Трима типове. Те не могат да се усетят като хора, които са типове. По онова време. Защото са в училище, вървят нагоре, радват се, живеят, почват да се страхуват, те са деца.
Типове от някакъв собствен квартал. Келемета, келеши.
Кварталът им няма лош изглед и въобще не е краен. Той е добро място. На практика е централен. Място на тухлени комини и приветливи, но и мухлясали места. Остаряващ с достойнство квартал.
Странно, но не се разпиляхме тримата. Нищо, че майката на единия беше кранистка, на другия – художничка, а на третия – просто самотна. Разпиляхме се, не се виждаме, но не се разпиляхме в душите си.
7-ми клас. Тогава ни разкатаха фамилията. Защото изиграхме един „триумф“. Така решихме да го наречем. Хвърляхме се във въздуха един друг, радвахме се един на друг, въргаляхме се по коридора на „Първо“ . Триумфът дойде от радостта ни, разрадостена от нашето искане да сме си заедно. И от часовете по история, в които учехме за маниерите на римския триумф. За онова хвърляне.
Обичахме да сме там заедно, на мястото си. Бяхме деца.
Когато ни наказаха след това, останахме единни. Не се предадохме взаимно. Тя ни питаше и разпитваше за това, защо сме се хвърляли във въздуха, защо сме триумфирали. Жена с голяма и добре поддържана коса. Такава като на човек, който знае какво иска, който не си губи времето с келемета, който си знае, че сталинската епоха не е била само епоха, а е била времето на възхода в нейния живот, на нейното влизане в градинката с катерушките, на първите катерушки. Директорката на училището.
Аз казах при разпита, че…
Тя ни гледаше, но ние си бяхме трима, не, петима бяхме, шестима, седем даже. И не се предадохме. Никой не каза кой е предложил да изиграем този триумф.
Наказаха ни. Заради триумфа ни.
После всички тръгнахме по пътищата си. Не знам какви са станали пътищата на другите. Но докато търсех нишки, които все ми се изплъзваха, ярко проблесна тази за детското единство, за мъжеството на деца. Не знам дори накъде са се втурнали. Само че си остана общото, чувството за непредадената общност.
После дойдоха мрежите, в които май се оплетохме.
Мрежовата ни култура е стандартът на разбирането ни днес за общуване.
В тези свои мрежи се изгубваме май.
Харесването.
Филията и фобията ли ни определят сега?
Не ми се иска да отговарям на този въпрос еднозначно, но той като че ли ни се натрапва отново. Въпросът за филията и фобията. Като казвам „натрапва“, имам предвид, че в момента сякаш в България пак се разбягахме по пътищата на филии и фобии. Говоря за изострянето на публичния дебат, предизвикан ясно от какви събития.
Знаем си, че собственото ни осъзнаване като народ явно е кръвно свързано с филията и фобията. Тази констатация не учудва, но ни предизвиква да се замисляме пак и пак.
Вижда ми се заедно с това, че все се виждаме като хора, които се държат игрово по принцип с филията и фобията. Които си и играят с филията и фобията. Съзнателно или по силата на рефлекс, който не осъзнаваме. Или поради това, че сме принудени да бъдем играчи. Разбира се, че това са обобщения, които са нахални. И все пак, позволявам си ги. Казвам просто, че сме се приучили с времето към това да си играем с тези, които си играят с нас и да се самозаиграваме. Звучи просто и наивно, само че е важно за нас.
Да, ние, българите, продължаваме да сме играчи. Затова използвах образа с трите момчета от детинството. Играем си, но триумфираме често, без да го разбираме.
Когато бяхме момчета, нямахме ясно определени филии и фобии. Но трябва да кажа, че вече се разделяхме в часовете по история, че спорехме. Но ни събираше триумфът.
Не знам какво е станало с нашата директорка. Надявам се да е жива и здрава. Иска ми си да добрува.
Ние, българите, сме опитни играчи. Умеем да си създаваме филии и фобии, защото няма как да оцелеем иначе. Привързваме се към хора и неща игрово. Като към играчки, които заобичваме, но от които с порастването можем и да се лишим.
Триумфът ни струваше намаляване на поведението. Точно преди кандидатстването в гимназиите. Само че, знаейки какво ни очаква, изживяхме триумфа си, без да го предадем.
