„Литературата наистина е дълго бягане. И то не само приживе, но и след смъртта…“ Публикуваме тези литературни фрагменти по повод 80-годишнината на писателя 

– : СЪОТВЕТНО НА =

… там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал…
Христо Ботев

И препинателните знаци понякога играят ролята на математическите. Особено в поезията. Или поне в онази (и при ония поети), в която съм ги разчел. Изобретение на Яворов е казаното преди и след тирето или двете точки да са равностойни равнозначни величини:

Радост – пролет.
Бог въздъхне – вятър лъхне.
Връх е – самота.

А ето и неговото непатентовано, несрещано допреди откритие – изразеното (още по-точно преди и след) – и чрез – двете точки:

Сърце ми ги не вижда: вижда и мълчи.
(„Сфинкс“)

Да не вижда е = на вижда и мълчи.

Двете точки, препинателен знак за изброяване на съдържаното, вече имат нова функция. Към констатацията ми за новата им роля добавям, че Яворов е виртуоз на езика и формата, възкресява и обновява старинни думи, създава нови, в нито едно от стихотворенията си не повтаря римната и ритмичната схема…

И аз като Далчев мога да твърдя: „Как обичах някога поезията на Яворов! Цялата ми младост мина под нейното обаяние; за мене Яворов беше най-големият поет, единственият. Аз го обичам и сега“; или: „бях толкова запален от Яворовата поезия, моя страст още от юношеската възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея“. (По-късно почти със същата сила обикнах поезията на Далчев!) И пак като Далчев смятам като влог в поезията ни, че „Яворов внесе в нашата литература безкрайната тревога на „свърхземните въпроси“ (1945 г.).

(Макар че Далчев в друг фрагмент казва обратното, вече с отрицателен знак: „Дразни ме в стиховете и в живота на Яворов позата, театралният жест и това непрекъснато занимаване с „вечните въпроси, които никой век не разреши“. Че е писано доста по-късно личи и по неточния цитат, направен в години, когато паметта изневерява: определението не е вечните, а свръхземните въпроси.)

Но дето се казва – грешката е вярна. Сменяйки реквизита, Далчев остава в същността си продължител на Яворов – тъкмо на свръхземните въпроси, които са и вечните въпроси на изкуството, опредметявайки ги. Над тях музата му е надвесена докрая.

Даже волно-неповолно – израз на Яворов – Далчев използва и неговата граматика:

Аз имам всичко: моя е смъртта.
(„Дяволско“)

Щом и часът на смъртта ти е твой избор – най-отчаяната решителност на човека, ти наистина притежаваш целия свят.

Двоеточието – тази „малка“ граматическа подробност, е още едно доказателство, че дори преодолявайки Яворов, виждайки недостатъците на поезията му, той го и наследява, продължава, а продължавайки го – остава при него завинаги.

Млякото, което първо си засукал, ти остава за цял живот!

17–20.03.2021 г.

*

МАЙКАТА?
ИЛИ МАЙКАТА ЗЕМЯ?

Колко сме оплетени от привичното, потвърждава и досегашното тълкуване на двата Дебелянови стиха, издълбани в основата на прочутата скулптура на Иван Лазаров. Илюзията и „грешката“ идват от самата скулптура – фигурата на скърбящата майка. Във всички или в почти всички критически текстове ще срещнем че:

И в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете

са неказаните слова на майката, която още го очаква на прага.

Недостатъчното вчитане в Дебелянов приписва атмосферата от „Да се завърнеш в бащината къща…“ на нея и пренася значението ѝ в тези два стиха, които пак са на поета, но от друго негово стихотворение – „Тиха победа“. В него смисълът е много по-дълбок и мотивът за завръщането има по-обобщаващ, универсален характер:

Ти наш си, наш си, твоят дълг
е дълг на хрупкавия злак:
в земята – майка опознал
при нея да се върнеш пак.

Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.

Не майката – чака земята! За да бъде затворен кръгът на живота и смъртта.

Дебелянов е постигнал смирението не само пред съдбата си, но и пред извечните закони на битието:

Че светли тайни дух прозря
и аз обикнах тоя път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зоват. 

Майката е само видимият, по-достъпен образ на тази идея, тя е двойникът на земята, но и на смъртта.

Той е поредното семе, от което ще поникне живот:

Но няма мраз да заледи
топлик жадуващия кълн…

Нещо повече: земното и небесното са се слели, станали са едно:

Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.

Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.

Смъртта е истинското завръщане, от което покълва безсмъртието на поета.

1990–2015 г.

*

РАЯТ, ПРЕДИ ДА ГО ИЗГУБИМ

1.

Има стихотворения, които могат да бъдат написани само така и по никакъв друг начин.

Първото, с което се срещнах, е „Безмълвна нощ и адски мрак…“ на Яворов. Бях още ученик. То бе в мен, още преди да го срещна, а като го срещнах – бе двойник на нещо отдавна преживяно от мен, като че ли не само в моя живот. Приличаше ми на къс от природата и моята душа едновременно; не ме интересуваше, че звучи някак старомодно, несъответно на това, което култивираха в училище и в печата като стандарт за добра поезия. Напомняше ми с нещо за старите майстори, за прочетено от Пушкин или Лермонтов, но само че по-добро, по-първично и по-органично, по-драматично. И по-българско! Сякаш Яворов е бил подсетен от тях, но е и усетил, че може да им съперничи и да напише нещо още по-хубаво. Свое.

Подобно бе изживяването ми при срещата с „Градушка“.

В съвременната ни поезия същото изпитах, когато прочетох „Най-добрият човек“ на Андрей Германов. Едно стихотворение, което поетите от предишните поколения бяха пропуснали да напишат. И трите са уроци по реализъм и майсторство как познатото може да стане изкуство и какви компромиси с формата могат да бъдат направени.

02.09.2013 г.

*

КОГАТО СЛЕДСТВИЕТО ИЗПРЕВАРИ ПРИЧИНАТА

В нашата поезия съм забелязал това явление два пъти. Първом при Ботев:

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее…

(Последният стих „Балканът пее хайдушка песен!“ нарочно не цитирам, за да е по видимо това, за което пиша.)

Обичайната логика на причинно-следствените зависимости ще въстане: как така – гората ще зашуми преди да духне вятърът? За да зашумят листата, първо трябва някой да го предизвика. И този Някой е вятърът!

Да, така е. Но в поезията може и да не е така! А ако сме и достатъчно наблюдателни, ще се уверим, че така, както в поезията, е и в природата – звукът предварва лъха (полъха).

Вторият случай:

И се разля старинна песен,
еднообразна като дъжд,
до покривите се понесе
и секна отведнъж.

Той спря.

(Атанас Далчев, „44 Avenue du Maine“)

И тук причинно-следствената връзка е нарушена. Поетът пак изобразява следствието преди причината. Че кой не знае: за да секне песента, задължително музикантът трябва да престане да свири.

Но… става обратното.

Случайно ли е това съвпадение на Ботевия изобразителен похват с Далчевия.

Лично аз смятам, че НЕ Е!

Далчев е един от най-вдълбочените анализатори на поетическите тайнства на Ботев, Яворов и Кирил Христов. Няма как да му убегне такава „мъничка подробност“. И няма как той да не се е поучил от нея.

Как да не се възхитиш на такъв ученик!

2025 г.

*

УТРИН

Все още се намирам в огледалото…
След толкова телесни промени с годините това, което не се променя в мен, е душата. Все същите щения и заблуди.
Само Тя е константна величина.
И в това е единствената ми надежда, а и доказателство, че е безсмъртна!

ПОСТСОЦ

Европеизираме се, като балканизираме Европа.
Разумният избор не е морален.
Голямата поезия е онова, което не може да се усвои. Останалото е занаят.
Първата работа на поета е да си разчисти сметките със смъртта. И така, разчиствайки ги, понякога постига и безсмъртието.
Чудо, в което не участваме, не се е случило.
Вярно е, което ни е изгодно.
Нравствените максималисти – бъдещи конформисти.
Натурата винаги ще ревизира литературата…

ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА АВТОБУСА

Пръхкав снежец и стъклест скреж са напудрили Витоша.
Разликата между мен и моите колеги: те цял живот култивират в себе си поета, а аз искам да го убия.
В стихотворението на Далчев „Мълчание“ думите се къртят камък по камък.
В поезията ни има словосъчетания и римови конструкции, които изчерпват феномена и вече не може да се каже по-добре от следващите поети. Например:

Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори…

Или пък:

… зинали са страшни долове…

За мен е ясно, както че ще съмне…

Какъвто и епитет да слагаш към зинали и долове, няма да постигнеш същата изчерпателност и въздействие.
В живота никога не знаеш кои са враговете, кои – приятелите ти. Те често разменят местата си.
Лавровият венец е по-тежък от трънения.
Литературата наистина е дълго бягане. И то не само приживе, но и след смъртта…

ТРЕТО ОКО

Писателят хем е вътре, хем – отвън, хем участва – хем наблюдава. Разполовен, той пак е цял.

НАЙ-ДОБРИЯТ ЖАНР

Без жанр!
За късмета не трябва да се молиш, а да работиш.

БАЛАНСЪТ НА БОГА

Някои ще кажат – на природата.
Съгласен съм.
За мен друго е важното: обикновено дъщерите приличат на бащите, синовете – на майките.
Сякаш Бог прелива една и съща същност, като я редува веднъж в мъжки, друг път – в женски съсъд.
И така, на дело, ни напомня да не стигаме до крайност: нито в принудите към жената, нито жената – в принудите към мъжа.
Ако в този живот си мъж, в следващия може да си жена и да изпиташ на гърба си собствените си издевателства.
И обратно.
Каквото не си позволяваме като съпрузи, позволяваме си го като любовници.
Който не може да си реши проблемите – споделя ги.

ПОНЯКОГА

Толкова съм естествен, че съм противоестествен.
За мен има само едно признание: да те признаят, които признаваш.
Най-ярко цъфтят онези филизи на тиквичките, които не раждат. 

ДОБРО И ЗЛО

Плевелът така е сраснал с корена на хранодайните растения, че отскубнеш ли него – отива и растението.
За българската глава царствената корона на свободата се оказа по-тежка от трънения венец на робството.
Митът за кървавото петвековно турско робство обслужва мита за Дядо Иван.

РОЖДЕН ДЕН – 9 април 2016

Днес навлязох в десетилетието, от което обикновено не се излиза жив.

ПО ПЕНСИИТЕ ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ

Кой е управлявал в последните 30 години, може да се разбере дори само по едно: кои са с най-високи и кои – с най-ниски пенсии.
С най-високите са охранителите на режима до 1990 г., служителите на МВР и ДС, най-ниските – на така наричаните „трудящи се“, обикновените хора, вкл. учители, журналисти, писатели, артисти, певци, учени, инженери…

1989-а И СЛЕД НЕЯ

„Революцията“ бе функция на еволюцията на БКП.

СЪДБА БЪЛГАРСКА

След като ги изтърпяхме да не построят комунизма, сега трябва да ги изтърпим да не построят и капитализма…

РОДНО СЕЛО

Мястото, в което няма да се върна.

НЕ БОЙ СЕ…

Загубата е част от печалбата!
Всеки портрет съдържа автопортрета на портретиращия.
Битката за безсмъртие започва, когато вече не можеш да участваш в нея.
Не само на страха – и на любовта очите са големи.

БЕДНОСТ

Да подносиш дрехите на социализма в условията на капитализма.

ЦЪРКВАТА

Доказателство за безсилието на човека.
Или на Бога.
Това, което не може да се имитира, то е истинското.
Комунистите имаха само един съперник във властта – Бог.
И затова поведоха война с него.
И очаквано я загубиха.
Силуетът на Иван Цанев – сякаш е сянка на себе си.
Ако е вярно, че умирайки, човек се наблюдава отстрани, то аз цял живот съм жив мъртъв.
От малък разбрах: не мога да мина между капките.
Завали ли – втурвам се под дъжда.
Моята гледна точка към човека, света, и писането са в синхрон с отмереността на природния ритъм.
Аз не бързам.
За бъдещето не се вълнувам – ще стане и без мен…

ПРИЛИКАТА КАТО РАЗЛИКА

Според Далчев Яворов съзнателно е търсил прилика с Ботев, що се отнася до революционните му увлечения. Далчев дори определя скитанията на Яворов из Македония като нещо „преднамерено и пресилено“. И добавя: „То личи и в творчеството му от онова време. Колко литературни са например „Хайдушки песни“! Наред с Ботевото „На прощаване“, издържано също в стила на народната песен, но все пак толкова лично, толкова свое, те приличат на словесна бродерия“.

Според мен той се е „състезавал“ с Ботев и другаде.

Това му четиристишие е или по модела на Ботев, или опит не само да го повтори, но и да го надмине:

Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето,
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.

Ритъмът е почти същият, ямбът след цезурата минава в хорей, при Яворов на седмата, при Ботев на деветата сричка, римите не са кръстосани, а съседни, знак хем за близост, хем за отличителност, а за такъв версификатор като Яворов, освен че не е трудно, е и нарочно – сякаш иска да каже: и аз го мога, даже по-добре – в четиристишието имам една картина повече. Оставил ни е и ключа за това подсещане: първата дума на първия стих – Настане, а в последния стих и при двамата се пее – при Ботев Балканът, при Яворов – пилците.

Но Яворовото четиристишие няма силата на Ботевото, а поне за мен оставя впечатление за направено; добре направено копие, но непостигнало образеца.

1 декември 2022 г.

*

ЛУКОВА ГЛАВА

Режа лук, разкъсвам с ножа единността му на парченца, а те отхвръкват, несъгласни да напуснат събраността си, стегнати до пукот, опаковани от пластовете люспи, едва задържащи пращящите от сокове здравост и цялостност, които само с юмрук можеш да смачкаш и да избухнат като разцъфтяващ лотос. Викам си – всичко иска да заеме и съхрани формата си по предназначение от природата, а ние искаме обратното. И така е не само с лука, а и с човека. Все искаме да ги направим, както ни се ще, а не както те щат и им е дадено. Това, което е добро за нас, за тях е насилие.

И как да няма съпротива и вечна война между човека и природата, между човека и човека.

Но той едно си знае: кара я, както си знае.

Не поумнява.

Не узрява.

Лукова глава.

16.02.2026 г.