Изложба на илюстрации за деца от Италия е подредена в Квадрат 500 до 25 юли 2016 г.
Експозицията „Илюстрации за деца: най-доброто от Италия“, организирана от Италианския културен институт, агенция ИЧЕ и Панаира на детската книга в Болоня, намери място в художествения живот на страната в периода 15 юни – 25 юли. Залите на „Квадрат 500“ само я приютиха. Преди София изложбата е посетила Мадрид и Берлин, предстои представяне в Токио. Експозицията предизвика вълна от очаквания. Едни се оправдаха, други – не, но това е нормалната транскрипция на всяко едно очакване.
Илюстрацията е художествен език, който превежда текста в образи и свързва съзнанието на читателя с това на писателя чрез решаващото звено – художника оформител. Тя, илюстрацията, придружава текста – пояснява, разказва, тълкува. Тя може да бъде обяснително-повествователна, когато изображението следва непосредствено текста и директно разкрива определени елементи от него. Тогава личността на художника се поставя изцяло зад тази на писателя. Илюстрацията може да бъде и тълкувателна – когато художникът не преповтаря словото в образи, а го използва като повод да даде своя интерпретация и да разшири представата на читателя. Когато става дума за детска илюстрация, трябва да се имат предвид някои особености, свързани със спецификата на аудиторията. За да се постигне пълноценен диалог между художника и детето, илюстрацията трябва да притежава поне някои от тези качества:
1. Простота – за да се възприема изведнъж, без затруднение.
2. Яснота – за да е разбираема като композиционен и смислов строеж.
3. Искреност – за да може художникът да спечели доверието на малкия читател, тъй като в това се крие ключът към сърцето и въображението му.
4. Съобразяване на подхода, структурата на образа и неговата информативност с възрастта и душевността на детето. Илюстраторът трябва „да преведе“ действителността/повествованието и да ги пригоди за специфичното виждане на публиката.
Фантазията е главното оръжие на художника илюстратор, но съобразена с конкретен познавателен елемент. Илюстрацията е начинът, по който детето опознава света, вижда в плът абстрактни понятия и се сблъсква с вълшебното и надреалното, още преди да е овладяло напълно тайните на словото. Задачата на художника е сложна. Той трябва да погледне света с детските очи, да съизмери собствените си реакции с тези на детето, да заговори на езика му, за да бъде разбран. Всяка книга носи информация за части от света на възрастния. Художникът илюстратор трябва умело да ги преведе, да ги трансформира и включи в детския свят.
Ето няколко размисли на глас, пречупени през очакваната същност на изложбата… Представени са илюстрации за детски книги, от не малък брой автори. Всеки от тези художници има свои постижения, своя творческа „физиономия“, но това някак не става ясно на публиката. Продължавам посоката на мисълта си и упорито се опитвам да следвам нишката образ – слово. Нали все пак говорим за илюстрации? Смущава ме въпросът за експозиционното битие на една илюстрация. Той е последван от търсенето на поне една „жива“ книга, за да се намести в представата ми концептуалното развитие на термина оформление/дизайн на книгата…. И по този начин да открия и отговора какво всъщност е мястото на детето във „веригата“ от словесно-визуални преноси в „най-доброто от Италия“?
Изложбата поставя много въпроси. Знак, емоционален заряд на цвета, синтетична образност могат да се открият в различни картини. Но ми липсва връзката им с книгата. На много нива. Не казвам, че трябва да бъдат показвани задължително в контекста на словото, но би било добре, защото така зрителите ще получат информация за реалното битие на показаните произведения. Творбите в изложбата имат качества, но те не могат да се определят априорно като илюстрации. Извадени от контекста си, те имат статут на графична/живописна творба или плакат – т.е. на самостойни кавалетни произведения. За да въздействат като илюстрации, трябва да бъдат конфигурирани в някакъв диалог със словото. Има много стратегии за това – въпрос на възглед и концепция. Така представата на зрителите ще е пълна, качествата на авторите показани адекватно на зададеното от рамката на надслова послание.
Спектърът, който показва изложбата, е разнообразен. Ако се абстрахираме от нишката образ – текст, ще се натъкнем на синтетични образи – знаци, на плакати, на пейзажни мотиви. Сред тях има и интересни композиции – илюстрации с приказно-символичен характер, със знаково-синтетична специфика, както и закачливи илюстрации – гатанки. По пътя на очакването откривам група автори, които привличат и се открояват в настоящата експозиция.
В произведенията си Ариана Вайро – „Златокоска и трите мечки“, „Дивите лебеди“, „Спящата красавица“, „Жабокът принц“ показва многото лица на една словесна интерпретация. В нейния подход личи печатът на постмодерното мислене, съотнесен към класически приказки. С пестеливи средства, но с елегантно концептуален подход тя провокира, интригува, ангажира. Илюстрациите показват гъвкавост на мисълта, адекватност на тематиката, просто, ясно изграждане на формата и оригиналност на решението.
Запомнящ се характер имат и картинките към „Пинокио“ от Сара Фанели. Бъбриво, но динамично и колоритно тя те кара „да се зачетеш“ в образите и да я последваш с търсенето на конкретни герои. Ана и Елена Балбусо предлагат интересно тълкуване на „Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър. Доколко това е детска литература и къде е тънката понятийна и възрастова граница – не е обект на настоящия текст. Важно за мен остана едно – те провокират, съдържат духа на епохата, носят примамваща децата приказна вещественост, която е възможен опит за адаптация на проблематиката към аудиторията.
Живи като изразност, запечатали състояние с композиция и типаж са илюстрациите на Симоне Реа. Те са балансирани, без да са отживяло-шаблонни или христоматийно наивни. Те са витални и запомнящи се.
Днешните деца са динамични, различни, противоречиви. Те гледат света през многоликия прозорец на електронните си устройства и става все по-трудно да бъдат изкушени с книга. Но все пак са деца, а книгата е жив организъм, който притегля. Така че е възможно. Или поне аз го вярвам. Интересен акцент в експозицията е визуалната транскрипция на „Червената шапчица“ в модерните времена на градските пространства – „Ще летим бързо над града“, „Крайградски надлез“, „Пред къщата на баба“ от Роберто Иноченти. Осмислената аналогия е направена брутално, буквално и директно, което придава на илюстрациите изключително живо и съвременно присъствие.
Като цяло показаните произведения ми се струват предсказуеми, донякъде стереотипни, някак тривиални в подхода. Очаквах повече динамика, игра с читателя, закачка с пространство и планове, триизмерност, смели срезове и нетипични решения. Представени така, тези илюстрации не разкриват изцяло концепцията на своите създатели за книжното тяло. Затова напълно закономерно пораждат още очакване.
