Начало Идеи Гледна точка Трета коледна приказка
Гледна точка

Трета коледна приказка

Деян Енев
24.12.2014
1479

DEnev

На отец Николай

Беше вече толкова стара, че когато внучката й Рени се хвалеше, че баба й е на 101 години, майката на Рени я поправяше, че е още по-стара, защото кръщелното й свидетелство било загубено и фактически не знаели със сигурност годините й. Но на Рени й стигаше и това – баба й да е на 101 години.

Майка й често се оплакваше:

– Уморих се. Аз самата съм на 80 години. Вече искам за мен да се грижи някой. А не мога да си почина.

С това тя не искаше да каже, че иска майка й, сто и една годишната старица, най-сетне да умре. Тя просто се оплакваше от собствената си обяснима умора и това беше разбираемо.

Апартаментът беше стар, с вестибюл. От вестибюла се влизаше в две стаи. В едната стая живееше сто и една годишната старица. Денем, пък като че ли и цялата нощ, тя прекарваше седнала на креслото, завита с одеяло през краката. Лицето й беше като на костенурка, с дълбоки бръчки. Бялата й коса беше позеленяла от старост. В очите й плуваше бялото мляко на вечността. Ноктите на ръцете й бяха лъскави и дебели като речни камъчета. А черните вени по дланите й, които лежаха отгоре на одеялото, се разклоняваха като делтата на река. Като делтата на голяма река.

Рени минаваше да ги види почти всеки ден. Как ли издържаше тази Рени? Не се научи да кара кола и пътуваше с градския транспорт. Имаше своите дребни грехове – не дупчеше например билетчета, не си купуваше и карта, а ползваше богатата си колекция от вече перфорирани билети. Това я забавляваше, докато пътуваше от работата до жилището на майка си и на баба си и после до своето жилище.

– Ако искаш, да я дадем в старчески дом – предлагаше понякога Рени на майка си. Но знаеше, че го казва, само за да я успокои. Кой можеше да си помисли, че те двете, дъщерята и майката, тоест, внучката и дъщерята, ще намерят сили да се разделят със своята столетна костенурка, с този толкова скъп паметник, който дишаше и ядеше и който гледаше във вечността с потъналите си в бяло мляко зеници.

Един ден майката на Рени я посрещна доста разтревожена.

– Цял ден приказва нещо. Не й се разбира много. Но май казва нещо такова: „Видях бебето Иисус.”

Рени влезе при баба си. Отиде при нея, седна отстрани на креслото, погали баба си по тънката позеленяла коса.

– Как си, бабо?

– Видях Го – каза бабата. – Видях бебето Иисус.

Рени плъзна поглед към опушената иконка на Богородица с Младенеца на стената. Тази иконка стоеше на стената открай време и Рени толкова беше свикнала с нея, че не я забелязваше. В главата й плуваха откъслеци от чуто, прочетено, гледано по филми, някакви листенца от знания за евангелското събитие, плуващи по водата на всекидневието, всичките тези сергии по улиците, Дядоколеди, подрусващи се ритмично пред заведенията и скандиращи „Мери Крисмас”, ясли, Витлеемска звезда, влъхви…

– Животните го топлеха с дъха си – каза бабата.

Очите й все така бяха потънали в бяло мляко, но Рени изведнъж ясно си даде сметка, че при възрастта има някакъв предел, отвъд който категориите на обикновения, познат, видим  и предвидим свят престават да важат. Но какво беше това другото, което ги заменяше, тя не знаеше. При всички случаи, не беше лудост.

– Животните го топлеха с дъха си – повтори бабата. И по набръчканото й като безводна пустиня костенурче лице, от двете очи надолу тръгнаха две сълзи, които изчезваха в бръчките и пак се появяваха.

Рени посегна към салфетката, но не смееше да избърше тези сълзи. Просто не смееше.

Деян Енев
24.12.2014

Свързани статии

Още от автора