Вертикалните пейзажи на художника Иван Христов 

Калин Николов, кураторът на изложбата на Иван Христов (1900–1987) в Националната галерия/Двореца (18.VI.2026 – 20.IX.2026), казва пред сайта „Въпреки“: „За Иван Христов има една шега, а може би и не съвсем. Че няколко града спорят за неговото рождено място. Защото Видин е факт по документи, но Трявна, Велико Търново, Балчик, Мелник, Предбалкана са неговото творчество от начало до край“.

Важно изказване, което зад привидно анекдотичния си характер ни изправя пред същностен въпрос (или чуденка) относно творчеството на този толкова голям и за съжаление не чак толкова популярен български художник. А същностният въпрос чуденка е: Защо роденият във Видин артист, прекарал, вярно, в града след раждането си едва месеци, тъй като баща му, който е юрист, бива назначен в Силистра за председател на тамошния Окръжен съд, не рисува кой знае колко често родното си място (да, има картини на Бабините Видини кули, но сравнително малко), а пък Дунава почти не – известна е „Край Дунава“, която има подпис, но не е датирана, та да приключа най-сетне с въпроса чуденка, защо „тихия бял Дунав“ го няма в неговите картини? Поради какво тази бодяща очите липса?

Решението в една от залите на НГ заедно с изложените картини на Иван Христов (повечето собственост на наследниците) да се представят и други – на негови съвременници като Борис Денев, Данаил Дечев, Никола Танев, Сирак Скитник, Васил Бараков, Давид Перец, Дечко Узунов, ни помага за отговора, а именно: Ако за повечето от тях България е разнообразна ландшафтно и те я рисуват в цялото ѝ това неизмеримо разнообразие, то за Иван Христов българският ландшафт е кажи-речи един-единствен – висок, вертикален и изострено-грапав чак до назъбеност. Оттук неговата специфична четка: тя е едра, корава, отсечена; добре се вижда фактурата на мазките, а формите са нащърбени, чепати, крути. Неравни. Един експресионистичен рисунък, който покорява със своя мащаб и с нарочната си, на зърнести канари подобна, пленителна красота на баграта. Както и с онова, което прозира зад нея. Или по думите на Иван Христов: „Разбрах една неписана истина – къщата не е само къща, а духът на онзи, който е живял в нея. Земята не е само земя, а историята на тези, които са живели на нея“. Пейзажите му не те оставят равнодушен – разбира се, както и на другите големи български пейзажисти, но с един само негов си маниер: те ни карат да настръхваме, да ни побиват тръпки пред тяхната дивност и дивост. В неговия естетически усет природата не е опитомена, тя е почти първобитна, все едно непристъпна; той я рисува не като място, на което да закусиш, а като място, сред което да скиташ. Възвишена в смисъла на Кант: в картините на Иван Христов природата е безгранична и съзерцавайки я, на нас ни остава по необходимост и без избор една-едничка „способност за съждение“ – възхитата. Природата, българската природа е висока, много висока; ние, зрителите, я гледаме от ниското…

Особено силно тази височина (вертикалност) на българската природа в творчеството на Иван Христов проличава, когато я сравним с двама от „Бараците“ – Давид Перец и Васил Бараков, както и с Владимир Рилски, друг южнобългарски художник. Не случайно Петър Увалиев изрича за работата му: „Той е спомогнал да се изгради изкуството на един народ така, както други много преди него са помагали да се градят катедрали“. Катедрали, тоест издигнатости, височини. Сякаш най-различен е от Владимир Рилски: рисунъкът на последния е мек, заоблен, без остри ръбове и надвиснали скали; гладък (картината от 1957 г. „Пейзаж с къщи“). При Иван Христов е напълно иначе: заставаш пред негово платно и изпитваш чувството, че ако посегнеш да го пипнеш, ще те убоде и ще ти потече кръв; той не ласкае окото на зрителя, той го предизвиква и пàри. Докато Васил Бараков работи с широки плавни мазки, Иван Христов никак не; неговите са шило и игла. Пред платната му заради тази тяхна неповторима височинна острота душата ти започва да става неспокойна, а ти самият дребничък; неговите пейзажи не са, за да те галят, а за да (те) режат (през) цялото ти същество, мълвейки ти: „Мъник си, мъничък си. А онова, което гледаш, то е голямото, то е възвишеното…“

Картината „Белоградчик“ (1934). Погледът тръгва от къщите, но бързо ги изоставя, за да се опре във внушителните височини на издигащите се хълмове и най-отгоре в плътните, скупчили се като Самуилови воини скали – монументални, непреодолими, неразбиваеми. Удря се в тази непробиваема плътна маса и се отклонява вдясно, където го очаква друга височина, стърчаща над червените покриви и белите стени на къщите – минарето. То е самотно, сякаш художникът иска да каже, че за да се постигне небесното величие на Бога, не бива и не трябва да се осланяш другиму, длъжен си сам да го изпълниш. Може би поради това двете дървета, които по форма приличат на минарето и които – ако изтеглиш мислена линия, са на един ред с него, са отдалечени; повече в ниското, отколкото във високото, където то е. Все пак от извисеното минаре погледът ни е тръгнал надолу, забелязал е короните на другите дървета, нахвърляните една до друга къщи, които все пак ти оставят някакво пространство да се промушиш, след което – стигнал до най-ниската точка – там, където е по-малкото от двете изправени дървета, пак насочваш погледа нагоре, за да стигнеш отново до непробиваемите скали. Очите извървяват кръг, оформяйки един своеобразен уроборос: пейзажът е някак затворен в себе си, непроницаем; въртиш се в неговата орбита, откъдето не можеш да излезеш. Или можеш, но само с усилие; усилието на зрител, който е „стреснат, трогнат, очарован…“ Реалността се е превърнала в магия, в херметически кръг…

Много още подобни картини има в изложбата на Иван Христов в НГ – Двореца: „Созопол“ (1935), „Стара улица в Пловдив“ (1936), „Варуша“ (1943), „Велико Търново“ (1943), „Край Янтра“ (1957), „Мелник“ (1973), „Велико Търново“ (1979)… Има, разбира се, и други, в които ракурсът не е отдолу нагоре, а обратно, но там също откриваме височини – „Морски пейзаж“ (1935): къщите отпред са плътни като Белоградчишките скали, а в задния план – баири, хълмове, възвишения… За Иван Христов българската земя не е равна и плоска, ниска и еднообразна; за него – и това се вижда отлично в творчеството му, тя е нагънат, неравен пейзаж, в който високото е най-важният елемент, най-важната перспектива, най-важното измерение. Винаги издигната, винаги възвишена – това е тя Българията, отляна в платната му…

А Дунав не се връзва с тази концепция. Виждаме голямата река на картините на Атанас Михов например, да вземем „Пролетни води“ (1954) – широко пространство и плоско и ако не са дърветата и храстите на първи план, окото така и ще се зарее в равната безкрайност и ще се затрие в нея. Прочее, тъкмо тази „равна безкрайност“ на морето предизвиква бургазлията Георги Баев да извърши нещо изключително не само в българската, но и в световната живопис – да вертикализира морето. Кажи-речи всяка негова картина е едно издигнато море. По същия начин Иван Христов вертикализира българската природа – разбира се, по-рано от Георги Баев, но пък е имал предимството, че тя сама го подтиква към това – Белоградчик, Трявна, Велико Търново, Мелник… Ето защо съвсем не е случайна онази шега, за която споменава Калин Николов, никак не е случайна, а напротив, закономерна е: в пейзажите на Иван Христов всяко българско място е поставено много високо. Толкова високо, че достига небето. Превръщайки се по този начин в свръхземно небесно място…

Тоя свят висок е, Бог ще го съзре…