И влизахме в топлата вода, а звукът от гласовете ни се размножаваше по стените, кънтеше, удряше до степента, която стига обертоновата си мистика. Гласовете ни се блъскаха в кахлените плочки и в грапавите и нарязани вече от стоенето си стени. Плясъци на тела, падащи във водата. Парата замъгляваше още повече силно окадените и мазни стъкла и ни показваше света отвъд тях като нещо широко и всеобщо, но с това и като свят. Като нещо прибрано, оформило и свило се, събрало и побрало се в себе си – като нещо завършено.
Изпечените кахлени плочки, с винетките и с пукнатините по тях, които насичаха декоративните извивки, правейки ги още по-красиви. Потапянето на телата във водата беше зелено.Така го помня.
Спомням си толкова добре тези утрини. Излизах, за да вляза в ноемврийските мъгли на града. Имах каскет, който беше в шотландско каре и тръгвах към Банята. Не ми трябваха повече от две-три минути, но този мой път ми даваше възможността да чуя ранните трамваи. Не ги гледах. Не ги поглеждах, защото фантазиите ми щяха да се скапят иначе. Само ги слушах. Закусвалните вече заработваха по това време и хората тичаха между трамваите и закусвалните.
Неоновите надписи изстиваха с онова необяснимо бягство на светлината от светлината. Постепенно ги изключваха.
Броните на трамваите трещяха в неравномерността си по изкривените вече и уморени от късния си живот релси, докато аз вървях и знаех, че това трещене е звукът на похода. Чувах как ризниците се блъскат една в друга, чувах случайните съприкосновения между щитовете. Знаех, че всички тези строени, блестящи, облечени в бяло желязо мъже ще стигнат фаталното място, за което са тръгнали.
За мен трамваят беше рицарско войнство, беше Роланд, Парсифал. Виждах ги как са поели към полето на битката и шумят с доспехите си покрай мен. Въобразявах си шума на трамвая като шума, който издава колона от воини, облечени в ослепителни доспехи, препускащи към Ронсесвал. Минаваха покрай мен на групи – първо рицарите, после копиеносците, след това – стрелците. Трамвай след трамвай.
А аз през това време вървях към банята.
Там парата замъгляваше тази представа и раждаше друга. Свалянето на карирания каскет ме отпращаше към викторианските времена и към Джоузеф Търнър.
Плувахме във водата и в парата, като си говорехме, докато не дойдеше моментът на свирката. Тогава се събирахме на плочките и учителката ни казваше, че вече е време да си ходим. Бяхме девет – десет годишни. Ученици.
И тогава пак се връщах надолу, а покрай мен се разминаваха рицарите на конете си, копиеносците, стрелците, трещейки в своите ризници и доспехи. Трамваите.
Дали заради тази моя неизживяна, ще призная пристрастеност към фантазирането, не се притеснявам от фигурата на Самуил, която беше скулптурирана в София. Вече писах, че дебатът е съвсем оправдан и очакван. Само че ми се иска да кажа няколко неща още, предизвикани от мнения на авторитетни хора. Няма да цитирам и няма да посочвам поименно авторите на оценките, които коментирам. Проблемът с диодите вече не е проблем, така че ще си позволя да го подмина.
1. Не виждам защо стилистиката на статуята да не кореспондира по никакъв начин с великолепната деформация и експресивност на паметника на ослепените воини, срещу изображението на които беше издигната тя. Напротив. Според мен може дори да се каже, че контрастът между естетиката на двете произведения позволява да бъде видяно общуване, което може да се разбира като изписването на един разказ, в който се проявява още повече трагизмът на онези исторически събития. Истината за жестокостта и ужаса, за безумието на отмъщението, за играта на пешки в нейния резултат, изправена срещу владетеля, повелителя, видян в неговото класицистично, да речем, представено изобразяване.
От друга страна, можем да четем и така: царят знае, че трябва да остане цар, да остане изправен дори и в покрусата си, той не може да изпусне скиптъра, да се срине, да рухне, макар и при тази гледка.
Но е вкаменен. Ако щете, тъжното и заедно с това величествено е точно в привидната несъвместимост на двата монумента. Разкривените, разтерзани и молещи се за смърт са там, отсреща. Станалите жертва на борбата между волите на този срещу тях и на заповядали я да ги ослепят крещят срещу него. Но той е прав, само че главата му е сведена.
2. Срещнах и тезата, че този паметник е неприемлив, защото е неконтекстуален. В смисъл, че тази статуя изолира Самуил в неговата персоналност, като с това го героизира до степен на несвоевременна патетика. Героизира един владетел, който всъщност е загубил, който се е провалил. Мисля че несъстоятелността на тези аргументи не заслужава диалогизиране.
Относно политическите измерения на този акт сме наясно без съмнение всички.
Не съм апологет. Продължавам да се разхождам около паметника и да мисля отново и отново върху неговата стойност, върху смисъла му. И все пак продължава да ми се вижда, че паралелите с направеното в Скопие са неразумни и много повърхностни. Струва ми се, всеки би трябвало да съумява, колко различни са двете форми на вкаменяване на исторически разкази, които биват сравнявани.
У нас няма да се стигне, убеден съм, до построяването на какъвто и да било комплекс от комплекси на сътворена идентичност.
Сигурно трещенето на трамваи и ризници продължават да ми влияят.
