0
3268

Точката на друго място

Героят е на 68 години, страда от гръдна жаба, живее с чувството, че скоро ще умре, макар и с тази болест да може да се живее дълго. Богат е, притежава лозя, чифлици, имения. Има съпруга, деца, внуци, дори извънбрачен син, за когото се е грижел, но недостатъчно добре. Не вярва в Бог за разлика от съпругата си и останалите членове на семейството си, които са ревностни католици. С нездраво задоволство през целия си живот е разобличавал лицемерието им и им е доказвал несъвместимостта на техните стремежи и постъпки с евангелската вяра. Това, разбира се, не е било никак приятно нито на съпругата му, нито на децата му. С което пропастта между тях постепенно и неизменно се е разширявала, за да стигне – в края на живота му – до открита непримиримост. Той, милионерът, който държи и контролира зорко богатството и те, неговото семейство, наострили зъби като хиени, увили се около него като змийско кълбо, за да се нахвърлят върху това богатство и да го усвоят по най-благоприятния за тях начин. Шушукат, казва главния герой, крият се по стълбите, по ъглите, под балконите, по беседките, надумват се, кроят планове кого да изпратят при мен, какво да ми каже, как да ми измъкнат малко пари ужким във вид на заем, ужким, че само временно, ужким, че щом се възстановели икономически, първото нещо щяло да бъде да ми върнат този заем. Героят почти не ги допуска до себе си, така или иначе когато се наложи да обядват или да вечерят заедно, той ги иронизира, подиграва им се заради обсебеността им от парите, заради дребните им сметчици, заради прозрачните им полуглупави кроежи.

Заобиколен от богатството и от семейството си, неговото умиране протича в абсолютна самота. Самота, на която човек не е способен да издържи. И той започва да пише изповед до своята съпруга, с която са се оженили преди почти половин век, с която отдавна са престанали да се обичат, с която по-точно отдавна се мразят. Той е честен и доблестен човек. Изповядва не само нейните недостатъци, но и своите. Но казва, че колкото и да се ненавиждат, и двамата по нещо си приличат. По алчността. По това, че на първо място за тях винаги са били парите.

Парите, парите, парите. Това е лайтмотивът на изповедта, това е виновникът за проваления, охолен и безрадостен, безсмислен живот. Все пак докато пише своята изповед, главният герой има надежда – поне веднъж да обърне и да привлече вниманието на своята съпруга към себе си, да я накара поне за миг да изпита съжаление към него, угризение, милост. Или поне да има търпение да прочете написаното, да мисли върху него, да признае грешките си, жестокостта си към него, някакво покаяние да се пробуди в нея, нещо забравено, отминало, нещо човешко…

Но както е добре известно, съдбата никога не се осъществява спрямо човешките планове. Съпругата му получава сърдечен удар и умира преди него. Изповедта му остава не само непрочетена, но и недописана. Закъсняла. Изгубила смисъл. Животът слага точката на друго място. Животът им се запечатва такъв, какъвто е бил, без възможност да бъде претворен, изкупен, опростен. Надежда да си простят взаимно или поне да поговорят, или поне да се изслушат един друг, вече няма. Изповедта е закъсняла. Най-страшното, безвъзвратното закъснение вече се е случило. Прошка може да даде само живият. Закъснението да обичаш е необратимо.

И в този нов ад, в който главният герой се озовава, големият писател Франсоа Мориак пише: „…На нас, хората, ни трябва някаква сила!” – казвах си аз. Каква сила ли? Нечия помощ. Някой… Дори най-добрите хора не могат да се научат сами да обичат. За да се браниш от смехотворните неща, от пороците и най-вече – от хорската глупост, трябва да изнамериш тайна, способ да обичаш, който светът още не познава. Докато тази тайна не бъде открита, не се опитвайте да промените човешките отношения. Преди смятах, че егоизмът ми е причината да не се интересувам от икономическите и социалните проблеми. Не отричам, че бях самотно, безчувствено и безразлично чудовище, но бях убеден, че не си струва да се бунтуваш срещу света, а трябва да проникнеш до самото му сърце. Търся Човека, който би извоювал такава победа. Той е един-единствен на света и само той е достоен да носи името Сърце на сърцата. Той олицетворява огнения център, който управлява цялата човешка любов. Това желание може би вече бе прераснало в молитва.”

В последните седмици от живота си героят заживява с внучката си Жанин, претърпяла любовно крушение и обърнала се страстно към вярата. Чрез нея той открива съкровената стойност на човешкото общуване, което не се влияе от личния и финансов интерес. Тя казва на своето семейство: ”…Съгласна съм с вас, че той бе ужасен човек, на моменти дори потресающ, но това не пречи през последните дни да е бил пречистен от удивителна светлина.”

Да, претворяването на вехтия човек в нов, тази покъртителна метаморфоза, към която сме непрестанно призовавани, се разгръща пред очите в образа на главния герой и неговата изповед. И най-страшното в тази изповед е осъзнаването на пълното безсмислие на един живот, изживян в гняв и огорчение, в алчност и омраза, изживян без любов и без милосърдие. От думите на Жанин разбираме, че той три пъти се е срещал със свещеника на близкия град, че е очаквал Коледа, за да се причасти, че е съзнавал греховете си и се е каел за тях. От неговата незавършена изповед не разбираме това. Разбираме го от изповедта на внучката му. Истинското покаяние е дълбоко и скрито. Показното покаяние е фалшиво. Атеистът е бил християнин, а богът на християнката са били неговите пари.

Мориак обича темата за фарисейската вяра и има редкия талант да я описва. Темата е трудна, защото граничи с това да даваш присъда. А присъда може да се дава единствено с любов.

Мориак е написал „Змийско кълбо“, за да ни каже да не бързаме да съдим. Написал го е, защото е виждал, че ние бързо и лесно съдим. Писателят ни разкрива, че животът е сложно оплетен и колкото по-безотговорно го живеем, толкова по-трагично той се оплита като змийско кълбо. Казва ни още, че животът слага точката на друго място, не там, където на нас ни се иска.

Но парадоксално – след края на романа читателят се чувства изпълнен с надежда, със светлина. Никога не е късно да изпитаме разкъртващото покаяние, което ще ни пречисти, което ще преобърне знака на живота ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияДа зарадваш Дядо Коледа
Следваща статияЕдин филм, разказан като приказка