Обичаше да чете книги за царе и пълководци. Четеше нощем, на нощните смени – работеше като охрана в една стъкларска фабрика. През деня работеше в бригадата на бай Цвятко. Бай Цвятко беше един от първите предприемачи преди Десети в България. Строеше къщи, до покрив, и Симо беше сред най-добрите майстори в бригадата му. Освен това, за разлика от останалите апапи не пиеше, не пръскаше пари по барове и по танцьорки.
И друга една дарба имаше Симо освен строителството – смяташе по-бързо от елката. Сяда бай Цвятко да оправя сметките с чорбаджията, толкова квадрата плоча, зидария, мазилка, шпакловка, мозайка, скеле, а Симо плътно до него. Сините му очи святкат… И каже сметката преди елката.
Имаше три дъщери и на всичките беше купил жилища. Да свиват гнезда и да не ги мисли.
Видях го след три-четири десетилетия като портиер в едно училище. Едва се познахме, сините му очи бяха избледнели.
Жена му се развела с него и му взела всичко. Дъщерите му продали жилищата и заминали за чужбина. Той едва си купил една боксониера в „Дружба”. Майка му починала, а баща му се оказал някакъв жилав столетник, но през последните години изумял и той го взел при себе си. И така. Нощем чете, а тоалетното казанче на комшиите свири до главата му през тънката стена.
–А ти пишеш ли? – попита ме. – Четох някаква книга от теб, забравих ѝ заглавието.
– Не пиша – казах. – Изморих се.
–Лъжеш – каза той и сините му очи светнаха, както когато побеждаваше елката.
–Лъжа – засмях се аз. – Как позна?
И после цял ден ми беше весело. Сякаш от двете ми страни ходеха двамина с тромпети.
