0
4697

Трапезата

В новогодишната нощ ние сме на празничната трапеза. Колкото и да сме ограничени тази година, сигурно сме с близките си. През тази нощ сме с най-близките си. Едва ли можем да си представим новогодишната нощ без трапеза. И в много по-тежки времена хората са се старали на новогодишната трапеза да сложат най-хубавото, да приготвят най-вкусното, да споделят и най-малкото и така да умножат радостта. Радостта не е възможна без споделеност и е толкова по-голяма, колкото по-искрено е споделена. А трапезата е не само място за споделяне. Тя е върховната форма и символ на споделянето. Така е от прастари времена. От зората на човечеството трапезата е най-обичайната, най-разпространената, но и най-съкровената форма на споделяне на взаимната ни близост. На трапеза сме в радост и скръб, и при раждане, и при погребение, при изпращане и при посрещане, трапезата винаги означава близост, взаимност, споделеност, доверие и любов. Споделянето на трапезата е споделяне на преживяното и очакваното. Трапезата е най-важното събитие в нашето битие, тъй като на нея ние не само споделяме, но и съграждаме своето събитиè.

Колкото често присъства трапезата в нашия живот, толкова често присъства тя и в Евангелието. В навечерието на новогодишната трапеза се замислих за трапезите, за които се разказва в Евангелието – какво ни казва с тях Христос. Някои от трапезите, за които говори Той, са реални, други са споменати в притчи. Във всяка от тях е вложено божествено послание.

Евангелската история започва и завършва с трапези. Преди още Иисус да е започнал да проповядва царството Божие, Той, майка Му и някои от учениците, които току-що са тръгнали подир Него, са поканени на сватбена трапеза в Кана Галилейска. Сватбарите били много, радостта била голяма, веселбата продължила дълго и приготвеното вино свършило. Тогава Иисус извършил първото Си чудо като претворил водата в шест каменни делви във вино, което било много по-хубаво от виното, приготвено от стария сват. Било божествено вино, което опива с божествена радост. И радостта продължила. Като че сватбената трапеза нямала край. Като че сватбеният пир продължил до осмия ден. Така Иисус поставил начало на чудесата Си, които от този момент не престават и от този момент всичко, което върши, е чудо.

Преди да се вгледаме в тайната на последната вечеря, да си припомним други знаменателни трапези в евангелската история.

Може би най-пищната, най-радостната и в същото време най-тъжната е трапезата, която зарадваният баща сложил, когато блудният му син се завърнал жив и здрав в дома си. Години наред той бил живял в разпътство и лишения в далечна страна, но не бил забравил бащиния си дом, бащината си любов и доброта. Преди да заколи угоеното теле, бащата го облякъл в най-хубавата премяна и обуща и сложил пръстен на ръката му. Съвсем естествено било спонтанното решение на бащата да заколят угоеното теле и да седнат на трапезата да се веселят. Любовта в един миг променила всичко – облеченият в дрипи вече е в царствена одежда, гладуващият седи на отрупана с ястия трапеза, подритваният с пренебрежение е на централното място на тази трапеза. И това е само заради любовта, която никога не отпада.

Но в същото време край трапезата има и мрачна тъга. Другият син отказва да седне до брат си и до баща си. Завистта озлобява сърцето му и го вкаменява. Той сам се лишава от радостта и веселието, остава отвън, съдбата му е по-окаяна от съдбата, която брат му доскоро е имал в блудната страна.

Завършекът на притчата за Блудния син напомня за една друга притча, която не е от Евангелието, но носи евангелски дух – притчата за дългите лъжици. На един човек му било показано какво представлява адът – трапеза, отрупана с пищни ястия, от които се разнася неустоим аромат, около нея са насядали гладни хора, но не могат да вкусят нищо от блюдата, понеже лъжиците, с които се хранят, са много дълги и храната се разлива, когато ги доближават до устата си. Трапезата пищна, а насядалите около нея гладни. Същият човек бил поканен да види и рая. Каква била изненадата му, когато видял същата трапеза със същите ястия и същите дълги лъжици. Но тук всеки подавал храна на другите и всички били сити и радостни. Трапезата в ада и трапезата в рая били едни и същи. Само отношенията между хората били различни. Това била разликата между ада и рая.

Всяка трапеза може да бъде и радостна, и тъжна, и това зависи от нас. Христос ни го показва с притчата за богатата трапеза, която един цар приготвил за сватбата на сина си. Най-напред били поканени първенците, но те започнали да се извиняват, че не могат да дойдат. Имали по-важни грижи. Тогава царят пратил слугите си по кръстопътищата и те довели, колкото намерили – и лоши, и добри, и бедни, и богати. Сватбеният дом се напълнил с много сътрапезници. От радостта на празника отсъствали само онези, които сами се отказали да я споделят.

И така, като прелистваме евангелските страници, стигаме до последната вечеря, на която Христос седнал със Своите ученици. На нея той разчупил хляба и казал, че това е Неговото тяло. Подал на всички чашата с вино и казал, че това е Неговата кръв на Неговия нов завет с тях. Казал също на учениците да повтарят отново и отново тази вечеря в Негов спомен. Казал още, че тази вечеря ще се извършва и в Неговото царство. Само един не споделил радостта на тази трапеза. Той също имал по-важна грижа – да получи обещаните сребърници.

Можем да си припомняме тези трапези, за които се разказва в Евангелието винаги, когато седнем на трапеза. Не само новогодишна. Всяка трапеза, на която сядаме, може да бъде изпълнена с радост, когато имаме благодарност и любов. Когато не се затваряме в себе си, а споделяме с другите многото или малкото, което имаме. Когато се грижим не какво ще сложим на трапезата, а какво има вътре в нас.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВ настоящето е вградено миналото
Следваща статияДуо Шаламов в една странна година