите между произведенията под шапката на общ концептуален проект, което напоследък е все „по-модерна“ тенденция. В самостоятелните си проекти също работя с куратор, разбира се, но тогава диалогът с него е по-целенасочен и представянето ни се получава по-фокусирано.
Давате свободно поле за въображението на зрителя, като умишлено лишавате работите си от заглавия. По какъв начин влияе на собственото ви възприятие обратната връзка от публиката?
Обратната връзка за художника в изкуството може да дойде по различни канали и на различни нива: 1) Връзката художник – художествена критика (изкуствоведи). За съжаление, в България не само по отношение на скулптурата, но и в други сфери на изкуството градивната художествена критика почти отсъства. 2) Връзката художник – галерист – меценат. Тя все още е много крехка и се надявам тепърва да се развива. Българските меценати на този етап се страхуват да колекционират съвременно изкуство и предпочитат да инвестират в произведения на старите майстори. 3) Връзката художник – зрител. За момента това е единствената топла връзка, която дава надежда на съвременните автори. Случвало се е от дистанция да наблюдавам реакциите на зрители спрямо моите произведения. Смело твърдя, че най-искрените, верни и непринудени коментари са тези на децата.
Търсите ли противодействие на фалшифицирането на образите и мнимата идентификация, постигната чрез селфи културата?
Често провокирам себе си, дори и както казвате вие, чрез „фалшифициране на образите“, които използвам. Много от елементите, които включвам в композициите си, са точни копия или отливки от реално съществуващи елементи от живата и нежива среда. Други пък заимствам такива, каквито са, използвайки философията за редимейд скулптурата. Това ми помага да постигна качествено нова естетика, често деформираща реалността, но и надявам се, провокираща зрителя към разсъждение. Какво е истинско и кое в средата ни е изкуствено? Кое е наистина стойностното и какво вече е загубило смисъл и значение за нас?
Преподавате на студенти в Академията. Каква е нагласата към изкуството на различните поколения – вашето, на преподавателите ви и на вашите студенти?
Разлика в трите поколения определено има, но преди да критикувам е редно да кажа, че от дълбока древност в изкуството всяко следващо поколение художници стъпва на раменете на предходното и опирайки се на вече натрупания опит, намира своята среда. Смятам, че Академията е точно мястото за среща на тези различни поколения. Радостно е, че все повече млади колеги преподават в различните катедри, като нашето поколение трябва да е своеобразен мост и преводач в комуникацията между другите две. Студентите в момента се вълнуват от различни теми, някои от тях непонятни и за мен, но именно тук може би е заложен потенциалът им. Смятам, че е грешно и прибързано да отричаш или да се опитваш да промениш нещо принудително.
Разкажете повече за настоящите ви проекти.
Отговарям на тези въпроси от квартирата си в Белград, където в момента се намирам, подготвяйки участието си в групова изложба на 30 български автори, работещи в полето на съвременното изкуство, сред които имам удоволствието да съм и аз. Проектът The Pric/ze is Right – NEXT Balkan: Bulgarian Contemporary Art in Belgrade 2021 от българска страна е организиран от DOMA Art Foundation, съвместно със сръбските им партньори от Kulturforum и галерия U10, в която са експонирани две мои произведения. Паралелно с това, до 27 юни в Националната галерия може да бъде посетена изложбата „Да колекционираш съвременно изкуство“, представяща частната колекция на Владимир Илиев, в която има и мои творби.
На хоумпейджа: Стефан Иванов, Проект Артефакти, БАЗА 2018 г., фотография Радостин Седевчев
