Начало Филми Личности Тревожещата „Пиета” на Ким Ки Дук
Личности

Тревожещата „Пиета” на Ким Ки Дук

Портал Култура
12.09.2012
3739

sffДрамата „Пиета” на режисьора Ким Ки Дук, един от най-ангажираните творци в съвременното южнокорейско кино, която бе отличена със Златен лъв във Венеция, ще бъде показана на тазгодишния София Филм Фест (7-24 март 2013).

Филмът „Пиета” (пряка препратка към шедьовъра на Микеланджело) пресъздава историята  на жестокия, тридесетгодишен бандит Кан До (Ли Чжон Чжин), който не знае пощада и си изкарва хляба, като събира невърнати дългове по поръчение на местния мафиотски бос. Веднъж обаче на пътя му се изпречва жена (Чо Мин Су), която заявява, че е неговата майка, изоставила го на произвола на съдбата в ранно детство. От този миг в живота на Кан До настъпва решаваща промяна. Това пък го прави уязвим за неговите врагове, които искат да си отмъстят за предишните му злодеяния.

Оттук и свободната аналогия със скулптурата на Микеланджело. На пресконференция след връчването на Златния лъв Ким Ки Дук заявява, че не би искал заглавието на филма му да прозвучи твърде претенциозно: целта му е била да покаже как една майка, в опит да запази сина си, го прегръща така, както Мадоната е обгърнала света с любов и грижа. Ким Ки Дук обаче не крие, че неговият филм е посветен не само на неразрушимата връзка майка-син, но и че се стреми да пресъздаде огромното страдание в света, на фона на което се проектират човешките отношения. Критиците, видели филма на Мострата във Венеция, покрай възторзите от таланта на Ким Ки Дук, не крият обаче стъписването си пред бруталността на някои сцени.

Иначе сюжетът е съвсем прост. Събирачът на данъци обикаля длъжниците и в случай, че не могат да си платят, им съобщава единственото възможно решение: да си направят здравна застраховка и сетне да се осакатят. Самият Кан До равнодушно се справя с процедурата, оставайки след себе си осакатени и обезобразени тела. Той е на тридесет години, живее като вълк-единак и е обзет от едно единствено чувство – жестокостта. До деня, в който пред него се изправя една жена, за да му поиска прошка – затова, че го е изоставила като дете. Дълбоката идея на Ким Ки Дук, е, че човек наново се ражда чрез любовта, защото докато в живота му няма любов, той просто не е жив. А всичко друго идва след това – чувството за отговорност, покаянието, наказанието и изкуплението.

И още един съществен щрих от филма – темата за парите. Творбата на Ким Ки Дук очертава един свят, в който единствената движеща сила са парите. „Парите са началото и краят на всяко нещо“, заявява сентенциозно един от неговите герои. На фестивалната пресконференция  51-годишният режисьор специално изтъква: „Хората в наши дни са обсебени от илюзията, че парите могат да решат всичко. Вече рискуваме в очите на другите да започнем да изглеждаме като пари“, казва Ким Ки Дук, преди да завърши с думите: „Боже, смили се над нас”.

„Пиета” на Ким Ки Дук е скръбна алегория за срива на ценностите в съвременния свят, където реалностите си разместват местата: красотата става грозна, а грозотата – възвишена.

Ким Ки Дук е роден на 20 декември 1960 г. в село Собени, провинция Кенсан-Пукто, Южна Корея. Още в ранните му години семейството му се преселва в Сеул, където той е даден да учи в селскостопанско училище. Той обаче го напуска, отива да работи в завод, а 20-годишен постъпва в армията. Известно време смята да стане свещеник и прекарва две години в семинария към църква за незрящи. От този период датира увлечението му по живописта, след което той заминава за Париж, където в периода 1990-1992 г. учи в Академията за изящни изкуства.

През 1993 г. Ким Ки Дук печели наградата на Института за сценаристи (Educational Institute of Screenwriting) за своя сценарий на филма „Художник и престъпник, осъден на смърт”. Известно време прави изложби в Европа, след което през 1996 г. дебютира с филма си „Крокодил”. Следват филмите: „Диви животни” (1996), „Страноприемница Клетка за птици” (1998), експерименталният филм „Истинска измислица” (1999), заснет от 10 кинокамери само за 200 минути, „Пролет, лято, есен, зима… и пролет”, „Стик №3”, „Лък”, „Време”, „Сън”, „Ариранг”. Много от тях са известни на софийската публика.

Майчиното сърце може да прости

Режисьорът в интервю за немския вестник Welt, направено във Венеция

За известно време се оттеглихте напълно от киното. Имаше страх, че напълно сте изгубен за него. Как се чувствате отново във филмовото общество?

Беше много трудно и мъчително време за мен, не бях в състояние да снимам. Това, че през този период успях да направя един документален филм, „Ариранг”, беше шанс за да осмисля сам това време. Сега съм безкрайно щастлив, че отново имам сили да снимам игрални филми. За мен „Пиета” е едно ново начало: отново съм тук.

Случайно ли е, че този нов старт е с филм за майчината обич?

Преди всичко е филм за това как финансовите институции на капиталистическото общество правят света лош, при това навсякъде. Отвратително е и трябва да му противопоставиш нещо, за да го направиш по-поносимо. Пиета просто е италианската дума за състрадание… Филмът разказва за жертвите на системата, за ощетените, които нямат лоби. Показвам отрицателните черти на капитализма и проблемите, от които трябва да се боим.

Използвате наистина драстична метафора: бедни работници сключват застраховки срещу осакатяване и за пари доброволно се оставят да им чупят костите. Как се стигна до тази идея?

Днес хората са обладани от идеята, че парите решават всички проблеми. А парите сами по себе си са в основата на повечето злини. „Пиета” е фикционален филм с драматични ефекти. Принципът пари срещу болка само малко заостря проблема.

Този символ глобален ли е? Може ли „Пиета” да се играе и в други страни?

Даже исках да го снимам някъде другаде. Първоначалният ми план беше в Париж. Прекарах три месеца в Европа, исках да спечеля за проекта Джуд Лоу и Изабел Юпер. Но не успях за съжаление. Графиците ни се разминаха. После отидох в Япония и се опитах да реализирам проекта там. Но отново не успях. Накрая се върнах да снимам в моята родина.

Щеше ли филмът да е друг, вероятно по-малко драстичен, ако го бяхте снимали в Европа?

Насилието е част от тази история, не, не може да се представи другояче, по-меко. Но наистина фонът се промени. В азиатските страни конкуренцията е много по-ожесточена, отколкото в останалия западен свят. Ние снимахме в града, където аз съм израснал. Не ходех на училище, в детството си работех в точно такива фабрики, каквито сега показвам. Онзи живот формира светогледа ми. Трябваше да изуча механизмите на техническите уреди и разбрах колко много приличат на механизмите, с които хората моделират живота си. След военната служба трябваше да се върна във фабриката и открих, че не мога да живея така. Приех предизвикателството да следвам изкуство в Париж. Целият този опит се превърна в източник за всички мои филми.

Във вашите филми винаги представяте насилието твърде експлицитно. Не може да се забрави как през 2000 г. прожекцията на „Островът” във Венеция беше прекъсната, защото имаше припаднали зрители. Как разбирате колко далеч да стигнете, доколко публиката е готова да ви следва?

Тук, във Венеция, чух следното: „Да, в „Пиета” има насилие, но е и много красив филм“. От тази гледна точка е далеч по-малко експлицитен от предишни мои произведения. Болката е в същността на тази история. Аз показвам как тя се усеща, но не и как е причинена. Това може би я прави по-поносима. Но мнозина казват, че дори става по-зле, защото представите в главите са много по-силни.

Щом говорим за пари, какви шансове имат вашите филми на международния пазар?

По-лесно е да промениш публиката, отколкото системата. Системата се определя от парите. Но публиката може, това е моята надежда, да бъде убедена, че филмите са нещо повече от стока за забавление. В Корея имам и собствена продуцентска фирма. Дори когато един филм в началото не може да си върне производствените разходи, в дългосрочен план се забелязва, че е с друго качество, различно от комерсиалното кино в мултиплексите. Фестивали като този са идеална витрина.

Един личен въпрос: излекуван ли сте след кризата?

Не мога да го кажа със сигурност. Но искам, ще продължа напред. След „Ариранг” не бях сигурен дали още мога да правя филми. Симпатията, с която „Пиета” беше приет във Венеция, ми дава кураж да продължа. Тук отново добих увереност в собствените си сили.

Още по темата: Пиета на СФФ

Портал Култура
12.09.2012

Свързани статии