Примамливо красиво, а може би вярно е идеалистическото признание, което постоянно четем у най-благородните духове, че в отделния човек, както и в цялото човечество бил вроден дълбок стремеж към познание, към обхващане на истината. Всяко преживяване се превръща в поука за човека, всяко страдание му помага за познание и напредък и така животът му се извисява от лутанията на младостта до все по-голяма яснота и обхватност. Ако се погледне в световноисторически план, в тази мисъл е залегнала необикновена утеха, защото през вековете способността за все по-ясно познание, извисена от милиони съдби, гарантира безкрайно издигане на човечеството, едно мирно единение в смисъла на най-висока култура.
Сигурно този стремеж към истината, тази страст към познание е вродена на човека и човечеството, но вроден им е също така и един тайнствено въздействащ й противоинстинкт, който с гравитацията си възпира издигането в безкрайността. И това е несъзнателната, а често пъти и съзнателна воля на отделния човек, на народите и на цели поколения насила да забравят истината, към която самите те мъчително са си проправяли път, доброволно да се отказват от напредъка в познанието и да бягат назад към старата, по-дива, но същевременно по-топла заблуда. Противно на волята ни този инстинкт действа у всеки от нас, за да се отклоним от истината – защото истината е с лицето на Медузата, едновременно красиво и ужасяващо – и от всяко съпреживяване в нашия спомен да изберем само приятното, да съхраним приятните черти. Затова този процес на едностранен избор и преиначаване вечно кара човека да вижда младостта си красива, а всеки народ своето минало – великолепно. И може би този властен подтик към разкрасяване, към идеализиране на живота за повечето хора е само предварително условие, за да могат изобщо да понасят действителността и своето съществуване. Тук инерцията на личното чувство се смесва с по-дълбокия, несъзнателен, неличен инстинкт за самосъхранение, тук действат закони, които неизбежно са свързани с глъбините на човешката природа. Защото без тайнствения дух на забравата кръговратът на събитията отдавна би бил доведен докрай, фигури като Христос и Буда биха осъществили своето учение завинаги, единството на човечеството отдавна би престанало да бъде мечта. Но никога никое време освен нашето не е успяло по-основно да опознае този дълбок стремеж към забрава на цяла епоха, на цяло едно поколение, защото изглежда, че съществува някакво тайнствено отношение между силата на истината и ускорението, с което тя изчезва от съзнанието; колкото по-успешно действа желанието за познание, толкова по-силен е и напорът за ново освобождаване от тежестта, от мъката на това познание. Защото иначе никога не би било възможно в тази една-единствена година след най-ужасната война на човечеството мнозинството днес вече да е забравило всичките си трагични преживявания от тези пет години и цялото познание за тях.
Нека веднъж си спомним откровено! Когато войната се приближи към своя край, в Европа се преживяваше чудесен миг, това беше едно отваряне на очите, събуждане от ужасен сън, опомняне. Изведнъж на всеки му стана ясно, че зад героичното усилие не действа неговата собствена воля, нито някакъв божествен общочовешки импулс, а някакви дребни страсти, раздразнена суетност, чуждо високомерие и чужда гордост. Най-дълбокото страдание беше предизвикало появата на мистична общност и у всички народи – изблик на неудържимо желание за по-висша братска общност от тази на полкове, армии, нации. Съзвездието на Обединените щати на Европа, за което се мечтаеше от стотина години, мирният съюз на народите изведнъж блесна на хоризонта. Неочаквано милионите с ужас видяха чуждата кръв по своите ръце, у тях всичко беше готово да посветят страстите си на някаква по-висока цел, на побратимяване, на последното единство.
Ние преживяхме преди една година този миг на най-висше познание, мига, когато истината като кротка луна за час се показа иззад облаците на омраза и опустошение. И сами пленени от изпълнена с надежда заблуда, мислехме, че душите, които веднъж са съзрели тази святост на своите сърца и високото небе на истината, никога вече няма да позволят да бъдат помрачени от познаването на война. И въпреки всичко преживяхме още нещо непонятно, преживяхме това, че и тази истина, родена от най-дълбоко страдание, си отиде завинаги, веднага щом народите и нациите отново получиха малко почивка и спокойствие, бодрост и леност.
Една година е изминала оттогава, една-единствена, една година без кръв и убийства и ние отново живеем сред старите лъжи, сред безумието. Повече откогато и да било държавите се затварят една срещу друга, генералите, дори и победените, отново станаха герои, мухлясалите фрази отново служат за хляб на живота. Народите отново допускат да бъдат заблуждавани, че техните съседи ги заплашвали, че трябвало да се въоръжат, че честта им забранявала едно или друго, и така те отново маршируват в униформи, развяват знамена, леят оръдия, вътрешно вече са готови за старите кървави и безумни игри. Как можа да се случи това, питаме се сами, ние, които преживяхме обрата на годината? Началото е ясно – виновните и отговорните във всички страни, които се страхуваха от истината, й се противопоставяха и взаимно, от страна към стана, отново издигнаха лъжите, но тази жалка политическа игра на самосъхранение никога не би могла да им се удаде, ако у хората, при ужасната умора, при душевната им леност не бе възникнал един техен помощник, а именно животинската воля да се забравя истината. Попитайте някой книжар и той ще ви разкаже, че днес никой вече не желае да чете книги за войната, че публиката намира за ненужни най-важните документи на познанието за нея. Не, нищо да не чете, нищо да не чува, нищо да не вижда, нито истината, написана с букви, нито изречената със слово, нито образите на осакатените, на сираците, на безработните, не, само да забрави, бързо да забрави, на всяка цена, само силно да реве „ура”, за да надвика съвестта, за да не чува собствения си глас, само да тича напред, в неудържимо бягство от действителността, към удоволствието, към лъжата, към съня, но само далеч от истината!
И това, тъкмо това прави нашето време толкова трагично, толкова противно и безнадеждно, че то невярващо изповядва вяра, че всички национални и политически идеали, които днес се крещят толкова високо, са с някакъв фалшив тон и звучат поради някакво намерение, а не от вътрешна потребност. Има времена, когато националната илюзия притежава невинна, чиста и несъзнателна красота. Дори 1914 година все още е изпълнена с такова детинско доверие. Ако тогава всеки народ мислеше – по онова време никой не беше виждал истинска война, никой дори с фантазията си не беше погледнал в нейните пропасти, – че е бил нападнат, предаден и че неговите братя и спътници са в опасност, то тогава народите бяха честно вярващи, наивни жертви на своята чиста доверчивост. Днес обаче на хората им липсва тази невинна лудост. Веднъж вече те опитаха горчивия плод от дървото на познанието и зад всяка от думите им има нещо, което наказва лъжите, така че всеки, който чува думите, и всеки, който ги приветства, дълбоко някъде в сърцето си знае, че те са лъжи. Няма депутат, в който и да е парламент на Европа, комуто да не е известен простият факт – а той ще се разбере и от седемгодишно дете, ако му се обясни, – че тъкмо нашата Европа няма никаква друга възможност да се запази икономически освен чрез братското обединение, че ние използваме като безполезно платени чиновници и войници двадесет милиона души, за да подхранваме нашето взаимно недоверие, докато в Америка тези двадесет милиона, вместо да са в тежест на държавата, с производителен труд създават стойности и с това превъзходство един ден ще унищожат всички наши държави. Всеки от тези депутати знае, че последната война беше за Европа онова, което е била Пелопонеската за Спарта и Атина, моментен успех на една партия, но в действителност гибел за цяла култура. Всеки го знае, но никой няма смелостта да го изрече, всички те продължават да говорят за заплаха на отечеството и за национална чест, но така, както те самите са обезверени, така и светът е станал недоверчив и ужасното изпарение на лъжите се стеле над нашите дни. Нашият свят потъмня, защото те искаха тъмата на забравата, защото те не желаеха да понесат за дълго истината, която веднъж бяха осъзнали.
Трагична перспектива, трагичен час в трагичен свят! Отново старият сън налегна земята, но пак е предизвикан от ужасните видения на кървавия ден. Неспокоен е дъхът на народите и когато те в съня се обръщат на една или друга страна, понякога техните оръжия предателски дрънкат. Напразно разумът поглежда в тази тъмнина, която не позволява на нито една дума да просветне в тягостния сън, а той не може да бъде прекъснат от нито един вик на предупреждение, и безсилни, трябва да признаем, че явно някакъв по-дълбок смисъл се крие в това наше бягство към забравата, в това вечно отстъпление на човечеството от неговите най-чисти цели. Но ако на човечеството е отредена съдбата постоянно да бъде обземано от лудостта на раздвоението, то като вечна задача на будните остава да предупреждават и да бранят от неизбежното. Всичко преживяно е безсмислено, щом то е преходно и отново се губи, цялата истина е безполезна, щом отново се забрави. И затова смисълът на живота за всеки бдящ трябва да бъде: да запази за самия себе си веднъж ясно осъзнатата истина и постоянно да напомня за съзвездието над нашите глави, та да бъде подготвен за свещения рядък час на неговото ново изгряване.
1919 г.
Превод от немски © Елисавета Кузманова
Есето е публикувано в том 4 на Избрани творби от Стефан Цвайг, „Народна култура”, София, 1989 г.
