Протестиращият човек изглежда обезверен, изтощен и апатичен. Неговото поведение в мига на победата напомня на състояние след загуба в тежко сражение.

Избирателна активност в границите на около 30 процента на втория тур на президентските избори е безпрецедентно явление за най-новата политическа история на България. Не е достатъчно да приведем като аргументи тривиалните ситуационни фактори, които безспорно оказват своето влияние – ковид кризата и умората от гласуването. В деня на балотажа улиците и заведенията бяха пълни с хора, а изборните помещения – празни. Има основание резултатът от неделя да се разгледа през призмата на опозицията между легитимност и легалност. Той е легален, доколкото изборът е извършен в съответствие с формалните правни изисквания и не са констатирани съществени нарушения на демократичните процедури. По друг начин стои въпросът със степента на неговата легитимност. Активността може да се разглежда и като индикатор за недоверие към президентската институция като част от политическата система и като фактор с по-скоро представителни функции в политическия процес. Първият аспект e неразривно свързан с общата криза на легитимността на институциите, които не могат да бъдат припознати от гражданите като изразител на техните автентични политически интереси. Вторият е обусловен от конституционно ограничените правомощия на президента, който играе ключова роля в периоди на кризи. Тук не бива да се подценяват и специфичните обстоятелства, при които служебното правителство, назначено от Румен Радев, е принудено да управлява в сложна пандемична обстановка с произтичащите от нея здравни, социални и икономически последици. Също така от определен период от време тече интензивна негативна кампания, провеждана от Бойко Борисов и ГЕРБ, както и от ДПС, която поставя на прицел личността на президента, неговите публични изяви, както и дейността на служебния кабинет. Емблематичен пример за черен PR, престъпващ етичните норми, е предизборна проява на Борисов, в която Радев беше наречен „българоубиец”. Проф. Герджиков направи серия от опити да се дистанцира от официално подкрепилата го партия. Въпреки това в изборната нощ той отправи послания, които безпогрешно могат да се разглеждат като елементи от нейната предизборна стратегия. Според него в периода на кампанията сме станали свидетели на „репресии, каквито не сме виждали през последните трийсет години”, „демокрацията е поставена в опасност”, „целият държавен апарат работеше за Радев”, „Бойко Рашков се изживяваше като говорител на предизборния щаб”. Връщайки се към двата аспекта на кризата на легитимността, посочени по-горе, виждаме укор към президента, който не само е надскочил ограничените си правомощия, а и е злоупотребил с тях, за да манипулира изборите, да всее страх сред хората, да подкопае доверието към демокрацията и нейните институции. Асоциацията с репресивната машина отпреди 10 ноември цели да обвърже Радев с употребата на един инструментариум, присъщ на онези среди, на които е правоприемник партията, издигнала го за първия мандат. Конституира се негативен образ на авторитарната фигура с претенция да концентрира в себе си и да контролира цялата власт. Тезата е подходяща за всяване на страх. Макар че избрахме една отделно взета нейна формулировка, тя беше тиражирана в хода на цялата кампания и нейното влияние върху избирателите се нарежда сред факторите, обясняващи ниската активност.

Противниковият лагер в повечето случаи се старае да очерни образа на своя опонент. Позитивните кампании са рядко срещано явление в нашия политически живот и те обикновено са водели до положителен резултат. Не бива да се пропускат оценките на случилото се и в лагера на победителя. Предисторията потвърждава тезата на Радев, застъпена в единствения дебат с Герджиков, че „президентът е част от политическия процес, който е партизиран”. Наистина настоящият държавен глава свали доверието си от правителството на Бойко Борисов повече от половин година преди началото на протестите. Неговият лозунг „Мутри вън!” стана част от наименованието на политическа партия, намерила своето представителство в предишните два парламента и останала под чертата в настоящия. „Отровното трио” обещаваше да конкретизира програмните си цели след непосредствената си политическа институционализация, но така и не се стигна до този етап от неговото развитие. Румен Радев се солидаризира с мощната протестна вълна от миналото лято, докато проф. Герджиков не посмя да каже нито дума за битите студенти от СУ, в момент когато вътрешен министър беше настоящият член на предизборния му щаб Младен Маринов. Не бива да забравяме, че друг член на същия щаб – Радомир Чолаков, заяви в скандално телевизионно интервю преди няколко месеца, че само трима-четирима полицаи са участвали в побоя. Радев успя да окаже институционална подкрепа на хората, излезли на улицата, солидаризирайки се с техните законни искания. Но както вече писах, протестиращите бяха обединени единствено около оставките на Борисов и на Гешев. Първата бе получена през април, очертава се тежка и сложна борба, докато се стигне до втората. Хората на улицата се дистанцираха от партиите и демонстрираха недоверие към политическата система на демокрацията като цяло, без да са в състояние да предложат реална алтернатива. Извън посочените искания за оставки, те не успяха да артикулират програмни послания и предложения за провеждане на конкретни политики. Шумното желание за промяна и скандиранията по пълните площади контрастираха с празните изборни помещения при четирите излизания до урните през тази година. Налага се изводът, че народът се бунтува срещу властта, но отказва да я делегира на негови представители, когато бъде призован да упражни правото си на глас. Партиите на промяната спорят върху монопола на притежанието на политическия етикет в условията на сложни трансформационни процеси и на преструктурирания в партийната система. Христо Иванов извървя дългия път от дебаркирането на лодката край Росенец до оставката си като партиен лидер при двоен електорален срив на неговата формация. Не бива да подценяваме ролята на Лозан Панов в предизборната кампания, който откри приятелски огън срещу ДБ в последните дни преди гласуването и отблъсна голяма част от десните избиратели. Съществена роля за резултата изигра атаката на ИТН, която внуши на определени групи от населението, че Христо Иванов носи персонална вина за това, че не се е съставило правителство и преговорите са се провалили. ДБ беше разколебана между подкрепата за Панов и за Радев, решението в последния момент да застане зад председателя на ВКС не беше взето по достатъчно убедителен начин и се превърна във фактор за електорален отлив и от двамата кандидати. ИТН се декласира от първо на пето място на парламентарните избори. Причините са широко известни и са свързани със специфичния хард стил за водене на диалог с останалите партии, който сякаш преднамерено минира всяка реалистична опция за формиране на кабинет. БСП регистрира най-ниския си резултат в историята, Корнелия Нинова обвини правителствения говорител, че в институционалното си качество иска нейната оставка и така вреди на президента. Нинова и Кутев в крайна сметка се оттеглиха от постовете си. Паралелно обаче се развихри братоубийствена битка в средите на социалистите броени дни преди втория тур. Червеният лидер успя да убеди твърдия електорат на БСП, че подкрепата за Радев е консолидирана, социологическият разрез на електоралните предпочитания потвърди тази теза, ала позицията на партията не допринесе съществено за разширяване на гласовете за настоящия държавен глава по посока от твърдото ядро към периферията. „Продължаваме промяната” номинално и институционално се причислява към групата от формирования, които разглеждаме, с една съществена разлика – тя не е родена от протеста, а възникна година след него вследствие на политическата инициатива на двама бивши служебни министри. Оттук е логична високата електорална мобилизация на нейните симпатизанти в полза на Радев. Обяснима е и трансформационната ѝ роля в хода на цялостното преструктуриране на партийната система, доколкото тя привлече към себе си голяма част от гласовете на т.нар. „протестни партии”.

Промяната още не е започнала с оглед на факта, че нямаме редовно правителство, излъчено от действащо НС. Новоизбраният президент се ангажира да я поведе лично, въпреки факта, че по предварителни данни е изгубил половин милион гласа спрямо вота през 2016 г. Задава се ново парламентарно мнозинство между отявлени идеологически противници, между партии в изострени конфликтни отношения, което по думите на Румен Радев ще трябва да удовлетвори „изявеното желание за промяна”, да проведе съдебната реформа и борбата с пандемията и „да не допусне социално-икономическа криза през зимните месеци”. Радев умее да артикулира волята на протеста и на мнозинството от българите, което обаче не припознава своето представителство. Обществената енергия е разпиляна в различни посоки. Стигнали сме до абсурда хората да мотивират отказа си да гласуват за държавен глава с ниските си доходи и лошия стандарт на живот, което показва пълно непознаване на прерогативите на президентската институция и е белег за ниско ниво на политическа култура. Промяната има много лица, тя е абстрактно понятие, общо благо без строго дефинирани и количествено измерими показатели, постига се бавно, не е количествено измерима, не е нещо, което усещаме непосредствено тук и сега, няма конкретни параметри, по които да се постигне пълен консенсус между максимално широк кръг от хора. България се променя непрекъснато и процесът ще продължава до безкрайност, но това не означава, че промяната някога ще настъпи и раят ще слезе на земята. Клишетата за пропиляната енергия от площадите и за неосъществените надежди на младите се появиха тревожно рано.  

Заслужава си да поставим въпроса дали е възможно да говорим за пирова победа на протеста. Терминът насочва към победата на царя на Епир Пир в битката при Аскулум с римляните през 279 г. пр. Хр., която става възможна с цената на многобройни жертви. В нашия контекст, когато протестните партии постигнаха достатъчно парламентарно мнозинство, за да съставят правителство, въпреки числовото електорално поражение за някои от тях, взети поотделно, и когато новоизбраният президент е солидарен с техните тежнения, протестиращият човек изглежда обезверен, изтощен и апатичен. Неговото поведение в мига на победата напомня на състояние след загуба в тежко сражение. Той няма волята да продължи напред, като излъчи достойни за него водачи. Вместо това се е скрил в своята политическа апатия и прагматична недоверчивост. Успя да постигне целта си да свали Борисов, а после премина в меланхоличното състояние на застой и пасивност. И още по-трагичното е, че ограничаваме погледа си само върху протестиращите и несъзнателно и спекулативно игнорираме онези, които нито протестират, нито гласуват. Тяхната безотговорност за съдбата на отечеството е допълнителен щрих към хода на историята. Страниците на академичните текстове вече са избледнели от протърканото клише за общественото недоверие на гражданите към партиите и институциите и респективно за ниската активност. Победата на един президент, независимо от неговото име, персонални качества и политически постижения, с подобен резултат е тежка загуба за гражданското общество и е предпоставка за ерозия на авторитета на президентската институция.