1
2119

Трите „Европи“ и ситуацията днес

Разбира се, всеки що-годе културен човек познава добре границите на онази географска суша, която наричаме „Европа“ (впрочем наименованието ѝ се е утвърдило доста късно – някъде към ХVІ век). Историко-културният свят обаче, който определяме като „европейски“ и чиято история можем да проследим континуално още от вековете преди Рождество Христово, показва твърде голяма променливост на своите граници. Казано по парадоксален начин – „светът Европа“ съвсем не винаги се е намирал… в Европа (и в цялата географска Европа).

Така от времето на апогея на Римската империя и чак до първата половина на VІІ в. сл. Хр. „европейският“ свят е разположен преди всичко по бреговете на Средиземно море – при това и по неговите северни (т. е. европейски в географския смисъл на думата), и по неговите южни (африкански) брегове, като се е разпростирал дълбоко в онези територии, които днес определяме като Близкия Изток и без съмнение отнасяме към преддверията на Азия. Съвсем еднакво по „римски“ урбанистично се живее през тези векове в градовете по всички брегове на това море – „нашето море“ (mare nostrum), както го наричат римляните. Към един – именно „римски“ свят принадлежат еднакво и се намират в интензивно, близко общение „европейският“ Рим, „европейската“ Марсилия и намиращият се днес в африканския „свят на исляма“ град Александрия. Столицата на размирната днес, безспорно „близкоизточна“ Сирия, Дамаск от І в. пр. Хр. до VІІ в. сл. Хр. е типичен елинистичен (т. е. европейски) град. Огромен също елинистичен („европейски“) мегаполис е днес намиращата се на територията на Турция, в самия югоизточен ъгъл на Мала Азия Антиохия (именуваща се вече Антакия и представляваща провинциален турски „близкоизточен“ град). В началото на ІІІ в. сл. Хр. роденият в днешна Мала Азия и учил се при учениците на св. Иоан Богослов църковен отец св. Ириней става епископ на… Лион и това съвсем не означава тогава, че е извършил „емиграция“ от един културен свят в друг. „Латинският“ свети отец Августин пък е роден и живял в юношеството си в Северна Африка, където в зрелостта си се завръща, за да стане епископ на град Ипон (днес на територията някъде между Тунис и Алжир, които въобще не бихме определили като „европейски“). Като нещо съвсем естествено е бил мислен поради това през VІ в. политическият проект столицата на късноримската (европейска) цивилизация да бъде преместена от Константинопол на Босфора също в един от градовете на североафриканския бряг, за да бъде по-далеч от (временно) усилилата се Персия. Метафорично казано – за цели векове Европа на Античността е всъщност „Медитерания“, „Средиземномория“ – континент, обкръжил Средиземно море като свое вътрешно езеро. Именно, казвам, „Медитерания“, защото териториите на север от северното крайбрежие на това море – където днес са едни от най-мощните и типични европейски държави – Германия, Холандия, Белгия, скандинавските страни, (северна) Британия – са все още напълно чужди на тази „медитеранска“ Европа, те са далечна, „варварска“ чужбина, почти толкова чужда на Европа, колкото днес са й чужди руското Приуралие и Западен Сибир.

И ето: краят на тази „медитеранска“ Европа, към която принадлежат и северна Африка и целият Близък Изток, но извън която са всички територии на север от северна Италия и Франция, настъпва с началото на експанзията на арабите и исляма от първата половина на VІІ век. Морето бива разделено: източните наследници на античната, римска Европа – византийците (сами назоваващи се „ромеи“, т. е. именно „римляни“) запазват значителни части от североизточното му крайбрежие, докато цялото му южно плюс Близкия Изток биват овладени от арабите. Европа на Средновековието – или, да се изразим така „втората“ Европа, поне на запад от Балканите глухо се затваря върху европейската континентална суша; буквално „побягва“ от размирното и опасно море и започва да се доминира вече от сухоземните си народи. Със самото това тя се разпростира и на север, където постепенно – отначало франките (преди това романизирани в късната „римска Европа“) обединяват германците, а след това германците поставят под своето господство западните славяни и покръстват (и укротяват) скандинавците. Би могло да се каже че това е най-„континенталната“ Европа в историята на Европа. За цели векове тя няма в своите граници дори по-голямата част от Иберийския полуостров (Испания), на който живее т. нар. Омаядски арабски халифат, поради който Испания е по-скоро интегрална част от мюсюлманска северна Африка, а от там и от „света на Изтока“. За цели 200 години под арабска (североафриканска) власт са и остров Сицилия и части от южна Италия.

Това положение започва да се променя едва от ХІІІ-ХІV в., когато след „Реконкистата“ на Испания от „католическите ѝ крале“ и връщането и на южна Италия към „латинския свят“ европейците се завръщат на Средиземно море. Настъпва „златното време“ на Венеция, която – с помощта на многонационалното кръстоносно войнство започва експанзията на (дотогава) сухоземния Запад към европейския (византийския) Изток. Би могло да се каже, че своеобразната анклавна и островна „империя“ на венецианците върху егейските брегове на залязващата „Ромейска империя“ е нещо като умален праобраз на по-сетнешната – вече глобална – анклавна (колониална) империя на Европа върху всички останали земни суши.

В своя исторически край тази „втора“ – затворено-континентална, преимуществено сухоземна Европа, преживява драматична катастрофа. Онова, което нейният столетен антагонист – арабо-мюсюлманският свят – не е съумял да стори: да овладее Мала Азия и да прехвърли Босфора, успяват да извършат османските турци. Именно оттогава – ХІV-ХV в. и Мала Азия (дотогава интегрална част от Византия) престава да се числи към Европа, а в средата на следващия ХV в. бива изцяло покорена и самата Византия, заедно с нейния балкански православен pax Byzantino-slavica – т. е. последния остатък от древната европейско-левантинска, европейско-близкоизточна Европа. Внезапно Европа се е свела до… Западна Европа и всичко от границите на Унгария на изток е – за цели столетия – излязло от нейния цивилизационен свят.

Само че този катастрофичен край на „втората Европа“ щастливо за нея съвпада с началото на океанската ѝ експанзия на запад. Ироничното е, че именно желаейки да изнамерят „алтернативен“ път на изток – към Индия, заобикаляйки „запушения“ вече Босфор, същите европейци, които в предхождащия век се завърнаха на морето – испанците и италийците от Венеция и Генуа – откриват… Америка, т. е. другия (и по-обширен) Запад.

Ето защо откъм ХV до ХХ в. пред нас започва да се очертава една вече „трета Европа“ – която е все този историко-културен свят, но не е ситуирана просто в географската Европа, а – за първи път от двете страни на Атлантическия океан. След „Европа-Медитерания“, след „Европа-Европа“, към ХХ в. вече напълно се консолидира „Европа-Атлантика“ („Евро-Америка“). И това, повтарям, е в историко-цивилизационен смисъл пак „Европа“, защото след-Колумбова Америка (Северна в по-голяма степен, Южна в по-слаба) е европейска „постройка“ на европейска популация, със (своеобразни) европейски политически форми.

И в края на този текст, както в предишни свои текстове в „Портала“, бих искал да припомня: в самия край на ХХ в. именно тази „трета Европа“ – „Евро-Атлантика“ спечели две решаващи стратегически битки. Тя успя, именно защото след 1945 г. напълно осъзна себе си като един единен цивилизационен „свят“, да победи уязвяващата я откъм изток, поне от началото на ХІХ век Русия – да я върне в Евразия, откъдето тя от онова време непрекъснато се мъчеше да експанзира, заявявайки се като последния – след арабите и османските турци – антагонист на Европа. И, второ, – успя да върне в своя свят най-източната си европейска континентална част, която – скоро след като бе отвоювана от Османската, бе отново завзета от Съветската империя.

Тези две решаващи битки „третата Европа“ успя да спечели именно доколкото осъзна себе си и заживя себе си като един, континуално развивал се исторически, макар и географски „флуктуирал“ през столетията континент. Дали не се намираме днес пред една нейна опасна криза? Действията на президента Доналд Тръмп, чието желание да „направи Америка отново велика“, като я изолира от Европа, като се насочи към (изключително наивно мислени от негова страна) персонални „договаряния“ само между „най-големите“ (в частност – с Путин) биха могли – особено ако той получи втори мандат – да се превърнат в същинско историческо престъпление спрямо „третата Европа“. Още повече че тези действия отзвучават деструктивно и на територията на нейната стара метрополия: противопоставянето на един (отдавна анахроничен) „англосаксонски свят“ (Великобритания плюс САЩ) на „континентална“ Европа, подновената (напоследък от Еманюел Макрон) борба за лидерство на Франция над Германия в самата тази „континентална“ Европа; гласовете на разни „много известни консервативни историци“ да се остави Евразия като цяло на Русия, да се потърси „глобален алианс“ на Америка, вместо с „либерално-развалена“ Европа с „азиатския тигър“ Китай – всичко това са крайно опасни процеси.

Мисля че хората с по-дълбоки – отиващи отвъд последните петдесет-шестдесет години исторически познания, които, поради тази причина сме и по-малко острастени в модните напоследък идеологически боричкания на „консерватори“ с „либерали“, би трябвало да концентрираме дебатите си именно върху перспективите от тези кризисни за „третата Европа“ процеси, в които ние и нашите деца сме осъдени да живеем живота си.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНадпревара за безсмъртие
Следваща статияРисунките на Явора Петрова

1 коментар

  1. както и да го въртим под Европе разбираме оксиденталната част, която през просвещението, модернизацията и демокрацията е осъществила глобализацията. сиреч цивилзацията към която се стремим.
    идеалът на възрожденците ни националисти е да станем европейци. т.е да се присламчим към оксиденталната част. към Европето. и почти сме успяли с третата българска държава когато азятските варвари ни окупират и пращат отново в първи клас на историята. за съжаление русифицирането ни все още ни тежи и държи демоса в традиционно агрегатно състояние, което е несъвместимо с демокрацията и постмодерното общество. днес сме ракрачени междду Европа и Азия и не можем да разберем регулациите от Брюксел и ги имаме за антибългарски, антинационални и педалски. Путин е симпатичен на демоса и варваството му изглежда решение за жалката ни битност. парадигмата да упорствамее на запада, както го правят руснаците, за да изглеждамме мъжествено. цялото ни публично говорене е руско и почти на руски. толкова е безнадежно че не ни остава нищо друго освен да си кажем наздраве и нека историята ни влачи към където ни заведе.