0
2177

Трите тела

Лиу Цъсин, фотография China Daily

Откъс от първия том на нашумялата научнофантастична трилогия „Земното минало“ на Лиу Цъсин.

Книгата „Трите тела“ ни връща в началото на XXI век, когато поредица от необясними физични явления карат много учени да се усъмнят в самите основи на науката, а някои от тях – да отнемат живота си. В опит да разнищят мистерията разработчикът на наноматериали Уан Мяо и циничният, но ефикасен полицай Да Шъ попадат на странна компютърна игра на име „Трите тела“, която показва живота на непозната планета в звездна система с непредсказуеми природни закони. Всичко това е свързано с дейността на тайна радиоастрономическа станция през мрачните години на Културната революция, когато низвергнатата астрофизичка Йе Уън-дзие попада в центъра на събитие, което ще изправи човечеството пред най-голямото изпитание в историята му.

Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) израства във времената на Културната революция, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи по специалността си, преди да започне да пише през 80-те години на миналия век, повлиян от твърдата научна фантастика на Артър Кларк, но и от реализма на Лев Толстой. Рекордьор по получени награди Галактика, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на Хюго, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата Артър Кларк за въображение в служба на обществото.

„Трите тела“, Лиу Цъсин, ИК „Колибри“, 2020 г. превод от китайски Стефан Русинов

СМЪЛЧАНА ПРОЛЕТ

Две години по-късно, планината Голям Хинган

– Падааа!
Огромна като стълбовете на Партенона лиственица се сгромоляса и разтърси земята под краката на Йе Уън-дзие. С трион и брадва тя се зае да окастри грамадния ствол – нещо, което винаги я караше да се чувства така, сякаш подготвя за погребение труп на великан. Често си представяше, че великанът е баща ѝ. В тези мигове се връщаше усещането от моргата през онази страшна нощ преди две години, когато почистваше тялото му. Олющените места по кората бяха като множеството рани по кожата на Йе Джъ-тай.

В тази местност служеха всичките над сто хиляди души от Вътрешномонголските строително-производствени войски. Много от учените младежи бяха дошли от градовете в този непознат свят с една-едничка романтична надежда – със собствената си плът да образуват първата преграда на републиката срещу танковете на съветските социалистически империалисти, когато те прекосят китайско-монголската граница. Това беше едно от основните съображения за създаването на тези войски. Ала бленуваната от тях война беше като далечните хълмове накрай полята – виждаше се ясно, но никога нямаше да се доближи до тях. Затова те се занимаваха с други дейности – облагородяваха земята, пасяха добитъка, сечаха дърветата. Тези млади хора, които първоначално горещо подкрепяха Културната революция, скоро осъзнаха, че в сравнение с простора наоколо дори най-големите градове във вътрешността на страната приличаха на обикновени кошари и че насред студа на безкрайните поля огънят нямаше никакъв смисъл – горещата кръв изстиваше по-бързо и от купчина кравешки фъшкии, а всъщност беше много по-безполезна от тях. Огънят обаче беше тяхната съдба – те бяха огненото поколение. Резачките им преобразиха огромните горски морета в олисели хълмове, а тракторите и комбайните им изораха дивите поля, които скоро се превърнаха в пустини.

Сечта пред очите на Йе Уън-дзие можеше да се опише единствено с думата „безумие“. Исполински лиственици, вечнозелени бели борове, изящни бели и черни брези, устремени към небесата тополи, сибирски ели, монголски дъбове, брястове, ясени, върби – стотиците бензинови и електрически резачки сечаха каквото им падне, като ято железни скакалци, след които оставаха само пънове.

Преди верижният трактор да отнесе окастрената лиственица, Йе Уън-дзие погали прясно отрязаната повърхност. Правеше така несъзнателно – все имаше чувството, че това е огромна рана, и сякаш усещаше страшната болка на дървото. Изведнъж забеляза още една ръка, която галеше равната повърхност, при това по начин, който издаваше душевност в резонанс с нейната. Личеше си, че е мъжка ръка, макар и да беше доста светла. Йе Уън-дзие вдигна глава – човекът, който галеше дънера, беше Бай Му-лин, кльощав очилат младеж, репортер във вестник „Велико производство“, който беше дошъл преди два дни, за да събере материал за нейната рота. Йе Уън-дзие беше чела статиите му – чудесен изказ, отличаващ се с финес и чувствителност, които никак не подхождаха на грубата среда. Бяха ѝ оставили незабравимо впечатление.
– Ма Ган, ела! – викна той на един младеж наблизо, як като лиственицата, която сам беше отсякъл. Когато се приближи, репортерът го попита: – Знаеш ли каква е възрастта на това дърво?
– Ами да преброим! – отговори Ма Ган и посочи годишните пръстени в дървесината.
– Аз вече ги преброих. Над триста и трийсет. Ти за колко време го отряза?
– Няма и десет минути. Да ти кажа, аз съм най-бързата резачка в полка. В което и отделение да отида, подвижното червено знаменце за заслуги все при нас идва и повече не мръдва.
Ма Ган се беше разпалил. Всеки, на когото Бай Мулин обърнеше внимание, се палеше. Все пак беше голяма чест да попаднеш на страниците на „Велико производство“.
– Повече от триста години, повече от десет поколения. Покарало е още по времето на династия Мин. Колко бури е преживяло, колко неща е видяло, а ти го събори само за няколко минути. Наистина ли нищо не почувства?
– Че какво да почувствам? – отвърна Ма Ган след кратка пауза. – Дърво като дърво. Тук дървета да искаш. Има и още по-стари от него, колкото щеш.
– Добре, работи си! – Бай Му-лин поклати глава, седна на пъна и въздъхна.
Ма Ган също поклати глава, разочарован, че репортерът не проявява интерес към него. – Това интелектуалците за нищо не ги бива – каза той и хвърли поглед към Йе Уън-дзие, явно включвайки и нея в това твърдение.
Тракторът повлече дървото – камъните и пъновете по земята раздираха кората му и по огромното му туловище се отвориха безброй рани. В дебелия слой хумус от изгнилите листа на лиственицата се образува дълъг ров, на чието дъно скоро се процеди вода. На фона на старата шума тя изглеждаше тъмночервена – като кръв.
Сяо Йе, почини си малко! – подкани я Бай Мулин, като посочи празното място на пъна.
Тя наистина се беше уморила. Остави инструментите, приближи се до пъна и седна с гръб към гърба на репортера.

Доста време седяха в мълчание, докато Бай Му-лин внезапно се обади:
– Виждам какво ти е. Тук само ние двамата изпитваме подобни чувства.
Уън-дзие все така не продумваше. Бай Му-лин предположи, че едва ли ще му отговори. Тя си беше саможива – дотолкова, че се случваше някои от новодошлите в полка да я помислят за глухоняма. Бай Му-лин продължи да говори, сякаш на себе си:
– Преди година идвах тук по време на предварителната подготовка на горския район. Помня, че пристигнах точно по обяд и домакините ми казаха, че ще готвят риба. Заозъртах се в колибката, цялата от дървесна кора – на огъня имаше само един котел с вода, никаква риба. Когато водата кипна, готвачът излезе навън с точилка в ръката. Отиде до поточето пред колибата – прас, тряс, фрас във водата и след малко се върна с няколко кучи сьомги. Такова плодородно място, а поточето в момента е мътилка, в която не е останало нищо. Наистина не знам какво се цели с този план за развитие – производство или опустошение.
– Откъде тези мисли? – попита Уън-дзие тихо, без да разкрива дали е съгласна с него. Все пак тя проговори и той ѝ беше признателен за това.
– Наскоро прочетох една книга, която много ме впечатли. Ти четеш ли на английски? Уън-дзие кимна и Бай Му-лин извади от чантата си книга със синя корица. Когато ѝ я подаде, съзнателно или не, се огледа.
– Издадена е през шейсет и втора. На Запад е много известна.
Уън-дзие се обърна да я поеме. Заглавието беше Silent Spring, а авторката – Rachel Carson.
– Откъде си я взел? – попита тя тихо.
– От ръководството са я набелязали. Искат я за вътрешно ползване. Аз отговарям за превода на частта с горите.
Уън-дзие разтвори книгата и мигновено потъна в нея. В краткия предговор авторката описваше тихо селце, което загиваше заради отровните пестициди. Зад простия език прозираше тревожно сърце.
– Искам да пиша до централното правителство за безотговорните действия на строителните войски.
Йе Уън-дзие вдигна поглед от книгата. Когато най-после разбра какво имаше предвид той, отново сведе глава, без да каже нищо.
– Ако ти се чете, ще ти я заема. Но най-добре никой да не разбира. Тези неща… Знаеш. Бай Му-лин пак се огледа, след което стана и си тръгна.

Четиресет и една години по-късно, в своите последни мигове, Йе Уън-дзие щеше да си спомни какво влияние ѝ беше оказала „Смълчана пролет“. Преди да попадне на нея, злата страна на човечеството вече беше оставила неизличима рана в младата ѝ душа. Книгата за пръв път я подтикна да подложи човешкото зло на рационално осмисляне. Уж беше съвсем обикновена книга със сравнително тясната тема за вредата от безконтролното използване на пестициди върху околната среда, но гледната точка на авторката разтърси Йе Уън-дзие из основи. Рейчъл Карсън описваше едно човешко действие (използването на пестициди), което за Уън-дзие беше нормално и правилно или поне неутрално, а тази книга я накара да види, че от гледна точка на природата то е не по-малко зловредно от Културната революция. В такъв случай колко още такива действия съществуваха – които изглеждат нормални и дори справедливи, а всъщност са зловредни?

Тя продължи да разсъждава, докато един извод не я накара да потръпне от ужас. Може би връзката между човечеството и злото е като връзката между океана и айсбергите – и двете са огромни образувания от една и съща материя, така че айсбергът се отличава от океана само поради различното си състояние, което обаче не променя факта, че в същността си той е просто мъничка част от огромното водно тяло. Както тя е разпознала злото във великата, правилна Културна революция, така и Рейчъл Карсън е разпознала злото в нормалната, правилна употреба на пестицидите. В такъв случай е много вероятно всички действия на човечеството да са лоши и човечеството да е зло в самата си същност. Просто различните хора разпознават различна част от него. Пълното морално самоосъзнаване е невъзможно, точно както е невъзможно човек да вдигне сам себе си за косата. Това може да се случи само с помощта на някоя отвъдчовешка сила.
Тази мисъл стана определяща за целия ѝ по-нататъшен живот.

След четири дни Йе Уън-дзие отиде да върне книгата. Бай Му-лин живееше в единствената къща за гости в ротата. Уън-дзие бутна вратата и го завари проснат на леглото, целия в стружки и кал. Той веднага се изправи.
– Днес си работил? – попита го Уън-дзие.
– От колко време вече съм тук, няма само да се разтакавам! Всички трябва да вземат участие в труда, нали така1? А, работихме на Радарния хълм. На това му се вика гъста гора! В слоя гнили листа пропадаш до коленете. Чак ме е страх да не съм пипнал някоя болест.
– Радарният хълм?!
Това име силно изненада Уън-дзие.
– Ами да. Има спешна заповед да се изсече ограничителен пояс около него.

Радарният хълм беше загадъчно място. Стръмните чукари поначало нямали име, но наскоро ги кръстили така заради огромната параболична антена, която се появила на върха. Всъщност хората с малко познания бяха наясно, че това не е радарна антена, защото, макар и посоката ѝ да се променяше ежедневно, тя никога не се въртеше продължително време. От нея се разнасяше непрекъснато боботене, доловимо и отдалеч. В ротата се знаеше само, че там има военна база, а местните разправяха, че за строежа ѝ преди три години била ангажирана многочислена работна ръка. Изградили линия за високо напрежение и прокарали шосе, по което да качват масата строителни материали. След завършването на базата обаче разрушили шосето и до върха останала само горска пътечка, по която едва се минавало. Вместо това в базата често кацали хеликоптери. Антената не се виждала постоянно, например при твърде силен вятър я сваляли, но когато я вдигали, се случвали какви ли не странности: горските животни ставали неспокойни, птиците се разхвърчавали на ята, при хората също се появявали видимо безпричинни симптоми като световъртеж и гадене. При много селяни в околността се появил и косопад, което според местните също започнало да се случва едва след монтирането на антената. За Радарния хълм се носеха много легенди. Един снежен ден например вдигнали антената и почти веднага падащият сняг се превърнал в дъжд. На земната повърхност обаче още било кучешки студ, така че дъждовните капки се вледенявали върху дърветата, които станали целите в ледени висулки. Гората се превърнала в кристален дворец. Непрекъснато се чувал пукотът на пречупените клони и трясъкът на падащите висулки. Понякога след вдигането на антената се виждали светкавици насред ясно небе, а нощем се наблюдавал странен светлинен ореол. Радарният хълм беше строго охраняван. Първата работа на ротния командир след разполагането на войските тук беше да предупреди всички да стоят далеч от хълма, тъй като караулите имаха право да стрелят без предупреждение. Миналата седмица двама войници излязоха на лов – без да се усетят, гонили един елен чак до подножието на хълма. От караулката мигновено захвърчали куршуми. Добре че дърветата там са гъсти, та двамата се измъкнали невредими, само единият се подмокрил от страх. На следващия ден в ротата свикаха събрание, на което ги наказаха с предупреждение. Може би тъкмо заради този случай от базата бяха решили да изсекат ограничителен пояс в гората. А щом свободно се разпореждаха с работната сила на строителните войски, това значеше, че базата заема доста високо място в административната йерархия.

Бай Му-лин пое книгата, мушна я внимателно под възглавницата си, после измъкна оттам няколко гъсто изписани листове, които подаде на Уън-дзие.
– Това е черновата на писмото. Виж как ще ти се стори.
– Писмото?
– Писмото до централното правителство, за което ти казах.
Почеркът му беше доста небрежен и Йе Уън-дзие се измъчи, докато прочете цялото писмо. То беше обстойно и прецизно в аргументацията си изложение, засягащо много проблеми – от увреждането на растителните видове в Тайхан, прочутата планина на плодородието, която се бе превърнала в днешния олисял хълм, до резките увеличения на съдържанието на тиня в река Хуанхъ. И всичко водеше до заключението, че облагородителните дейности на Вътрешномонголските строително-производствени войски ще имат тежки последствия. Едва накрая на Уън-дзие ѝ направи впечатление, че стилът на писане силно напомняше „Смълчана пролет“ – прост и точен, но поетичен език, който много допадаше на човек като нея, захранен с технически науки.
– Много е хубаво – каза тя искрено.
Бай Му-лин кимна.
– Тогава го пращам.
Взе нови листове, за да препише писмото на чисто. Ръцете му обаче така се тресяха, че не можеше да довърши и един йероглиф. След първото ползване на бензинова резачка винаги е така – някои хора едва успяват да държат купичките си с ориз, камо ли да пишат.
– Дай, аз ще го препиша – предложи Уън-дзие и взе писалката.
– Много красив почерк имаш – отбеляза Бай Му-лин, след като видя първия изписан ред, после понечи да ѝ налее вода, но заради треперенето на ръката си я разплиска и Уън-дзие побърза да отмести писмото.
– Физика ли си учила?
– Астрофизика – отговори тя, без да вдигне глава. – Но тези неща в момента нямат никакво приложение.
– Това е изследване на звездите, нали? Как да няма приложение? Университетите вече възобновяват занятията, макар че няма прием за магистри. Такъв талант като теб да попадне на такова място. Ех…
Уън-дзие не отговори, забила глава в листовете. Не искаше да каже на Бай Му-лин, че приемането ѝ в строителните войски за нея е голямо щастие. Не ѝ се искаше да говори за положението си, а и нямаше какво да каже.
Помещението утихна. Чуваше се само стърженето на писалката върху хартията. Уън-дзие долавяше миризмата на борови стърготини, която се носеше от репортера. За пръв път, откакто баща ѝ загина, почувства в себе си нещо топло, което я отпусна и сякаш премахна недоверието ѝ към околния свят.
След около час писмото беше преписано. Бай Мулин ѝ издиктува адреса на получателя и тя го написа върху плика, след което стана да си върви. Досами прага се обърна и каза:
– Донеси ми палтото си да го изпера.
Тя сама се изненада от думите си.
– Не! Бива ли така! – Бай Му-лин размаха ръка. – Другарките от строителните войски денем вършите все мъжка работа. Прибирай се да си починеш. Утре в шест се качвате на хълма. А, Уън-дзие, вдругиден се връщам в генералния щаб. Ще предам на висшестоящите за теб. Може да помогне.
– Благодаря, но на мен ми е хубаво тук. Спокойно е. Уън-дзие се загледа в океана от дървета, размазан под лунната светлина.
– Да не би да бягаш от нещо?
– Тръгвам – каза тя тихо, обърна се и излезе.
Бай Му-лин видя как тъничкият ѝ силует изчезва под луната, после вдигна глава към същите гори, в които и Уън-дзие се беше загледала преди малко, накрая спря поглед върху Радарния хълм в далечината. Огромната антена бавно се изправи и металът хвърли хладния си блясък.

Три седмици по-късно Йе Уън-дзие беше извикана по спешност от сечището в ротния щаб. Още с влизането си в канцеларията тя долови, че нещо не е наред. Там бяха ротният командир и политическият инструктор, както и един непознат човек с каменно изражение, пред когото на бюрото имаше черна чанта за документи. Двете неща отстрани явно бяха извадени от чантата: писмо и книга. Пликът на писмото беше отворен, а книгата беше „Смълчана пролет“.
През тези години хората имаха особена чувствителност към собственото си политическо положение, а при Йе Уън-дзие тя беше още по-силна. Тя в миг усети как светът около нея се свива като джоб и я притиска от всички страни.
– Йе Уън-дзие – заговори политическият инструктор, като посочи непознатия, – това е комисар Джан от политическото управление. Надяваме се, че ще окажеш съдействие и ще говориш истината.
– Ти ли си написала това писмо? – попита комисар Джан и извади листовете от плика. Уън-дзие се пресегна да ги поеме, но той не ѝ ги даде. Вместо това ѝ ги показваше един по един, докато накрая стигна до последната страница, която я и интересуваше. Най-долу нямаше подпис, а две думи: РЕВОЛЮЦИОННИТЕ МАСИ.
– Не, не съм го писала аз! – Уън-дзие заклати глава ужасена.
– Но това е твоят почерк.
– Да, но аз го преписах по молба на друг.
– По молба на кого?
Каквито и неприятности да срещаше в полка Йе Уън-дзие, тя рядко се впускаше в оправдания. Обикновено само мълчаливо преглъщаше несгодите и понасяше неправдите. За въвличане на други хора и дума не можеше да става. Този път обаче беше различно, защото тя знаеше много добре какво означава всичко това.
– На репортера от „Велико производство“, който преди няколко седмици беше тук да събира материал за ротата ни. Той се казва…
– Йе Уън-дзие! – Очите на комисар Джан я стрелкаха като две черни дула. – Предупреждавам те: клеветенето само ще влоши проблема ти. Ние вече разпитахме подробно другаря Бай Му-лин, който ни разясни ситуацията. Той просто е отнесъл писмото до Хох хот, откъдето го е изпратил по твоя молба, без да подозира за съдържанието му.
– Той… така ли ви каза?!
Пред очите ѝ причерня. Вместо да отговори на въпроса ѝ, комисар Джан повдигна книгата.
– По всичко личи, че тя те е подбудила да напишеш писмото.
Той я показа на командира и инструктора.
– Книгата се казва „Смълчана пролет“. Издадена е през шейсет и втора година в САЩ. В капиталистическия свят е много известна.
Комисар Джан извади от чантата си друга книга, с бяла корица и черен надпис.
– А това е китайският ѝ превод, направен от съответните власти за вътрешно ползване с цел критика. В момента ръководството вече има ясно отношение към нея: това е реакционна отрова. Тя изхожда от историческия идеализъм, за да прокара теорията за края на света. В екологичните проблеми търси оправдание за окончателното разложение на капиталистическия свят. В същината си е изключително реакционна.
– Но тази книга… също не е моя – обади се Уъндзие, останала почти без сили. – Другарят Бай Му-лин е един от определените от ръководството преводачи на книгата. Притежанието ѝ от негова страна е напълно законно. Разбира се, той носи отговорност и за доброто ѝ опазване. Небрежност от негова страна е, че ти е позволил да я четеш скришом от него, докато той се е трудил. И сега ти си открила в нея оръжие за идеологическа атака срещу социализма.
Йе Уън-дзие стоеше занемяла. Наясно беше, че вече се намира в самото дъно на ямата. Всяка съпротива щеше да е безплодна.

Противно на историческите записи, които впоследствие излязоха наяве, Бай Му-лин не беше навредил на Йе Уън-дзие умишлено. Писмото му до централното правителство навярно беше написано със съвсем искрени подбуди. По онова време сума хора пишеха директно до правителството с какви ли не политически идеи. Повечето от тези писма потъваха безследно, но имаше и хора, чийто живот се променяше коренно само за ден – някои от тях се издигаха стремително, други затъваха безвъзвратно. В тогавашен Китай политическите нерви образуваха сложна плетеница. Като репортер Бай Му-лин си въобразяваше, че е разбрал тази нервна система с всичките ѝ чувствителни точки, но увереността му го подлъга. С писмото си той стъпи върху неподозирано минно поле. След като научи новината, страхът надделя и Бай Му-лин реши да пожертва Йе Уън-дзие, за да спаси себе си.
Половин век по-късно всички историци смятаха този случай през 1969 г. за повратна точка в историята на човечеството.
Бай Му-лин неволно се превърна в ключов исторически персонаж, макар и самият той да не узна за това. Историците запечатаха остатъка от невзрачния му живот не без разочарование: работа във „Велико производство“ до 1975 г., по това време Вътрешномонголските строително-производствени войски вече са разпуснати, прехвърлят го в местния Съюз за наука и техника в един североизточен град, работи там до началото на 80-те, после емигрира в Канада, преподава в китайскоезично училище в Отава до 1991 г., когато почива от рак на белите дробове. През целия си живот той не разказва на никого за Йе Уън-дзие, така че няма как да узнаем дали някога е чувствал вина или угризение.
Сяо Йе, в ротата направихме каквото можахме за теб. – С очи към пода командирът изпусна струя лют цигарен дим. – И произходът ти, и членовете на семейството ти са проблемни, но ние тук никога не сме те имали за чужда. С инструктор Уан многократно те привиквахме, за да ти помогнем да преодолееш склонността си към изолация и пасивното си отношение към прогреса. Никога не съм предполагал, че си способна на такова сериозно прегрешение!
– Отдавна съм разбрал, че съпротивата ѝ срещу Културната революция е дълбоко вкоренена в нея – додаде политическият инструктор.
– Следобеда двама души да я ескортират до генералния щаб заедно с доказателствата за престъплението ѝ – нареди комисар Джан бездушно.