Начало Идеи Третото поколение
Идеи

Третото поколение

Стефан Попов
01.02.2016
6296

StefanPopov

Кой можеше да помисли в 1932 г., че тогавашното заглавие на една статия ще означава след 35 години не вече апология, а епитафия на цяло едно българско поколение? Трето поколение? Има ли наистина нещо подобно в живота на нова България?

Връстници, чиито еднакъв растеж, жизнен път и съдба да ги обединяват и бележат като историческа общност – общност, която изкачва собствени жизнени хребети, развява собствени знамена и остава в живота на своя народ собствени следи? Че определени поколения вземат по-профилиран образ и историята им отрежда по-важна роля, е отдавна известно. Достатъчно е да дадем като пример изключителното положение и въздействие на „поколението от 1898 г.“ – както го наричат в Испания, или пък да си припомним „Проблемът на поколението в изкуството“ от Вилхелм Пиндер. И все пак: поколения в България? Първо, второ, трето?…

Първото поколение на освободения от турско иго в 1878 г. народ е неоспорено: то намери даже своя биограф, Симеон Радев в „Строители на съвременна България“. При второто поколение нещата не стоят тъй просто: и то строи, макар и предимно в материален смисъл. Но там, където опита да осъществи завещаното ни от решенията на Берлинския конгрес национално обединение – задача, която то носи като свещен завет в себе си, – там то претърпя познатите поражения, било с „престъпно безумие“, както бе наречен подстъпът към втората Балканска война, или пък не с по-малко безсмисления провал пет години по-късно на Южния фронт. Зашеметено от тези неуспехи, второто поколение не смогна да намери в следвоенните години нито собствен образ, нито своето място или спокойствие. Последваха конвулсиите на 20-те години – с режими и преврати, с убийства и атентати, с изгнания и процеси, докато се стигна до пълната безисторичност на режима след 1934 г. В гранит това поколение не можеше да бъде увековечено, литературен паметник то, изглежда, не заслужи, освен ако за такъв се вземат „Погромите на България“ от Петър Тодоров.

Пред съсипиите на тези погроми застана „Третото поколение“: онова, чиито рождени дати изпълват календара на последните години от „Княжеството“ до 1908 г. Онези, които като невръстни деца изпращаха бащите и братята си, за да не ги посрещнат никога; онези, които израснаха със смътното чувство, че някъде далеч – при Чаталджа, Каймакчалан или при Серет – става нещо страшно, хвърлящо дебела сянка и върху собственото им бъдеще; онези, които в ранните часове на утринта се нареждаха на опашките пред хлебарници и месарници за парче царевичен хляб или мършав кокал; онези, които видяха злочестието на чуждите пленници и страданията на нашите ранени; онези, чиито училища бяха иззети за болници или за чуждите окупатори; накрая онези, които в детинското си зачудване пред такъв свят не знаеха вече дали да плачат заедно със своите майки, или да ги утешават със себе си…

Животописът на нашето поколение – и до голяма степен отношението между бащите и децата – може преспокойно да започне с първата строфа от стихотворението на Стамен Панчев, в която бащата се прощава със своя син. Но из глъбините на нашата душа зазвучават и пламенни песни като „Ечи ти, горди наш Балкан!“, а първата карта на нашата фантазия бе начертана от началните думи на песента „От Дунав до Бяло море“. По-рано, отколкото предвиждаше учебната ни програма, нашият географски поглед бе притеглян от имена като Таненберг, Фландрия, Пшемисъл, Вердюн, Изонцо или Кут-ел-Амара. Военните бюлетини бяха нещо като ежедневната притурка към „Картинна галерия за деца и юноши“, която трябваше божем да ни запознава със света на красотата…

Колко щастливо можеше да бъде това поколение, на което бе отсъдена не само тъжната привилегия на три войни, но и преживяването на една невиждана в човешката история техническа революция. Къщите, в които растяхме, не бяха още осветени електрически и отоплени централно, нямаха антени по покривите; неспокойно мъждукащото пламъче на газовата лампа правеше вечер да играят по стените странни сенки и тези полуобрази отвличаха въображението ни във все още вярвания свят на приказките. Сънищата ни не бяха смущавани от грозния шум на асансьори, скърцащи трамваи и полицейски сирени – нашата приспивна песен бе често поточето в двора, клокочещо под прозореца с ромола на неподражаемата природа. Вместо глухото електрическо отопление и студените хладилници, нощният вятър гонеше в дългите черни бурии на железните печки трепетите на детинското ни ежедневие. Спуснатите през лятото пердета заместваха не само днешното „air conditionned“, те бяха едновременно и завеси към външния свят, пазещи покоя на бащиния дом. На трапезата тогава не се говореше за холестирин, за протеини и пеницилин – вечерната маса бе нещо като последната инстанция на деня, пред която всеки трябваше да изповяда стореното и пропуснатото. Къде ни отвлече далеч от тази идилична примитивност, всъщност естественост, „прогресът“ на ХХ-то столетие!

Ние видяхме да светват по улиците гирляндите на електрическите крушки, да заиграват живите образи по белите платна на кината, чухме прашенето в първите радиоапарати и в първите тонфилми, гледахме смаяни първите моторни коли да подскачат по неравните пътища, следяхме с учуден поглед полета на първите метални птици по небето, извисявахме погледа си по мачтите на безжичния телеграф. По-късно очите ни трябваше да свикнат на първите светлинни реклами и на първите високоговорители, да следят със затаен дъх отдалеч опитите на англичаните да изкачат Еверест, на италианеца Нобиле да кацне на Северния полюс. Заедно с американци и французи приветствахме прелитането на океана от Линдберг, изтръпнахме още при потъването на „Титаник“, треперехме с немците при първата световна обиколка на цепелина и гадаехме какво ни носи Халеевата комета. Да продължим ли този алманах на „чудесата“ с днешната телевизия, транзистори, микропроцесори, космични полети, ядрени страхотии, снимки от Сатурн и сензации от планетата Венера? Кое друго поколение е било длъжно поради общото развитие да мени и нагажда ежедневно понятията и представите си, а с тях кръгозора и светогледа си?

Тази неспирна революция на цивилизацията отсъди и върху ролята на нашето поколение: то трябваше да върши пионерство, да извиква нови истини и начала, да проправя културни пъртини, да търси разрешения на забъркващи нови проблеми. Колкото и смешно да звучи това днес: ние внесохме модата на къси гащета в природата, ние понесохме на раменете си първите ски в планините, ние се разтичахме първи след топката, ние заговорихме неразбираемия език на „офсайди“ и „телемарки“, нам хрумна първи да уреждаме задгранични излети, ние забодохме първи значки на автомобилни и аероклубове. Цялата тази нова „дейност“ изискваше нови екипировки и скоро нашите родители и общество бяха изненадани от исканията ни да подкрепят строежа на нашите хижи, домове, игрища, шанци и какви ли не още съоръжения. Организационният израз на това необикновено раздвижване на младежта бяха новосъздадените съюзи с техните събрания, срещи и събори. Не си спомням вече на колко учредителни събрания съм присъствал! Да основеш нещо ново, да дадеш подтика на нови стремежи – това бе предопределението на нашето поколение, това стана и истинския му мит! Колко пъти поех с трепереща ръка от печатарската машина първия екземпляр на някое ново списание или вестник, колко често трябваше да обяснявам в уводни статии смисъла и значението на някое ново начинание… Да не говорим за по-късната ни роля в стопанството, променила много скоро вида и структурата на цялата национална икономика.

Ние не се движехме по асфалта на традициите, а по собствени пъртини в снега на Новото и събирахме затова собствена опитност, ако щете и собствена мъдрост и морал. Може би не бяхме винаги най-добрите в училище, защото аудитории и семинарии ни се струваха някак тесни. България лежеше и без това по синора на образователната култура, самите ни учители бяха епигони: за едина бе Бартелеми в Париж, за другия Зомбарт в Берлин абсолютен авторитет. Трети направо превеждаха – било търговско право, или финансова наука – от чужди автори и не можеха да се разделят от имена (например на един Ернст Ото Маейр), които все пак ни останаха чужди. Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремке: ние търсехме срещата със самия живот, в който искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разтворени книги, съдържащи само чужди теории и видения. Пред помитащата поколението ни съдба и пред изкуствените обещания на Новото бяхме загубили респекта пред книгите: типът на брадясалия, недоспал млад „интелигент“ не бе характерен за нашето поколение. Което не значеше, че литературата ни остана непозната или че не бяхме съответно „начетени“.

Измежду книгите върху самосглобените етажерки подаваха гръб най-често „Тъмните зори“ на Кирил Христов, за нас нещо като „Пролетното събуждане“ на Ведекинд, после „Богомилските легенди“ на Николай Райнов, опияняващи ни с красотата на езика. Вълнуваха ни „Европа без мир“ на италианеца Франческо Нити, „На западния фронт нищо ново“, следвоенният бестселър на Ремарк, заместен от Шпенглеровия „Залезът на Европа“. Странно, най-спорната книга не бе „Тъй рече Заратустра“: мъдрецът на Ницше и Ибсеновият борец Бранд ни вълнуваха само като сценични образи, без да станат пътеводители на живота. Повече шум вдигна за няколко години по-скоро „Пол и характер“ на Вайнингер. Младият тогава Светослав Минков бе донесъл от Германия модния мистицизъм на пражкото еврейство с книгите на Густав Майринк и те задоволяваха неизбуялия още наклон към криминални романи и сензационни истории. Арцибашевият „De profundis“ бе от познатия друг сорт… По-късно в главите ни нахълтаха Айнщайн, Фройд и Келзен и за тях скоро заговориха най-високо тези, които не ги бяха прочели…

За художествено четиво се грижеха тогавашните литературни списания „Златорог“, „Хиперион“, „Литературен глас“ и „Развигор“, всички те представители на борещи се помежду си литературни групи, без формалните проблеми, стоящи зад подобни наддумвания, да ни вълнуват. Новостите на световната белетристика внасяше Юруковата „Мозайка на знаменити съвременни романи“. Веднъж снежната буря ни затвори в дните по Нова година в мусаленската хижа. Някой извади от раницата си „Климати“ на Андре Мороа и ние слушахме прочитането с часове. Други път бе „Дивото зове“ от Джек Лондон. Въобще Джек Лондон, този певец на жизнената смелост, можеше да бъде авторът на нашето поколение. Едва когато настъпиха годините на собствената ни жизнена зрелост, израсна пред съзнанието ни като духовен олтар „Кървавата песен“ на нашия Пенчо Славейков. И днес още не бих се посвенил да считам този епос за Евангелие на всичко българско. Неговият зов „Бог и България!“ не бе евтин национален повик – кой бе сроден повече от Пенчо със западната култура? На онзи извиращ от глъбините на всичко душевно патос, без който няма нито живот, нито нация, нито история. Със синтеза между култа към „бащицата Балкан“, този мощен символ на всичко българско, и между културния индивидуализъм на въведения от Пенчо Ницше, с този синтез, който той бе изживял, изстрадал и изплакал, и днес още сме готови да се отъждествим безрезервно ние, трагичните останки на някогашното трето поколение…

Замайващо пъстрата панорама на един живот, която се бе вселила, съзнателно или не, в нашето поколение, трябваше един ден да ни вкара в конфликт не толкова с нашите родители, колкото с нашите учители. Зад тях стоеше цялата образователна система на тогавашното време, станала несъвременна и затова чувстваща се застрашена от нас. Ученическите стачки в есента на 1919 г. – коя младеж не предявява правото да протестира и коя не злоупотребява с него? – можеха да бъдат считани за епидемия, в която нашата младеж се бунтуваше срещу участта на България. Но в тях се чуваха и искания за свободно посещение на кината и подобни гласове издаваха съвършено нови жизнени перспективи. Конфликтът с училището дойде главно поради нашите извънучилищни организации: директори и учители от по-старото време не можеха да свикнат с мисълта, че младежта си създава собствена общественост извън техния надзор. Стигна се до продължителни, мъчителни борби, в които естествено младежта надделя, защото на нейна страна бе самият живот. В това състезание самото Министерство на просветата, трябва да призная, бе често на наша страна и ни пазеше от посегателството на късогледи възпитатели. A propos, училищен лекар при това министерство бе старият д-р Горанов и неговото име се свързва с друга кампания срещу младежки прояви: кампанията против модерните танци. Би издало липса на добър вкус, ако речем да свържем тогавашното оживление по танцовия паркет с вътрешните пориви на нашето поколение. Но календарът е неподкупен и който проповядва учението за поколенията, трябва да има куража да включи и отрицателните (бяха ли отрицателни?) техни явления. Всъщност толкова диви тогавашните модерни танци не бяха, поне в сравнение с днешните изриви на младежка жизненост…

NS 2

Критиката на третото поколение я виждам другаде: на първо място в избързалата младежка общественост, която подлежи по вечни закони на автономия поляризация на силите. Нашето поколение води собствен живот, но той означаваше същевременно собствени личности и маса, собствени водачи и фракции, собствени претенции и … корупция. Боричкащите се помежду групи могат да бъдат упрекнати ако не в партиен дух, то в подранило фракционерство, което правеше единната политическа проява отнапред невъзможна. Вечните усилия за обединение на образувалите се центрове бяха осъдени на неуспех. И след това: ранното изкласяване на „водачи“, на фигури сред поколението, със съответните амбиции и страсти, имаше и то своите добри и лоши страни. Лошите бяха там, където например един двадесетгодишен бе застанал начело на масова младежка организация и бе навсякъде приет и третиран като такъв – което му позволяваше повишено самочувствие и свързаните с него претенции, които едва ли можеха да бъдат в съзвучие с обществената йерархия, в която по-късно той трябваше да се включи. Това водеше, настрани от лични огорчения и засягания, до изкривяване на погледа, даже до загуба на мярката за действителност.

В живота на всеки човек настъпва веднъж, очаквано или неочаквано, момент, когато цялото му същество, по висша повеля, се устремява към едничката цел, чието постигане става върховния смисъл на неговото съществуване. Подобен час удря и за цяло поколение, когато националните преживелици нашепват мощно обета, който става неписания закон на неговото битие. Нашият обет, обетът на третото поколение, се отнасяше до последиците от националните погроми, които искахме да заличим. Това означаваше граничещото със святост национално чувство, от което се срамуваха само онези, които разчитаха на подарена история или пък на личното профелиране от нея.

Тези, които размахват днес литературните ветрила над главите на комунистическите властници, следват установената партийна практика да премълчават неприятна тем история или да извращават историческите факти и образи. И те обявяват цялото трето поколение за „non-persona“, прогонена от техните писания, следите й заличени във „фашисткото минало“. Истината е съвсем друга: вълната на националното съвземане носеше тъй крепко третото поколение, че всичките анти или международни, особено марксистки идеологии, бяха принудени към пълно отстъпление. За времето от 1930 до 1940 г., когато третото поколение се появи на политическата сцена, може да се твърди всичко друго, но не и че тенденцията на развитието указвала посоката към комунизма. Вън от някои непоправими идеалисти, каквито ги има навсякъде и винаги, репрезентативните личности на нашето поколение се бяха отвърнали от левичарството, въпреки – или по-добре казано: поради – будното си социално чувство. За комунизма оставаха само отпадъците от нашето поколение. Затова не учудва, че когато политически декласирани комунисти грабнаха властта по силата на трагично обективния ход на събитията и с чужда военна помощ, техните водачи се оказаха полуобразовани. И ако в първите години на новия им режим няколко буржоазни, социалистически или земеделски групи не им бяха заели бедната си наличност от интелигенти, даже и собствените им привърженици щяха да се ужасят от грозотията на тяхната некултурност. Дълги години Българската комунистическа партия бе изпаднала, поради наложената й нелегалност, в ръцете на активисти пролетарии. И на това не изменя нищо обстоятелството, че останалите – или оставените – живи представители на третото поколение бяха принудени да се поставят на разположение на режима, което впрочем някои сториха и от слабост на характера.

Историческите координати на третото поколение бяха дадени от националните поражения и последвалите ги вътрешнополитически разпри. Нашата Европа, Европа между двете войни, бе разделена на победители и победени. Към последните принадлежаха и българите – и това означаваше безкрайно унижение, мъчно поносимо безсилие, нескрити огорчения. Нямаше българин, комуто – едва прекрачил границата – да не бе дадено да разбере, че като победени трябва да понасяме нескончаеми оскърбления и несправедливости. Това започна с арогантното запитване от Клемансо при подписването на мирния договор в Ньой („Вие, българите, република ли сте, или монархия?“) и продължи с отговора на Титулеску при посещението му в София на въпроса на журналистите за нещо ново: „Какво искате повече от това, че аз съм дошъл в София?“ „Аз“ подчертано…

Лично едно преживяване ще ни върне към сивото българско небе в онези години и ще направи понятно наслоеното в младежките ни души огорчение. В една мрачна ноемврийска утрин на годината 1918 маршируваше по улиците на Русе българска рота, последната останала още в казармите след наложената ни демобилизация. Заглъхналата от седмици военна музика предизвика любопитството на младо и старо. Следвайки „шествието“, и ние младите се озовахме на пристанището, където френска почетна рота очакваше идването от Букурещ за София на френския маршал Д`Еспре. Под звуците на свирената от нашата военна музика „Марсилеза“ френският маршал поздрави френската почетна рота и отмина с обърнато лице българската. Този акт на високомерно незачитане и на френска арогантност не се изтри никога от нараненото ни съзнание… По същото време впрочем, поради някаква слугинска история, в София българска почетна рота трябваше да мине в церемониален марш пред една чужда легация.

Но това бяха „епизоди“. Трайното в нашия живот бе, че ни сблъскваше ден за ден с бежанци от Добруджа, Тракия и Македония, както и от откраднатите от Югославия Западни покрайнини. България живееше като цяло само в нещастието на нейната разделеност. Коя чувствителна съвест можеше да остане безучастна пред тъжната участ на тези сънародници и коя младежка воля можеше да приеме принудата на тази съдба като окончателна присъда на историята? Какво по-естествено от това при даденото положение именно съвестта да определя мислите и кръгозорите?

Във вътрешнополитическо отношение третото поколение попадна във водовъртежа на събития и кризи, които осуетяваха колективното и личното израстване и включване в едно нормално развиващо се общество. Нали Пенчо Славейков бе упрекнал културната безпътица в българския живот с думите „Живеем в изненади за изненади“. Изненадите взеха за нас, третото поколение, твърде чувствителен образ: отрано навикнахме всеки нов ден да изживяваме някой преврат, да попаднем в блокада, да станем неволни свидетели на покушения и престрелки. „Събитията“ нямаха край: като се започне с Радомирския бунт в 1918 г. и се свърши с разрушителните нападения в 1944 г. Първият, изстъпление след дълга военна трагедия, отвори вътрешни фронтове, чиято бездна с времето се задълбочаваше и позволяваше парафразиране думите на поета: „Живеем сред ексцеси за ексцеси.“ Ексцеси ни донесоха и септемврийските събития от 1923 г., заповяданият от Москва „изправителен“ бунт на комунистите… Но тука опознахме за първи път онази чужда на националните ни интереси тактика на направляваните отдалеч български болшевики, чиито прояви отвориха рани, които нямаше вече да зараснат. „Дигни бунт и после се във Влашко измъкни – а пък народът, той да си оплаква дните!“ Тези думи на Пенчо Славейков от „Кървава песен“ получиха съвсем актуално значение в нашето съзнание при септемврийския бунт на комунистите. Един по-малък пример на комунистическа наглост от личните ми преживявания: в лятото на 1922 г. в градчето Дупница трябваше да се състои годишният събор на единствената тогава независима младежка организация, Юношеския туристически съюз. Ръководството на българските комунисти чувстваше обаче, че насочването на младежта към природата я отвежда от полумрака на партийните клубове и че въобще българската младеж започва да й се изплъзва от ръцете. И партията реши да действа. Тя насрочи за същия ден и на същото място сбирка на тогавашните й младежки групи, т.нар. „спартакисти“. И действително на двете хиляди мирни юношески туристи се изправиха в Дупница десет хиляди бойки червеноризци. Стигна се до сблъсквания, имаше убити и ранени. Комунистите не успяха да разтурят нашия събор със сила, но те постигнаха тактическата си задача: да добият повод за партийно-политическа пропаганда. Колко голямо бе учудването ни, когато се завърнахме по нашите места, да видим, че те свикваха публични събрания против „изстъпленията на фашизма“! Тези, които бяха организирали нападението, протестираха против жертвите на собствената си агресия! При това разпалените им оратори (като тези в Русе) премълчаваха, че собствените им синове и дъщери се бяха намирали в редовете на юношите туристи…

Всички тези събития, към тях прибавен и атентатът в „Света Неделя“ през април 1925 г., както и последвалите го преследвания на комунисти и леви земеделци, не ни задължаваха още да вземем политическо становище. Те засилиха само у нас отрицанието към насилието като средство за политически борби, те задушиха всякаква охота за политическо активизиране. Нашата младеж не желаеше да редуцира историческото бедствие на отечеството до партийни позиции и претенции. По пътя на културната, аполитична дейност тя търсеше да донесе цяр на наболялата си душа. Ние навикнахме в нашите организации на „надпартийност“ и не желаехме да напуснем тъй достигнатата висота на политическа толерантност, за да се обособим в езотерични групи или въобще да се боядисаме политически. Към тъй умишлено култивираната надпартийност се прибави отрицанието към партизанщината, която тровеше по онова време все повече живота в страната.

Излишно е да извикваме в съзнанието си картината на онези дни във всичките й подробности: нещастно завършените Балкански войни бяха консумирали силите на управляващата тогава Народна партия. Същото се повтори с някога силната, богата откъм традиции Либерална партия в Първата световна война. Водачите й побягнаха в чужбина или пък отидоха в затвора по присъди на Държавния съд. Остатъците на тази партия изпаднаха във вечни разцепления, за да се обединяват, и във вечни обединения, за да се разцепват наново. В тези уморителни кадрили тази партия не можа никога вече да си възвърне значението и ръста на годините отпреди войните. Ранната смърт на Димо Кьорчев и неудачното пожертваме на Боян Смилов по-късно от цар Борис попречиха на общественото й реабилитиране.

Най-незасегната от перипетиите на войните излезе Демократическата партия, която – въпреки загубата на Михаил Такев – стана затова ядро на опозицията срещу народовластничеството на Стамболийски. Но нежеланието на нейните водачи да останат в Демократическия сговор доведе и тука до разпокъсване на силите. Възстановената Демократическа партия не разполагаше вече с достатъчно кадри за самостоятелна роля и по необходимост стигна до коалицията на блока от 1931 г.
Самият Демократически сговор не оправда името и предназначението си нито по времето на Цанков, нито по това на Ляпчев. Създаден, за да превъзмогне разпиляността на политическите сили, той сам стана постепенно жертва на вътрешно разяждане, при което обществените мотиви скоро бидоха подчинени на групови интереси.

За Радикалната партия по-добре да не говорим. Нейната някогашна политическа девственост в дните на Найчо Цанов бе сторила място на материалистична настървеност – с други думи: на корупция – при министерстването на Стоян Костурков след 1931 г., правеща невъобразимо вътрешното присъединяване на млади сили към тази политическа глутница. Като всички буржоазни партии и тя пострада от загуба на субстанция в Демократическия сговор и не бе в състояние да стои повече на собствените си крака.

Същото не можеше да се каже първоначално за Социалдемократическата партия, чийто истински водач, Кръстьо Пастухов, олицетворяваше най-силно през времето на земеделския режим до юни 1923 г. духа на съпротивата, неносейки никаква отговорност за националните катастрофи. Но именно участието па представител от тази партия (Д. Казасов) в правителството на проф. Ал. Цанков предизвика разцепване на силите и на тази партия. И тя заживя занапред със и чрез политически коалиции. Не потръгна другояче и на самите земеделци, които след загубването на властта в 1923 г. не намериха никога отново своята първична единност и мощ. Част от тях, групата „Пладне“, наклоняваше остро наляво до общоделство с комунистите.

Картината, която предлагаше коалиционното правителство на блока от демократи, земеделци, либерали и радикали в годините 1931-1934 засили ширещото се – не само в България – настроение против партиите. Недоволството от политическия неурожай на това правителство взе постепенно формата на принципното осъждане на системата. На системата, не на съществуващия ред като такъв! Трябваше – както се подсказваше и от други страни – да се превъзмогне духът на партизанството, да се отстрани даже с насилие. (На съюзния си конгрес във Варна (ако помня добре, в 1932 г.) Съюзът на запасните офицери постави в резолюцията си искането за „надпартийна държава“. Но понятията за надпартийна, непартийна или безпартийна държава или власт не бяха ясни (както писах в първата ми уводна статия във в. „Слово“) и бяха често смесвани. Но те покриваха един и същ стремеж: премахване на пагубната партизанщина.) Oт години сипеите упреци срещу това партизанство и групата „Звено“, в която хора предимно от бившия „Народен сговор“ бяха намерили политическо убежище. Техният публичен застъпник – за разлика от скрития Дамян Велчев – бе публицистът Димо Казасов, човек с рядката дарба да очарова бързо всеки млад човек, за да го разочарова после още по-скоро. Казасов бе само личният пример, или по-скоро личното обяснение, за това, че второто поколение не бе в състояние да ни привлече и поведе. Имаше и други личности по него време, които ни казваха нещо и кои го се вслушваха в нас. (Григор Василев, Сотир Янев, Тодор Кожухаров, Йосиф Робев, Георги Чернооков, Стойчо Мушанов, Димитър Мишайков, Христо Статев, Петър Тодоров – за да изброя само няколко от тях.) Но никой от тях не бе в състояние да ни импонира с политически характер, никой да ни послужи като пример. Минаването от партия в партия, от крило в крило, от група в група бе станало мълчаливия закон на тези загубили стойката си хора, а подобна политическа механика едва ли убеждаваше и привличаше. При подобно табло на политически „pointillisme“ имаше само два пътя за политико-обществени дебюти: потъване в нелегалността на комунизма или прегръщане на идеята за „новата държава“. В по-голямата си част третото поколение избра обаче пътя на самостоятелен политически поход. В името на какво?

Едно поколение не може да има собствена идеология. То може да издигне свои идеали, да очертае собствени кръгозори, да поеме свои пътища, но всичко това – идеалите, хоризонтите и пътищата – трябва да важат за всички: тяхните смисъл и значение трябва да важат и за идващите поколения. Едно определено време подшушва собствени идеи, но тяхната валидност трябва да претендира за надвременна истинност. Другояче е с националния характер на идеите: известни исторически положения на една страна могат да налагат повелително особени внушения, които няма защо да бъдат в съзвучие с времето, т.е. с общото развитие в Европа, а могат даже – поне за няколко години – да бъдат в противоречие с него. Именно в това положение се намираше България след катастрофата на 1918 г.

Правителството на Земеделския съюз с въоръжените си „оранжеви гвардии“, от една страна, и това на „професорите“ след юни 1923 г., от друга, бяха изкопали истинска пропаст между селото и града, която ставаше все по-непоносима. Невъздържаната, необмислена демагогия на Александър Стамболийски, който бе нарекъл пред Църковния събор в 1921 г. София „Содом и Гомора“, която трябвало да бъде вкарана в пътя даже и ако трябва да бъде срината, след това пък високомерното отвръщане на интелектуалците от всичко, което миришеше на село, не ни се нравеха. За нас София не бе повече „блудница“ от всички други столици, а колкото до българската селяния, тя надминаваше по житейска мъдрост и професионално умение ако не всички други, поне тези на Балканския полуостров.

Помирението между тези два изкуствено настроени един срещу други социални полюси, тяхното сближаване стана неотменима точка на всяка политическа програма, каквито по него време изобилстваха. Не говоря за чисто академични почини като например „Дружеството за селото“, което като студенти бяхме основали начело с проф. Мишайков, чиято дейност завърши с протокола на основаването. По-късно една от политическите среди на нашето поколение издигна лозунга на „народничеството“, без да съзнава точно историческото му съдържание в Русия в края на миналия век.
За реалното сближение между града и селото възлагахме надеждите си на политическо сътрудничество със земеделски кръгове като тези на Стефан Цанов. С образуването на блоковото правителство в 1931 г. тази задача бе донякъде улеснена. Но софийският хайлайф от политическия род на малиновци, от една страна, и земеделци, които – като Георги Йорданов – отиваха и в Министерския съвет с потури, от друга – тази контрастна картина издаваше вътрешната неверност и несериозност на партийния мост между хората на града и тези на селото. Всъщност се касаеше до единодействието на политическите, стопанските и културните воли и интереси на гражданство и селячество, до общата форма на българското им битие.

Тази задача не можа да бъде поставена в цялата й ясност и безусловност. Безпартийните правителства на Кьосеиванов създадоха ad hoc само материалните предпоставки за нейното разрешение, без някой да посегне към разрешението по същество. Кой знае сега, дали комунистическият режим, който потиска еднакво силно града и селото, не играе ролята на духа, който иска Злото, но създава без да иска Доброто и с това подгражда единодушието между еднаквите в нещастието си жители на градовете и селата.

Втората задача на нашето поколение бе от по-обективен характер. Тя обединяваше идеята и повелята на XX в. и гласеше: симбиоза на националното и на социалното. Както национализмът, така и социализмът бяха продукти на XIX в., който ни ги завеща под формата на непримиримо противоречие и ни обремени с един крайно вътрешнополитически конфликт. Националната идея даваше предимство на интересите на целостта и поставяше затова, поне теоретично, разрешаването на социалните проблеми на второ място, което правеше тази идея в очите на социалистите ретроградна. Напротив, за социализма не нацията бе най-висше благо, а създаването на нов социален ред, който – също така само теоретично – изглеждаше възможен само в широките рамки на международното общество, което пък правеше социализма подозрителен за националното съзнание. Социализирането на Европа, така поне се мислеше, ще направи националните конфликти невъзможни и с това националната особеност на интересите излишна. Прочее, да живее Интернационалът… Не се искаше голяма политическа интелигентност да се разбере, че тези две идеи си конкурират само при народи, закъснели в политическото си развитие, но че именно при народи, към които тези на Балканите бездруго принадлежаха, не бива едната идея да бъде подчертавана за сметка на другaтa. По-късното историческо развитие разкри късогледството и безпредметността на двете крайностни схващания. И ако е позволен големият скок през годините, комунистическа Румъния проповядва днес идеята за нацията по-натъртено oт всички западни страни, докато ултранационалистът де Гол опитваше социалния модернизъм във Франция. Никой просветен разум няма да вижда днес социализма и национализма като антитеза – и нашето поколение можеше с право да претендира в това отношение за разумност. Нещастието ни бе, че по наше време синтезът на тези две идеи на практика бе осъществен от учениците на Сорел, Парето и Шпенглер под формата на диктатури и то по начин, че идеята, понятието и даже думата за националния социализъм бяха завинаги дискредитирани, тъй много, че днес източноевропейските страни, които всъщност правят на практика националсоциализма, живеят в идеологична опозиция срещу него…

 

Върху представителите на третото поколение остана да тегне упрекът, че много скоро са се наредили до новите властници – още повече, че те сториха грешката да опитат преговори с тези властници не колективно, а поотделно, при което всяка група разчиташе да оползотвори най-добре своите лични връзки. Без да има този умисъл, новият режим осуети пo силата на своето съществуване желанието у младите политици за обща акция. Но с това отпадна и „резонът“ на третото поколение, и от обществен той се обърна в личен.

С едно изключение, което за чест на всички тези млади общественици доказа, че и колективното договаряне с властта щеше малко да ги ползва. Една-две седмици след преврата в дома на Казасов се състоя събрание на всички национални среди, целещи нова общественост. Никога преди и никога след това застъпниците на идеята за новата държава не се събраха тъй пълнобройни. Причината? – Опасението, че в ръцете на анонимната Военна лига тази идея ще претърпи крушение. Всички присъстващи натовариха домакина да се срещне с министър-председателя Кимон Георгиев и му изложи необходимостта да се постави новата държава на широка обществена основа, в който случай те не ще откажат подкрепата си на новия режим. Казасов се яви на следния ден при Георгиев и дойде оттам … като пълномощен министър в Белград! Не си спомням друг случай, в който един-единствен човек да е разполагал в даден момент с доверието на толкова политически групи и да е проиграл това доверие тъй интегрално. Как не го увещавахме да откаже това назначение, тъй като то цели отдалечаването му от София. Казасов не послуша и отиде в Белград. Усилията за политизирането на новия режим останаха напразни. В есента същият този човек, който трябваше да убеди от наше име К. Георгиев, че с анонимни военни не се строи нова държава, се опита с помощта на същите военни да се издигне сам като пръв министър, което предизвика гневното „Не“ на цар Борис при споменаване името на Казасов.

Как можеше да се гради нова държава със стара безхарактерност? От този ден нататък личности като Казасов бяха за третото поколение политически мъртъвци. Но и то самото не смогна да се формира като единна вълна, а потъна в политическата аморфност на следващите години. Последваха безпартийните кабинети на генерал Златев, на Андрей Тошев, първото на Георги Кьосеиванов. Голяма част от младите общественици се събраха около новия си печатен орган, неделния вестник „Утре“, който пледираше за обществено обновление при необходимостта от обществен гръбнак на назначеното сега от Царя правителство. Като цяло, доколкото си спомням, третото поколение влезе само още веднъж в акция и то по личното желание на Царя. Макар и в април 1935 г., когато престолът взе окончателно надмощие над лигата, да се казваше „Няма връщане назад в порочното партийно минало!“, още с първия кабинет на Кьосеиванов се направи опит в късната есен да се закърпи новото правителство с представители на „движението“ и земеделците. Цанков пожела в следващата година да ускори връщането в тази посока и след мистериозната му среща с Царя в Ботаническата градина, накара своите представители в кабинета (Кожухаров и Мишайков) да си подадат оставката, за да предизвика министерска криза. Но този път професионалните политици се излъгаха: цар Борис не желаеше да отправи отново страната там, откъдето се създаваха предусловията за преврати. Но за да се сдобие с аргументи, той си послужи, между другото, и с нашето поколение.

Съвсем неочаквано флигел-адютантът на Царя, генерал Панов, повика като представители на младите общественици Никола Минков и Лазар Попов и им обясни, че Дворецът би поздравил, ако младото поколение се обяви против евентуалното възстановяване на партийния режим… Събрахме се прочее близо двадесет „млади“ (повечето над 30 години) политици, за да обсъдим царското желание. На всички ни бе ясно, че на това отправено към нас искане на държавния глава едва ли можем да отговорим с „не“, още повече, че то бе в смисъла на противопартийната ни идеология. Но още по-ясно ни бе, че с това се ликвидираме отнапред като самостоятелни политици. И така стана: нашият път като поколение бе вече задръстен, вратите към политическата градина водеха вече през лични връзки, концесии и реверанси.
Равносметката на първите пет години политическа активност не бе много окуражителна. Ако военните около „Звено“ бяха злоупотребили с идеята за авторитарната държава, Царят си бе послужил със скромния политически капитал на третото поколение за цели, които водеха настрана от неговото бъдеще. Неприятното във всичко това бе, че то стана в годините на всеобщия възход на българския народ, когато неполитичната част на младото поколение бе достигнала нова ширина и мощ на духовните си изрази – в поезия, изкуство, театър, музика, печат, наука, и подготвяше истинска пролет на националното ни израстване. Само в политиката не му се отдаваше нищо. Какво чудно тогава, че влечението към авторитарните движения (легионери и ратници) се засили, движения, които при последователност неизбежно трябваше да изпаднат в конфликт с държавния глава, както се случи в Румъния с Октавиан Гога и крал Карол?

Вместо да тръгне по пътя на нормализиране на обществения живот, както се искаше от всички страни, и то с помощта на партиите, Царят реши да извърши сам, именно без партиите, това нормализиране. Това значеше: Народно събрание с избрани поединично и лично, не с листи, народни представители, значеше министри, отговорни не пред Народното събрание (символично бе променен и надписът над неговия вход).

В лицето на надарения, умния, почтения и прозорливия, не и енергичния, деловия, темпераментния и инициативния Георги Кьосеиванов Царят вярваше да е намерил човека, който по негови поръки, при послушно Народно събрание, ще бъде в състояние да управлява. Лично Кьосеиванов не разочарова Царя – но какво можеше да бъде по-знаменателно в петте години българска история (1935-1940) от това, че страната наистина бе „управлявана“, но не и политически „обновявана“?

Заради това последният въпрос, пред който третото поколение, или по-скоро негови представители, бяха поставени, бе въпросът, дали то има какво да търси в едно „послушно“ Народно събрание. Тази алтернатива роди спора около нея, разби окончателно фронта на това поколение: ако досега в него можеше да се различават млади общественици, станали сподвижници на традиционните партии, и такива, които ги отричаха, то занапред те се деляха на кандидати за Народното събрание, вярващи, че под тънката сянка на царското благоволение ще израснат политически – и „неконформисти“, останали верни на убеждението за необходимата обществена същина и които вярваха да дойдат „от долу на горе“. По мое мнение един млад общественик трябваше да влезе в Народното събрание като опозиционер. Други склониха да бъдат поставени като правителствени кандидати в изборите и можаха по-късно да образуват внушителна група млади политици в Събранието, даже да му придадат известен образ. Да прокарат мненията си обаче те не можеха и тази тяхна безпомощност пролича особено рязко при избора на министър-председателя Филов за регент. Напразно „младите“ бяха положили усилия да осуетят този избор.

Нерада участ! Сега те всички са мъртви и няма кой да каже добра дума за тяхната политическа линия и за обществената им дейност.

* * *

В правителството на Кьосеиванов не липсваха далновидни и разсъдливи мъже, които виждаха нуждата от обществена опора за режима и се застъпваха за нейното създаване. Но вместо в тази насока, развитието отиде към онази на окултни фактори. Така последният период на свободна България се идентифицира не с името Филов, а с онова на „сивото превъзходителство“ Севов – което ни освобождава от задължението да се занимаваме с периода на военните години.
Веднъж развихрените, некаптирани енергии на младежта излязоха на улицата като организации, които открито изповядваха антидемократични идеи. Някои or тях не се поколебаха да оставят тази тяхна преданост да бъде хонорувана с парични субсидии от Хитлер. Но „водачите“ от този вид не принадлежаха нито по възраст, нито по манталитет на третото поколение – което не значи, че от темпераментна нетърпеливост някои принадлежащи на нашето поколение не се присъединиха и те към тези организации.

С избухването на Втората световна война политическото развитие на България бе „замразено“. Но тази неподвижност не блокира навлизането на третото поколение в обществения живот, макар и предимно под формата на администратори: окръжни управители, държавни секретари, кметове, всякакъв вид директори и комисари, които вземаха систематично управлението (не и ръководството!) на страната в ръцете си. Когато в есента на 1941 г. водих група германски журналисти в Македония, навсякъде ни приемаха приятели от нашия кръг като местни първенци. Едва поставило се в служба на своята страна обаче, третото поколение бе отнесено и зарито от бързеите на последния преврат в 1944 г. и на учредения със съветска помощ комунистически режим. Участта на България решаваха и решават оттогава не вече хора, израсли със свои тъги и радости в нея, а представители на съветските интереси.

В късия си живот – повечето от неговите представители бяха избити едва в 40-годишната им възраст – третото поколение не успя да постигне целта си, да изгради една нова, модерна, просветена и обединена България. То биде преждевременно свалено от сцената. Мъчно е обаче да повярваме, че идеите, на които то служеше и които можеха да бъдат резюмирани в две думи – нация и култура – са погребани завинаги. Напротив: комунистите ги усвояват постепенно и с това доказват само тяхната истинност. А те бяха верни, защото ни бяха нашепвани от хилядолетните глъбини на българския дух, не от чужбина.

За днешните властници в България тези идеи означаваха тогава „фашизъм“. В историята обаче те ще останат като израз на рядък национален идеализъм. За неуспеха им имаше обективни причини и фактори: извратеното и обезнервено политическо развитие на страната след майския преврат на 1934 г. и потискането на българщината от подвластните на русите български комунисти. Още веднъж: без нахлуване на съветската армия в България щяха да вземат властта по-скоро броящите се на пръсти радикали, отколкото политически омаломощените и идеологично отречените комунисти.
На всеки случай, в историята неуспехът не означава още и присъда. Напротив: третото поколение не сееше омраза, а търсеше да зарива изкопани от други ровове; то не насъскваше едни срещу други, а гледаше да помири и да сближи; то не разделяше, а събираше. Даже и когато отричаше, то вършеше това само за да посочи положителното. Така или иначе, то бе станало вече фактор в политическата ни общественост. Само това поколение не носи вина за погроми и убийства, само то нито пожела, нито прие жертви в името на съмнителни идеали, а бе готово да се самопожертва и по-сетне стана наистина жертва на небългарски домогвания.

Протоколите на т.нар. „народни съдилища“ не бидоха публикувани, може би още и затова, защото съдържат в потресающа редакция доказателствата за истинското родинолюбие на цяло едно поколение. В истинността и откровеността на неговите представители те трябва да са били тъй убедителни и трогателни, че даже поръчани съдии-екзекутори не посмяха да издадат смъртни присъди.

Като избиха обаче подло в нощта на 2 февруари 1945 г. тъй попадналите в ръцете им водачи на това поколение, комунистите удостовериха в страха си от тях само безспорното им духовно надмощие.
В историята се случва рядко, което стана в нея нощ: убийците да издигнат с престъплението си паметника, който историята дължи на избитите.

Мюнхен, 1981 г.

Лекцията е препечатана в книгата „Българската идея“ (Мюнхен 1981; второ издание – София, 1994 г.).

Стефан Попов (1906-1989) е български писател, мислител и общественик от средите на българската емиграция в изгнание след 1944 г. Според Петър Увалиев: „единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света, но най-вече като българин. Автор на книгите: „Воля за облик” (Мюнхен, 1970, на немски език), „Идеята за Европа през вековете” (цикъл лекции по РСЕ 1976-1977), „Безсъници” (1989) и др.

Стефан Попов
01.02.2016

Свързани статии

Още от автора