0
2658

Трите дни преди края

„Трите дни на Помпей“, Алберто Анджела, превод от италиански Юдит Филипова, изд. „Колибри“, 2017 г.

Източник wikipedia

Книгата „Трите дни на Помпей“ на италианския палеонтолог и писател Алберто Анджела може да служи като пътеводител на един изчезнал град – Помпей, такъв какъвто вече не може да се види. Книгата е научно-популярно четиво, което обаче много разчита на силата на документалния разказ – разчита на фактите, на конкретните имена, които изплуват от архивите, разчита на археологическите разкопки, на онова, за което има само неопровержими доказателства.

И въпреки струпването на фактология – а тук исторически данни има наистина много, в тази книга се усеща задъханата атмосфера на трилър, защото Алберто Анджела проследява последните часове на един град, който ще бъде погребан за векове. Имаме на разположение три дни преди изригването на вулкана, който ще унищожи няколко селища, сред които и Помпей, а Алберто Анджела педантично отброява времето в началото на всяка глава – 36 часа преди изригването на вулкана, 18 часа преди изригването, 5 часа преди изригването, половин час след изригването…

За разлика от други книги, посветени на Помпей или Херкулан, тук имаме главни действащи лица, имаме реални исторически фигури, за които още в началото знаем, че ще оцелеят, и такива, които няма да имат този шанс. Алберто Анджела измъква от архивите имена на сенатори, освободени роби, търговци, военноначалници, блудници, разказва за последните им часове, за това къде са скрили парите си, как са се опитали да избягат или за редкия им шанс да се спасят.

Тук са Ректина – знатна жена, принадлежаща към римския елит, която ще се спаси; Плиний Стари – началник-флота, римски естественик и автор на „Естествена история“, който няма да има този шанс; Гай Юлий Полибий – истинският господар на сделките в Помпей; Луций Цецилий Юкунд – лихвар в напреднала възраст; Авъл Фурий Сатурнин – жрец на Юпитер, но също и обикновени хора като Флавий Хрест – освободен роб; Феликс – рибар от Херкулан, който ще се спаси заедно с малкото си момче; Зосим – майстор-занаятчия, който ще избяга в последния момент заедно със съпругата и двете си деца…

„Последните три дни на Помпей“ наистина е пътеводител в свят, който обаче се оказва далеч не е толкова странен и непознат, колкото си мислим. Красиви къщи, застанали на ръба на скалите в търсене на най-добрата гледка, фонтани, минерални бани, гръцки статуи в градините, етруски вази за разкош, кръчми, хлебарници, шивашки ателиета, мозайки и красиви цветни стени във всяко жилище…

Чрез разказите за отделните герои можем да проследим как тече животът в Помпей – хората имат навик сутрин рано да се редят пред сладкарниците и хлебарниците, за да купят още топли сладкиши с мед и хлебчета с подправки, а робите обикновено отнасят поръчките на знатните дами директно в къщите им. Жителите на Помпей никога не влизат в морето – ходенето на плаж им е непознато, слънчевите бани – също. Богатите жени държат изключително много на бялата кожа, не си позволяват да се показват на слънце и се крият от лъчите зад елегантни чадъри. Още по онова време дамите използват червила, в които днес археолозите откриват високо количество живак, а в дамските пудри и помади – оловен прах.

Колкото до нравите по онова време – в Римската империя в онзи период има спад на раждаемостта, а знатните жени не желаят да раждат – дори император Август, изправен пред спада на раждаемостта, въвежда закони срещу прелюбодеянието и в полза на многодетните семейства – намаляване на данъците за онзи, които има три или повече деца.

Алберто Анджела отделя много внимание и на графитите – всички онези небрежни надписи – закани, обиди или реклами – по стените на Помпей са оказват директно исторически факти отпреди две хиляди години. По улиците на Херкулан и Помпей се откриват около десет хиляди графита, които разказват истории – разкриват имената на хората, заниманията, професиите и дори слабостите им. От графитите по улиците на града може да се съди за нравите в онова време много повече, отколкото предполагаме.

Който и да прекосява улиците на Помпей днес, го прави, потънал в тишина. Всъщност не, заобиколен е от хиляди гласове, които шептят, крещят, шегуват се един с други, смеят се – това е веселата глъчка, пълна с живот, която е изпълвала тези улици точно както се е случвало във всички римски градове, пише Алберто Анджела.

И така – стените на Помпей са използвани рационално и по тях могат да се видят клетви, призиви за гласуване, реклами на заведения за пиене, хлебарници и дори реклами на услугите на местните леки момичета. Има място и за жални сърдечни вопли – „Марцел обича Пренестина, но тя не му обръща внимание“, „Внимавай със съпругите“ или „Тук сме щастливи… да я караме занапред така!“.

Някой анонимен гражданин е написал: „Влюбените като пчелите се наслаждават на живот, сладък като мед“, а някой друг е добавил под него: „Бих искал и аз“.

Достойно място заемат и сексуалните хвалби като „Марк Титиний развратничи шейсет пъти“, „Виталий, страхотен си“ или „Медуза е майсторка на любовта“. Има място и за обиди, и за закани за разчистване на лични сметки като „Споре, човече, мъртъв си“.

Върху стените на Помпей се е разписал дори и един учител: „Който ми плати за моя урок, нека получи от боговете всичко, което поиска“, което кара учените да мислят, че учителите в Помпей са били лошо платени и тяхното положение граничело с мизерията. От графитите научаваме, че най-обидните думи в Помпей по онова време са били „роб“ и „крадец“.

Алберто Анджела посочва, че хората в онзи период не живеели дълго – общи данни за римското население показват, че средната възраст е четиридесет и една години за мъжете, а за жените – двайсет и девет. Разбира се, това не означава, че всеки римлянин се е просвал на земята на четиридесет и първия си рожден ден, но със сигурност малцина достигали възрастта от петдесет години, пише Анджела.

Впрочем животът в Помпей и Херкулан не е бил съвсем безоблачен – следи от земетресения се откриват на всяка крачка – напукани стени, струпани строителни материали във вилите, ремонт на водопровода, разкопани улици. Преди изригването е имало сигурни белези за предстоящата катастрофа, които днес лесно биха били разчетени – чести трусове, променени речни легла на реките, пресъхнали извори, водоснабдяването на града е прекъснато, водопроводът е разрушен от трусовете, отровни изпарения убиват цели стада овце в околностите на града, а хората се чудят какво е разгневило боговете толкова много. Но истината е, че никой не е очаквал катастрофата – земетресенията са станали нещо обичайно, с което хората постепенно свикват. Апокалипсисът успява да изненада всички.

По думите на Алберто Анджела пейзажът около Помпей през 79 г. е много различен от онова, което виждаме днес – онзи Везувий, който познаваме, не е същият Везувий. Няма вулканичен конус, няма планина, която застрашително да се извисява на 1200 метра над градовете Херкулан, Помпей, Оплонтида и Стабия.

Ето как Алберто Анджела разказва за необичайния пейзаж: За да разберете какво е виждал римлянинът през 79 г., трябва да си представите, че вземате класическата „картичка от Неапол“ и изтривате конуса на Везувий. Така ще се появи крайбрежието на Кампания по онова време.

Анджела настоява, че противно на онова, което знаем, днешният вулкан не е убиецът на Помпей. В онзи период вулканът дори не е съществувал. Причината за апокалипсиса над Неапол през 79 г. е друг вулкан, който се е намирал на същото място, но е много по-древен от Везувий – Сома. И днес той е там – като едно „зъбче“, отляво на Везувий. Същият този вулкан Сома принадлежи на обширен хребет, който „обхваща Везувий като прегръдка“, и именно този огромен лунен сърп е онова, което е останало от древния вулкан. А Везувий, който познаваме днес, се е появява по-късно и именно с изригването от 79 г. започва неговото израстване. Дори на някои средновековни фрески Везувий е значително по-малък. Което обяснява защо римляните не били забелязали, че живеят в полите на огромен вулкан.

Вървели пеша, препускали на коне, отглеждали лози, разхождали се, целували се и се любели върху кожата на гигантски скрит убиец…, пише Анджела.

Впрочем авторът разказва, че някои от древните учени са се досещали, че става дума за вулкан. Древногръцкият учен Страбон, починал 50 години преди изригването, стига до заключението, че в района е имало вулканична дейност в миналото, но вулканът е бил угаснал. Историкът Диодор Сицилийски също пише, че в миналото това място бълвало огън.

Но въпреки честите земетресения в района, Помпей е привлекателно място за живеене – изключително плодородна почва, заради вулканичните пепели, множество термални извори, красива гледка към Неаполитанския залив.

От онези дни Алберто Анджела възстановява много имена, много разкази, прави моментни снимки, подобни на тази: в онзи страшен 24 октомври 79 г. рано сутринта пекарят Модест вече е в хлебарницата – археолозите, пък и туристите могат да видят и днес табелата с фалоса, който е символ на благополучието, поставена на входа на жилището му. Призори Модест приключва с месенето, с дълга дървена лопата мята готовите хлябове във фурната и затваря желязната вратичка. В следващите часове, още преди хлябът да е готов, вулканът ще изригне. Авторът подхвърля, че следващият път, когато тази метална решетка на фурната ще бъде отворена, ще е след две хиляди години, когато археолозите ще извадят всичките осемдесет хляба, напълно обгорени, напълно непокътнати от стихията.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияА дано, дано, дано…
Следваща статияНе по Селинджър