Начало Филми Фестивали Традицията като спасение от себе си
Фестивали

Традицията като спасение от себе си

2281
„Моля, потвърдете“, реж. Исмет Куртулуш и Каан Аръджъ

Джерен и Семих имат удоволствието да ви поканят на сватбеното си тържество, където ще се врекат във вечна вярност… или почти. Няколко години по-късно той ще уговори среща в уютна кръчма с приятел от детството, за да обсъдят кой как се е справил с живота… или се е разминал с мечтите си. Моля, потвърдете предсватбеното си присъствие и не пропускайте дискретното запознанство с истории за маса. Интригата настрана, това всъщност не е последователна фабула, а два съвсем отделни турски сюжета, от програмата на Sofia MENAR 2024.

Формалните прилики между „Моля, потвърдете“ (реж. Исмет Куртулуш и Каан Аръджъ) и „Истории за маса“ (реж. Али Кемал Гювен) са изненадващо много, още преди да стигнем до сходната тематика. И в двата случая става дума за среднометражен филм, създаден през 2022 г., с продължителност между 60 и 70 минути. Камерна естетика с театрално единство на време, място, и действие, ключова роля на диалозите, без да се пренебрегват психологията на поведението, езикът на тялото и посланието на погледите, които киното може да покаже. Актьорите са великолепни, както в сдържаността на изповедите, така и в невъздържаността на емоциите си. А темата изглежда набира популярност в Турция: вътрешната борба на мъже с хомосексуална ориентация, които избират да платят данък „обществено мнение“, за да запазят социалното одобрение и „мъжествения“ си статус.

В основата на сценария е дългогодишна гей двойка, изправена пред раздяла (или вече разделена), защото единият мъж не се решава да поеме отговорност за чувствата си и да понесе тежестта на публичното неодобрение. Огорчен от предателството на любимия, кумът Мерт взема нещата в ръце и подлага бъдещите младоженци на „кръстосан“ разпит, който цели да разкрие всички заблуди и лъжи, които Джерен и Семих взаимно са си спестили. Но Мерт не е воден от алтруизъм, а от чисто егоистични подбуди, което непрекъснато нагнетява взаимоотношенията в „предбрачната“ стая, и съспенсът спираловидно се люшка между драмата и фарса. Докато тонът в малкия ресторант се задава от семейния Юсуф Ефе и разговорът му с приятеля от детството Емир Джан е обгърнат от кротка носталгия.

Със съпруга, дете и семеен бизнес, Юсуф е постигнал онова, заради което Семих е решил да промени курса на живота си, но неочаквано открива, че е изгубил повече, отколкото е спечелил. Пътят назад е невъзможен, картите са подредени, миналото е „изтрито“… „Истории за маса“ е пропит от убийствената меланхолия на поетичното примирение.

Джерен не е жертва, тя е модерна жена, която дори и да не е напълно наясно с правилата на играта, в която се е включила, има своите тъмни ъгълчета и приемливи компромиси. По-любопитно е как чрез нейната малко псевдотолерантност („лъснала“ в ожесточеното обвинение на Мерт, че ако той беше жена, Джерен съвсем нямаше да приема нещата толкова спокойно) се намеква за лицемерието на еманципиращото се, но все пак патриархално турско общество. Образът на Семих е интересен с раздвоението между свободата и традицията, и с  вероятната му самозаблуда, чието естествено продължение е болезнената празнота, обгърнала душата на Юсуф Ефе. Най-сложен е персонажът на Мерт, едновременно жертва и „палач“, предизвикващ съчувствие и постепенно изкристализирало злорадство в стил „така му се пада“ (присъствието му в тази позиция звучи универсално, независимо от пола и сексуалните предпочитания). А със свободолюбивата си мъдрост Емир Джан носи крехка надежда, че човек може да живее в мир със себе си…

„Истории за маса“, реж. Али Кемал Гювен

Дали в България липсва гражданска смелост (или очакване за масово одобрение, което да предопредели някаква финансова възвращаемост) да се правят подобни филми (освен в зоната на късометражното кино, което по дефолт е фестивално)? А може би освободено от религиозни и морални предписания (освен на заетите с „опазването на традиционните семейни ценности“), оставено на свободата на собствената си преценка, българското общество не припознава точно този аспект на гей битието, въпреки че в пределите на „развития социализъм“ например институцията брак е можела да спести доста страдание (по идеологически причини)… Има и трета възможност. С известни изключения съвременното българско филмопроизводство се разпределя в две основни групи: социалноангажирано и жанроворазвлекателно. Явно още не сме дорасли до онзи момент на психологическа интроспекция (и материална задоволеност, в която някои критици презрително набеждаваха героите на Антониони), когато катаклизмите от вътрешния свят на човека ще са достатъчен материал за киноразказ.

Е, турските режисьори изглежда нямат подобен проблем. Независимо до колко широка аудитория ще достигнат „Моля, потвърдете“ и „Истории за маса“, сценариите им са увлекателно написани, звучат правдиво и стягат сърцето. Нещо повече, съвсем самостоятелни като замисъл и реализация, те все пак създават усещане за продължение и разгръщане на темата, когато имате късмета да ги гледате един след друг. Така „Истории за маса“ е своеобразно предзнаменование за това, което очаква персонажите на „Моля, потвърдете“, който пък на свой ред въвежда третата страна в специфичния любовен триъгълник, предоставяйки ни възможност да чуем и женската гледна точка, редом с илюзиите на „излекуваните“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии