Начало Сцена Трагичният Молиер
Сцена

Трагичният Молиер

Михаил Тазев
25.01.2024
2250
„Тартюф“, реж. Крис Шарков, Театър „Иван Радоев“, Плевен, фотография Стефан Н. Щерев

Крис Шарков интерпретира класическия Молиеров сюжет на сцената на Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ в Плевен

„Тартюф“ от Жан-Батист Молиер, превод и сценичен вариант Димитър Кабаков, режисьор Крис Шарков, сценография Никола Тороманов-Фичо, музика Асен Аврамов, мултимедия Петко Танчев. Участват: Антъни Пенев, Адриан Филипов, Боряна Маноилова, Валентин Василев, Делян Илиев, Марин Дулчев, Надя Дердерян, Теона Димова, Драматично-куклен театър „Иван Радоев“, Плевен, премиера 14 декември 2023 г.

Френският драматург Жан-Батист Молиер създава емблема на човешкото лицемерие с комедията си „Тартюф“. Пиесата едновременно провокира с човешката наглост и с наивността, чиито проявления достигат до крайности. Безсрамният, набожен хитрец Тартюф успява да влезе под кожата на заможния Оргон. Между двамата пламва приятелство, което по-късно чрез характера на Тартюф по изключително жесток начин Молиер безмилостно разрушава. Определяна е като „най-мрачната комедия“ на автора, сюжетът ѝ допуска хитрите очи на външния човек да надникнат в най-дълбоките семейни интимности и абсолютно свободно да се възползват от тях. Докъде може да стигне човешката наглост и възможно ли е човек да се удави в слепотата на доверието са сред въпросите, които поставя драматургът.

С текста се заема режисьорът Крис Шарков. Интензивната му творческа дейност през последните няколко сезона затвърди усещането за определен тип естетика на работата му. Той умее да разказва история в няколко пласта, не се притеснява да експериментира с изразните средства, избира интригуващи текстове, чиито сценични решения се отличават с модерен ход. Поредицата му от скандинавски заглавия („Дивата патица“ по Хенрик Ибсен, 2018 г.; „Сцени от един семеен живот“ по Ингмар Бергман, 2019 г.; „Галерия Стриндберг“ по Аугуст Стриндберг, 2021 г.), прочитът му на „Лулу“ по Франк Ведекинд (2022 г.) и малко преди това „Серотонин“ по Мишел Уелбек (2020 г.) са само част от сценичните интерпретации, в които можем да наблюдаваме споменатата специфична модерност.

„Тартюф“ в Драматично-кукления театър „Иван Радоев“ е също толкова специфичен като сценичен прочит. Той започва с фрагменти от Стария завет и погълнатия от кит Йона – събитие, което бива употребено като метафора въобще за света, в който ще наблюдаваме Тартюф. Можем да приемем, че действието в началото се развива в дълбините, около и между останките на кит. След което на преден план покрит с дъждобран човек самоцелно се залива с вода и се срива на земята – Тартюф е изхвърлен от морето. Този библейски сюжет, употребен като рамка на представлението, бива запазен цялостно като тема и намира израз най-вече в пространството и хитростта на Тартюф. Пораждането на силната приятелска връзка между заможния Оргон и почти удавения хитрец е ограничено до едно безмълвно преобличане. Оргон му преотстъпва топлата си риза и панталон, докато Тартюф сякаш гледа през него. Действието продължава с епизодични сцени от пиесата, които бегло очертават иначе подробното и поетапно затъване в измамите на хитреца.

Интересно е решението Тартюф да присъства почти през цялото време на сцената, но сякаш онемял. Докато тече действието, той обикаля като призрака от „Хамлет“ и разглежда пространството и останалите хора. От една страна, това създава усещане за непрестанно и натрапчиво присъствие във всеки един момент, което е допустимо като ход в интерпретацията, но е недостатъчно и пасивно, за да служи като демонстрация на хитрата наглост на Тартюф. От друга страна, се създават различни усещания от това самоцелно блуждаене – нима не е възможно от видяното да мислим Тартюф като глуповат безделник или невинен готованец, а не като набожен самодостатъчен хитрец? Много от поставените въпроси остават без отговор, а що се отнася до комедийното – то потъва в неизказаното. Представлението е лишено от онези неудобни разговори, в които участниците играят роли с маски, уклончиво заобикалят истината и създават нелепи ситуации.

„Тартюф“, реж. Крис Шарков, Театър „Иван Радоев“, Плевен, фотография Стефан Н. Щерев

Впечатляващо е решението на сцената, в която Оргон споделя наивната си отдаденост и вяра към Тартюф. В останалата локва вода от първата сцена на представлението Оргон (Адриан Филипов) като влюбен поет говори за своя нов приятел. Той е провокиран от въпросите на близкия до него Клеант, изпълняван от актьора Делян Илиев. През цялото време Оргон сякаш разговаря с водата. Опитва се да я съживи, да ѝ даде всичко възможно, за да може тя отново да забълбука. Жаден е за нейното присъствие, което Крис Шарков използва като метафора за отношенията между двамата мъже. В тази сцена най-ярко можем да уловим крайностите на лицемерието и приятелската обич, най-силно можем да усетим каква необходимост от Тартюф изпитва Оргон.

Също ключова и много важна сцена е моментът, в който Оргон предпочита истината на Тартюф пред тази на сина си Дамис, изпълняван от актьора Мариан Дулчев. С нея Молиер демонстрира достигналото до крайност усещане за вярност на Оргон. В представлението това може да се прочете в очите на актьора Адриан Филипов. След като за пореден път успява да го измами, на сцената отново се появява водолазът. Потопява действието в дълбочината на безжалостната хитрост – момент, в който Тартюф показва грозната си същност, самодоволно избухнал в смях. Лицемерът е уловен в собствените си капани. Крис Шарков затваря композиционната рамка, като отново връща нещастника в търбуха на кита. Сцената на справедливостта, в която съпругата на Оргон Елмира, в изпълнение на актрисата Боряна Маноилова, демонстрира на съпруга си докъде може да достигне „верният“ му приятел, е поставена в челюстите на кита, които самият Тартюф затваря. Символично добре изведена линия, метафора на възмездието.

Няма как да не спомена доброто актьорско изпълнение на Антъни Пенев в ролята на Тартюф и на Адриан Филипов в ролята на Оргон. Малкото и кратки сцени, в които двамата изграждат сложните взаимоотношения между персонажите си, се отличават с категорично превъплъщение. Цялостно представлението жонглира с мотиви и проблеми, разглеждани в пиесата на Молиер и библейския сюжет от Стария завет. Екипът успява да изгради колебливо приятелството между Оргон и Тартюф.

Крис Шарков предизвиква вниманието с модерна режисьорска интерпретация на класическия Молиеров сюжет. Тя е по-силно съсредоточена върху по-общото и мащабно визуално сценично присъствие, пресъздадено като метафора на една митологизирана история. Оттук се получава и усещането за разминаване на отделните сюжетни линии в представлението. От една страна, наблюдаваме Молиеровия човек, резултатите от едно жестоко употребяване и предателство, а от друга – обичта на Валер и Мариана например, чиято история е като привнесена в цялото. Определено представлението е добър визуален театър, чиято интригуваща сценична среда, дело на сценографа Никола Тороманов-Фичо, е употребена като събирателен център и решение, подчиняващо режисьорската интерпретация и драматургичния материал.

Михаил Тазев е театровед, театрален критик и драматург в Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“. Докторант към катедра „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Изследва персонажа в драмата, проявите му в исторически контекст и подходите за реализирането му на сцена. Публикува текстове в печатни и електронни издания: „Литературен вестник“, сп. „КуклАрт“, сп. Homo Ludens, СЦЕНАрт, Въпреки.com и др.

Михаил Тазев
25.01.2024