В новогодишната нощ ние сме на празничната трапеза. Колкото и да сме ограничени тази година, сигурно сме с близките си. През тази нощ сме с най-близките си. Едва ли можем да си представим новогодишната нощ без трапеза. И в много по-тежки времена хората са се старали на новогодишната трапеза да сложат най-хубавото, да приготвят най-вкусното, да споделят и най-малкото и така да умножат радостта. Радостта не е възможна без споделеност и е толкова по-голяма, колкото по-искрено е споделена. А трапезата е не само място за споделяне. Тя е върховната форма и символ на споделянето. Така е от прастари времена. От зората на човечеството трапезата е най-обичайната, най-разпространената, но и най-съкровената форма на споделяне на взаимната ни близост. На трапеза сме в радост и скръб, и при раждане, и при погребение, при изпращане и при посрещане, трапезата винаги означава близост, взаимност, споделеност, доверие и любов. Споделянето на трапезата е споделяне на преживяното и очакваното. Трапезата е най-важното събитие в нашето битие, тъй като на нея ние не само споделяме, но и съграждаме своето събитиè.
Колкото често присъства трапезата в нашия живот, толкова често присъства тя и в Евангелието. В навечерието на новогодишната трапеза се замислих за трапезите, за които се разказва в Евангелието – какво ни казва с тях Христос. Някои от трапезите, за които говори Той, са реални, други са споменати в притчи. Във всяка от тях е вложено божествено послание.
Евангелската история започва и завършва с трапези. Преди още Иисус да е започнал да проповядва царството Божие, Той, майка Му и някои от учениците, които току-що са тръгнали подир Него, са поканени на сватбена трапеза в Кана Галилейска. Сватбарите били много, радостта била голяма, веселбата продължила дълго и приготвеното вино свършило. Тогава Иисус извършил първото Си чудо като претворил водата в шест каменни делви във вино, което било много по-хубаво от виното, приготвено от стария сват. Било божествено вино, което опива с божествена радост. И радостта продължила. Като че сватбената трапеза нямала край. Като че сватбеният пир продължил до осмия ден. Така Иисус поставил начало на чудесата Си, които от този момент не престават и от този момент всичко, което върши, е чудо.
Преди да се вгледаме в тайната на последната вечеря, да си припомним други знаменателни трапези в евангелската история.
Може би най-пищната, най-радостната и в същото време най-тъжната е трапезата, която зарадваният баща сложил, когато блудният му син се завърнал жив и здрав в дома си. Години наред той бил живял в разпътство и лишения в далечна страна, но не бил забравил бащиния си дом, бащината си любов и доброта. Преди да заколи угоеното теле, бащата го облякъл в най-хубавата премяна и обуща и сложил пръстен на ръката му. Съвсем естествено било спонтанното решение на бащата да заколят угоеното теле и да седнат на трапезата да се веселят. Любовта в един миг променила всичко – облеченият в дрипи вече е в царствена одежда, гладуващият седи на отрупана с ястия трапеза, подритваният с пренебрежение е на централното място на тази трапеза. И това е само заради любовта, която никога не отпада.
Но в същото време край трапезата има и мрачна тъга. Другият син отказва да седне до брат си и до баща си. Завистта озлобява сърцето му и го вкаменява. Той сам се лишава от радостта и веселието, остава отвън, съдбата му е по-окаяна от съдбата, която брат му доскоро е имал в блудната страна.
Завършекът на притчата за Блудния син напомня за една друга притча, която не е от Евангелието, но носи евангелски дух – притчата за дългите лъжици. На един човек му било показано какво представлява адът – трапеза, отрупана с пищни ястия, от които се разнася неустоим аромат, около нея са насядали гладни хора, но не могат да вкусят нищо от блюдата, понеже лъжиците, с които се хранят, са много дълги и храната се разлива, когато ги доближават до устата си. Трапезата пищна, а насядалите около нея гладни. Същият човек бил поканен да види и рая. Каква била изненадата му, когато видял същата трапеза със същите ястия и същите дълги лъжици. Но тук всеки подавал храна на другите и всички били сити и радостни. Трапезата в ада и трапезата в рая били едни и същи. Само отношенията между хората били различни. Това била разликата между ада и рая.
Всяка трапеза може да бъде и радостна, и тъжна, и това зависи от нас. Христос ни го показва с притчата за богатата трапеза, която един цар приготвил за сватбата на сина си. Най-напред били поканени първенците, но те започнали да се извиняват, че не могат да дойдат. Имали по-важни грижи. Тогава царят пратил слугите си по кръстопътищата и те довели, колкото намерили – и лоши, и добри, и бедни, и богати. Сватбеният дом се напълнил с много сътрапезници. От радостта на празника отсъствали само онези, които сами се отказали да я споделят.
И така, като прелистваме евангелските страници, стигаме до последната вечеря, на която Христос седнал със Своите ученици. На нея той разчупил хляба и казал, че това е Неговото тяло. Подал на всички чашата с вино и казал, че това е Неговата кръв на Неговия нов завет с тях. Казал също на учениците да повтарят отново и отново тази вечеря в Негов спомен. Казал още, че тази вечеря ще се извършва и в Неговото царство. Само един не споделил радостта на тази трапеза. Той също имал по-важна грижа – да получи обещаните сребърници.
Можем да си припомняме тези трапези, за които се разказва в Евангелието винаги, когато седнем на трапеза. Не само новогодишна. Всяка трапеза, на която сядаме, може да бъде изпълнена с радост, когато имаме благодарност и любов. Когато не се затваряме в себе си, а споделяме с другите многото или малкото, което имаме. Когато се грижим не какво ще сложим на трапезата, а какво има вътре в нас.
