Начало Идеи Гледна точка Трактора
Гледна точка

Трактора

2534

Викахме му Трактора. Беше ЗКПЧ в ротата, в която служехме. Майор. Беше невисок, с къси крака и объл гръб, но много подвижен, сякаш излят от гума. Приличаше на опитно конферансие. Беше пълен до козирката с фрази-ширпотреба, които редеше по необичаен начин.

Беше завършил някакви идеологически курсове и в главата му високото и ниското се бяха споили до такава степен в някаква лепкава смола, че постоянно бълваше лафове, които светкавично обикаляха личния състав и сред шаячната мизерия от впечатления веднага се превръщаха в крилати фрази.

Към ротата ни от радиоразузнавачи бяха зачислени и две-три селски момчета, мурдарчета, както им викахме, шофьори и артелчици. Те бяха „слушалките” на Трактора. Той пристигаше рано, преди другите офицери и за развода в осем вече знаеше всичко, което се е случило в ротата.

Особено много обичахме дните, когато сме наряд, а Трактора е дежурен офицер. Защото на развода на караула в четири след обяд, като се строяхме, Трактора се изпъваше отпред, започваше да се люлее на пръсти и на пети и произнасяше речи, които плачеха за огромни площади, високоговорители и всенародна слава. В оловната сивота на казармата това беше истинско разнообразие, праобраз на сегашното шоу.

Какъв оратор само изгоря под военната фуражка!

Но зад привидната близка дистанция с войниците дебнеше пресованият калъп на гумената глава, която и за момент не забравяше същинската си работа.

Част от арсенала му, освен речите, бяха и задушевните разговори с войниците, очи в очи, насаме. Веднъж, тъкмо бях поел за кратко радиовъзела заради годишната отпуска на художника титуляр, той се намъкна небрежно в кабината и от дума на дума изтърси, че би се радвал, ако споделям повече с него – за това какво си говорим, от какво се оплакваме и така нататък. Аз разбира се, му отказах, като не дръзнах да назова предложението му с истинското му име, както ми се щеше – че се опитва да ме превърне в доносник. Вероятно беше провеждал подобни разговори и с другите момчета и може би някои се бяха навили. Ние нямаше как да разберем това, освен по косвени белези – имаше например хора от нашите, освен мурдарчетата, които задължително излизаха в отпуска всяка събота и неделя, някои от тях с преспиване. Хубаво, отказах, дадох да се разбере, че не бива да ме търси за такива работи, ами защо ми трябваше на първото събрание след този разговор да взема думата и да се опитам да хвърля светлина върху предложението му. Не ми стигна куражът, макар да обикалях в кръг около парещата тема и всеки път, когато докосвах парещата тема, Трактора се изправяше рязко на стола, сякаш седеше върху пружина. Готов веднага да ме прекъсне.

Единственото хубаво на казармата беше, че някой много добър човек късаше един след друг месеците от календара и в невиждано сияние наближаваше УВО-то.

Към края, когато излизахме отпуска, започнахме да носим цивилните дрехи направо в чантите си и се преобличахме веднага, щом оградата на поделението изчезнеше от погледа ни. До уволнението вече оставаха броени месеци и си мислехме, че така или иначе, казармената примка около врата ни се е охлабила. Но веднъж, като се прибирах от отпуска, дежурен офицер беше Трактора. Под формата на някакъв джумбуш той посегна да види какво има в сака ми. Най-отгоре бяха цивилните дрехи. И така, аз се превърнах в нещо като арестант, без колан, но и без да лежа в ареста, а в преките ми задължения вече влизаше единствено чистенето на кенефите и помагането за продуктите в кухнята. Всичко това под зоркия поглед на Трактора, разбира се. Добър, запомнящ се финал на кариерата ми на редник.

Последната ми среща с Трактора беше близо десетилетие и половина след казармата. Наскоро бяха закрили кината в София. Но ето че един ден, като минавах оттам, гледам, че салонът на кино „Урвич” е отключен и отвътре изнасят столовете. Тъжни редици от дървени столове, нахвърляни как да е върху тротоара. Като участници в някаква панихида. Стана ми любопитно, завъртях се, опитах се да разбера какво става. Дори като че ли тръгнах да влизам вътре, но един човек ме спря. Каза, че не е позволено. Не можело. Панихидата е забранена. Изведнъж осъзнах, че пред мен стои Трактора. Не проумявах каква е длъжността му сега, като какъв отключва и заключва потъналия в мръсотия салон на киното. Но му отиваше. Все същите стари номера на гуменото човече. Беше наметнат с брезентова офицерска шуба без пагони. Реших да му припомня, че се познаваме.

 – Не си ли спомняте? Набор седем девет. Първа рота, втори взвод.

 – Не си спомням – каза Трактора.

Но много интересно, сега, като се сещам за този човек и дори и вас занимавам с него, не мисля с неприязън за Трактора. Може би това е едно от целебните свойства на паметта. В спомена ми преобладава единствено хуморът, изпълнен с леко пренебрежение. Може би, ако той беше намерил начин как да си спаси душата, щеше да открие с голям успех своята стихия в полето на художествената самодейност или при историческите възстановки. Затова, като не желая да му отнемам последния шанс, поне в този текст, ми се ще да си мисля, че тази негова забрава е била всъщност неговата форма на разкаяние.

Макар добре да знам, че последните изречения са излишни, че всуе е написаното в тях.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора