Крис Шарков интерпретира класическия Молиеров сюжет на сцената на Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ в Плевен
„Тартюф“ от Жан-Батист Молиер, превод и сценичен вариант Димитър Кабаков, режисьор Крис Шарков, сценография Никола Тороманов-Фичо, музика Асен Аврамов, мултимедия Петко Танчев. Участват: Антъни Пенев, Адриан Филипов, Боряна Маноилова, Валентин Василев, Делян Илиев, Марин Дулчев, Надя Дердерян, Теона Димова, Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен, премиера 14 декември 2023 г.
Френският драматург Жан-Батист Молиер създава емблема на човешкото лицемерие с комедията си „Тартюф“. Пиесата едновременно провокира с човешката наглост и с наивността, чиито проявления достигат до крайности. Безсрамният, набожен хитрец Тартюф успява да влезе под кожата на заможния Оргон. Между двамата пламва приятелство, което по-късно чрез характера на Тартюф по изключително жесток начин Молиер безмилостно разрушава. Определяна е като „най-мрачната комедия“ на автора, сюжетът ѝ допуска хитрите очи на външния човек да надникнат в най-дълбоките семейни интимности и абсолютно свободно да се възползват от тях. Докъде може да стигне човешката наглост и възможно ли е човек да се удави в слепотата на доверието са сред въпросите, които поставя драматургът.
С текста се заема режисьорът Крис Шарков. Интензивната му творческа дейност през последните няколко сезона затвърди усещането за определен тип естетика на работата му. Той умее да разказва история в няколко пласта, не се притеснява да експериментира с изразните средства, избира интригуващи текстове, чиито сценични решения се отличават с модерен ход. Поредицата му от скандинавски заглавия („Дивата патица“ по Хенрик Ибсен, 2018 г.; „Сцени от един семеен живот“ по Ингмар Бергман, 2019 г.; „Галерия Стриндберг“ по Аугуст Стриндберг, 2021 г.), прочитът му на „Лулу“ по Франк Ведекинд (2022 г.) и малко преди това „Серотонин“ по Мишел Уелбек (2020 г.) са само част от сценичните интерпретации, в които можем да наблюдаваме споменатата специфична модерност.
„Тартюф“ в Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ е също толкова специфичен като сценичен прочит. Той започва с фрагменти от Стария завет и погълнатия от кит Йона – събитие, което бива употребено като метафора въобще за света, в който ще наблюдаваме Тартюф. Можем да приемем, че действието в началото се развива в дълбините, около и между останките на кит. След което на преден план покрит с дъждобран човек самоцелно се залива с вода и се срива на земята – Тартюф е изхвърлен от морето. Този библейски сюжет, употребен като рамка на представлението, бива запазен цялостно като тема и намира израз най-вече в пространството и хитростта на Тартюф. Пораждането на силната приятелска връзка между заможния Оргон и почти удавения хитрец е ограничено до едно безмълвно преобличане. Оргон му преотстъпва топлата си риза и панталон, докато Тартюф сякаш гледа през него. Действието продължава с епизодични сцени от пиесата, които бегло очертават иначе подробното и поетапно затъване в измамите на хитреца.
Интересно е решението Тартюф да присъства почти през цялото време на сцената, но сякаш онемял. Докато тече действието, той обикаля като призрака от „Хамлет“ и разглежда пространството и останалите хора. От една страна, това създава усещане за непрестанно и натрапчиво присъствие във всеки един момент, което е допустимо като ход в интерпретацията, но е недостатъчно и пасивно, за да служи като демонстрация на хитрата наглост на Тартюф. От друга страна, се създават различни усещания от това самоцелно блуждаене – нима не е възможно от видяното да мислим Тартюф като глуповат безделник или невинен готованец, а не като набожен самодостатъчен хитрец? Много от поставените въпроси остават без отговор, а що се отнася до комедийното – то потъва в неизказаното. Представлението е лишено от онези неудобни разговори, в които участниците играят роли с маски, уклончиво заобикалят истината и създават нелепи ситуации.
Впечатляващо е решението на сцената, в която Оргон споделя наивната си отдаденост и вяра към Тартюф. В останалата локва вода от първата сцена на представлението Оргон (Адриан Филипов) като влюбен поет говори за своя нов приятел. Той е провокиран от въпросите на близкия до него Клеант, изпълняван от актьора Делян Илиев. През цялото време Оргон сякаш разговаря с водата. Опитва се да я съживи, да ѝ даде всичко възможно, за да може тя отново да забълбука. Жаден е за нейното присъствие, което Крис Шарков използва като метафора за отношенията между двамата мъже. В тази сцена най-ярко можем да уловим крайностите на лицемерието и приятелската обич, най-силно можем да усетим каква необходимост от Тартюф изпитва Оргон.
Също ключова и много важна сцена е моментът, в който Оргон предпочита истината на Тартюф пред тази на сина си Дамис, изпълняван от актьора Мариан Дулчев. С нея Молиер демонстрира достигналото до крайност усещане за вярност на Оргон. В представлението това може да се прочете в очите на актьора Адриан Филипов. След като за пореден път успява да го измами, на сцената отново се появява водолазът. Потопява действието в дълбочината на безжалостната хитрост – момент, в който Тартюф показва грозната си същност, самодоволно избухнал в смях. Лицемерът е уловен в собствените си капани. Крис Шарков затваря композиционната рамка, като отново връща нещастника в търбуха на кита. Сцената на справедливостта, в която съпругата на Оргон Елмира, в изпълнение на актрисата Боряна Маноилова, демонстрира на съпруга си докъде може да достигне „верният“ му приятел, е поставена в челюстите на кита, които самият Тартюф затваря. Символично добре изведена линия, метафора на възмездието.
Няма как да не спомена доброто актьорско изпълнение на Антъни Пенев в ролята на Тартюф и на Адриан Филипов в ролята на Оргон. Малкото и кратки сцени, в които двамата изграждат сложните взаимоотношения между персонажите си, се отличават с категорично превъплъщение. Цялостно представлението жонглира с мотиви и проблеми, разглеждани в пиесата на Молиер и библейския сюжет от Стария завет. Екипът успява да изгради колебливо приятелството между Оргон и Тартюф.
Крис Шарков предизвиква вниманието с модерна режисьорска интерпретация на класическия Молиеров сюжет. Тя е по-силно съсредоточена върху по-общото и мащабно визуално сценично присъствие, пресъздадено като метафора на една митологизирана история. Оттук се получава и усещането за разминаване на отделните сюжетни линии в представлението. От една страна, наблюдаваме Молиеровия човек, резултатите от едно жестоко употребяване и предателство, а от друга – обичта на Валер и Мариана например, чиято история е като привнесена в цялото. Определено представлението е добър визуален театър, чиято интригуваща сценична среда, дело на сценографа Никола Тороманов-Фичо, е употребена като събирателен център и решение, подчиняващо режисьорската интерпретация и драматургичния материал.
Михаил Тазев е театровед, театрален критик и драматург в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“. Докторант към катедра „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Изследва персонажа в драмата, проявите му в исторически контекст и подходите за реализирането му на сцена. Публикува текстове в печатни и електронни издания: „Литературен вестник“, сп. „КуклАрт“, сп. Homo Ludens, СЦЕНАрт, Въпреки.com и др.
