Начало Книги Трифиди на Уна, хищни и зелени
Книги

Трифиди на Уна, хищни и зелени

Митко Новков
11.04.2016
2067

Faruk-SHehich

„Книга за Уна“ на Фарук Шехич е травмометър – който обаче няма достатъчно голяма скала, за да отчете размера на болката, предизвикана от войната.

Анотация: Фаруд Шехич (1970, Бихач, Босна и Херцеговина) учи в Загреб ветеринарна медицина и в Сараево – философия. При избухването на войната в Босна и Херцеговина се включва в частите на V корпус на босненската армия, стигайки до чин лейтенант. Изпитанията на битките белязват цялото му творчество с непомерна суровост, което може да се види от преведената на български негова стихосбирка „Хит депо“ (изд. „Ерго“, превод Русанка Ляпова). С „Книга за Уна“ (изд. „Ера“, отново в на превод Русанка Ляпова) той прави опит да се отърве от натрапливите военни спомени, да създаде текст за времето отпреди взаимните жестокости на бившите „yugobraća“, когато светлината на детството и младостта все още не е помрачена от възбудената необяснимо един против друг омраза.

Уна е реката, край която израства Фаруд Шехич, книгата за нея е своеобразно завръщане към Едема на мира, спокойствието и сливането с природата. Жанрът е доста самобитен, представлява нещо средно между белетристичен разказ и философско есе, омесени от брашното на спомените и маята на носталгията. Уникална книга (или, ако влезем в литературното течение на реката Уна – УНАкална книга), която обаче май не успява да се справи със собствената си задача – да спаси автора от настойчивия и с притеснителен дъх образ на войната и смъртта. Фарук Шехич признава: „Травмата, за която пиша, никога няма да бъде преодоляна напълно“. Но не спира да опитва: писането му е реакция срещу посттравматичното стресово разстройство, сполетяло неговото поколение след ужаса. Защото: „най-тежките моменти идват след войната“. Упоритостта в начинанието прави Фарук Шехич един от най-известните съвременни босненски писатели; „Книга за Уна“ е носител на наградата „Меша Селимович“ за най-добър роман, издаден в Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватия. Преведена е на почти всички световни езици, за представянето ѝ в България авторът пристигна от Швейцария. Книгата е тъй въздействаща, че когато я прочита, бившият полски посланик в Хърватия Виеслав Тарка специално пътува до Босанска Крупа, за да види УНАкалната река. А след като се среща с писателя в Сараево, казва: „Хората като теб са важни“. Книгите, които пишат тия хора – също, защото успяват поне малко от малко да вразумят планетарното безумие…

Да се говори за „Книга за Уна“, а и въобще за творчеството на Фарук Шехич хич не е лесна работа. Не е лесна не само защото неговото писане е сложно, макар и не притворно, дълбоко, макар и не затъмнено, преплетено, макар и не оплетено; но и защото той пише (за) собствения си опит, опита си от войната, какъвто мнозина нямаме и, слава Богу, че нямаме. Казва Фарук: „Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си […]“. А говоренето за която и да е книга е точно разбиране, така че с тези свои думи той още priori ни е отказал такова, препречил ни е пътя към него – не сте воювали, следователно разбирането между нас е невъзможно. Макар че, от друга страна, аз и хората от моето поколение донякъдесме улеснени, доколкото може да се говори за улеснение в случая: били сме в казармата, сблъсквали сме се с лудостите на порядките там, с безсмислието на войнишкия живот, което безсмислие вероятно на война израства до гигантски размери. Наистина, лично на мен при едновоенно учение ми просвистяха куршуми над главата и с другарите си от дозорния взвод се свирахме в плитко изровен от трактор коловоз, както мишка се свира в захлопнал се капан, само и само да не бъдем поразени; но пак не е същото, защото когато извикахме: „Спрете, спрете, спрете стрелбата!“, наборите ни спряха с грижа да не ни улучат. На война обаче колкото и да викаш, крясъците не ти вършат работа, напротив – издайнически са, ориентираш врага и той те цели още по-усърдно и настървено.  À la guerre comme à la guerre – стреляш, за да убиеш, да усмъртиш вовеки…

Бойните спомени са гнетящи спомени, трудни за носене. Те не са онези, които в мъжка компания обичаме да си разказваме, илюстрирайки абсурда на казармения живот, пък може би въобще на живота. И сякаш колкото повече време минава от края на войната в бивша Югославия, толкова по-гнетящи стават тези бойни спомени; също както детето Иисус върху плещите на свети Христофор, който колкото повече напредвал през брода на реката, толкова повече усещал непосилната тежест. Както признава Фарук Шехич: „Започнах да пиша тази книга точно като бягство от войната“. Пише я цели 7 години и 4 месеца – от януари 2005 до май 2012. И уж я завършва, а всъщност не: „Тази книга няма край“, съкрушава се.

Стъпили на това крушение, длъжни сме да отбележим нещо много важно – заглавието, което е „Книга за Уна“, не „Книга на Уна“. Ние познаваме много книги-на – на пророците от Библията (Даниил, Йона, Исай, Варух, Йезекиил, Йеремия), „Книга на мъртвите“ на древните египтяни, „Книга на тайните“, „Книга на мълчанието“ на Борис Христов, и съвсем не толкова книги-за – сещам се само за „Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг и „Книга за пътя“ на Бернар Вербер. Но да оставим изброяванията, да видим фината разлика, когато се казва за, и когато се казва на: тази разлика е, поне според мен, в насочеността на изказа. Ако изричаме на, движението е отвътре навън: с на призоваваме, апелираме, разпространяваме (се); приканваме да се вслушат в думите ни, искаме да освестим, да опомним и напомним. Тъй да се каже, ние сме центърът на говоренето, което изпръсква от нас като струйки дъжд, или като водоскок, който трябва да напои изсъхналите (д)уши. Ако пък нашите думи не стигат, или са безсилни, Бог нека стори напояването. Съвсем инак е при говоренето-за: тогава ние самите сме разпръснати, душата ни е разкъсана, разпарчетосана, разбита, разцентрована и дирим място, където да я съберем, където да се съберем, за да се уплътним и втвърдим; да се оцелостим и съсредоточим. За Фарук Шехич река Уна е такова място. Изключителни са страниците, където описва рибите на реката – как се хващат, какви са навиците им, приключенията си с тях – едно невинно детство, което взаимната омраза, прераснала в куршуми и снаряди, завинаги прекършва. Уна е нещо като изгубен рай – прочее, един много разпространен балкански литературен сюжет, който все в миналото и в другадето открива онова, което му липсва, което да го успокои, че живее насред прокъсани дефицити и дрипави битиета. В тази връзка Балканите биха могли да се определят и така: мястото, което никога не си е достатъчно, което никога не е цялостно. И тази цялостност те се опитват да постигнат било спомняйки си щастливото време на Златния век, било рисувайки радостните полета на слънчевата Аркадия. В „Книга за Уна“ Фарук Шехич съвместява двете – времето, когато е бил на Уна, е време на неговата непоклатима сигурност – безпризорна и наивна:

Уна с бреговете си беше моето прибежище – непристъпна зелена крепост. Тук, под раззеленилите се клони, се криех от хората. Сам в тишината, обгърнат от зеленина. Чувах само биенето на сърцето си, пърхащите крилца на мушиците и плясъка на рибата, когато изскочеше от водата и отново се върнеше в нея. Не че мразех хората, но по-добре се чувствах сред растенията и дивите животни. Потънех ли в речния гъсталак, вече нищо лошо не можеше да ми се случи.

„Непристъпна зелена крепост“…Понякога перото на писателите – образно и находчиво, макар и вероятно не нарочно, откровява с мастилото неща, които са същински откровения за кръвта, циркулираща във вените и артериите им. За Фарук Шехич не бихме излъгали, ако кажем, че тази негова кръв е зелена, не червена и че именно като зелена тя го прави различен, несходим към хората, които го заобикалят. В друг свой фрагмент, не от „Книга за Уна“, той признава: „Онова, което беше потискано в мен с години, сега избуя в растение за чудо и приказ. Вървя по улицата и с длан прикривам предателските листа, които се подават от ушите ми. В очите ми съзаклятнически проблясва хлорофилът на неприспособимостта“. Копнежът е флорален, има го и в стихотворение: „на масата / разцъфват думи / като морски водорасли // масата ни става лепкава / солена и зеленикава / а думите са вкусни“. Как това „растение за чудо и приказ“ да не се чувства по-добре „сред растенията и дивите животни“, на масата „солена и зеленикава“?! В „Книга за Уна“ също срещаме такива издайнически страници:

Растенията бяха за мен тайнството на света. Възвишена аристокрация на хлорофила, която не вярваше в задгробния живот и щом удареше часът ѝ, щеше да покрие окончателно цялата земя. Крехка сочна същина, в която можеше да се проникне само механично, като размазваш зеления сок по дланите си – тази кръв, за която не им пукаше и затова я лееха с готовност, тъй като бяха вечни и неунищожими в пробуждането на пролетта.

Това преклонение пред хлорофила, пред буйната и гъста зелена растителност, пред стената от треви, дървета и храсти, която е едновременно непристъпна и прикътана, защитена и притаена, е отказът на Фарук Шехич да признае нормалност в действията на хората, да ги припознае като разумно устроени същества. Само дето проблемът е, че и растенията не обезпечават непробиваема отбрана срещу застрашително настъпващата със скриптенето на веригите на танк Т-35 1992 г. война; че и те се превръщат понякога в хищници: алчни, ненаситни и кръвожадни побуяли скверности, плъзгащи се неумолимо и – което е още по-страшно – по свое собствено желание към „въртопа на разпадането“.
Нещо подобно описва в своя фантастичен роман „Денят на трифидите“ Джон Уиндъм, авторът на „Чоки“ – другопланетянинът, прототип на прочутото Извънземно Ити (E.T. the Extra-Terrestrial) от филма на Стивън Спилбърг, обявен за най-добрата детска кино-творба на всички времена. Трифидите обаче не са така благи като Чоки, напротив – те са месоядни растения, а когато хората ослепяват след космическа катастрофа, излизат от фермите, където са отглеждани, и се нахвърлят върху бившите си стопани. Фарук Шехич, който споделя, че чете и продължава да чете фантастика, дори я смята за част от собствената си идентичност: „Израснал съм с научната фантастика, тя е част от моята идентичност“, вероятно е имал предвид и този сюжет, когато пише в „Книга за Уна“:

Несравнима е. Никой не притежава нейното жилаво упорство, дори дъждът, който усещам на дланите си като сипещ се от небето погребален пясък. Гледам я как диша под снега, когато свежият ѝ цвят още по-необоримо ме убеждава в непреходността на този свят, независимо от твърденията на светите книги. Дори да е неподстриганата коса на гробовете, това не я омаловажава в моите очи. Тъкмо напротив, представям си я още по-бойка и непоколебима, защото знам, че някой ден ще превземе света, предвождайки другите растения, всъщност тя властва над света още от неговото възникване, като тих съгледвач на растителните легии. // Трудно е да се установи възрастта на тревата. Тя е съществувала преди нищожните човешки достижения: езика и религията. Единствено с поезията, която е алфата & омегата, единствено чрез нея тревата влиза в човешката представа за безсмъртие […]          

Всъщност, ако трябва да сме стриктни, край Уна в светонагласата на Фарук Шехич не растенията – трева, дървета, храсти, цветя, – озверяват в такива трифиди, в трифиди озверяват хората. Хората, които най-напред спокойно и без омраза са си ловели риби, а после неспокойно и с омраза улавят животи, за да ги унищожат. Със злостна печал авторът предупреждава: „Спомените ми са мръсни и отблъскващи. Гади ми се, когато трябва да говоря за бившата ни държава и за началото на войната“.

Наистина, войната е гадно и мръсно дело, в което човек загубва своя облик на хуманно и милостиво същество, преформатира се в маниак и убиец: „През лятото на 1993 година при рутинна обиколка по склоновете на Соколов камен веднъж видях свита на кълбо пепелянка. Спеше неподвижно, хванах я за врата и я вдигнах от скалата. Не знам защо, но ѝ отрязах главата с автоматичния си нож и я метнах през чукарите към Уна. Сигурно защото беше война, а тя бе моята случайна жертва“. За този демон в себе си писателят-войник има име – Гаргано, когото сам назовава „побъркания Гаргано“. Странен е този негов безчовечен alter ego, този Фарук-Шехичов зъл двойник, Doppelgänger, чието име звучи зловещо, но в действителност е нещо съвсем невинно – наименование е на прекрасно курортно селище в Италия, разположено точно на шпората на апенинския ботуш. Като махнем о-то обаче, получаваме Гарган, комикс герой, противник на Човекът-паяк, SpiderMan. Гарган разпознаваме като Човекът-скорпион, MacGargan, трасмутиралия бивш частен детектив MacDonald Gargan. Не съм в състояние да преценя дали подобни асоциации са минавали през главата на Фарук Шехич, когато назовава Гаргано пагубния си бяс, но във всички случаи той е наясно, че това е прокълнато изчадие, „Даркмен, един от нас“.

Така се появи Гаргано, цинично същество, предано на мрака и авантюрата. Не ангелско създание, не богочовек. Не праведник, който целува монотеистичната, фалшиво морална и педофилска картина на света, а жесток и умен злодей.

За да го извади от себе си, да го покаже на света, Фарук Шехич прибягва до помощта на хипнотизатор, чиято фигура въвежда още в началото на книгата. Хипнотизаторът обаче не е патерица, той е необходимост: трудно е злото да бъде гледано в очите, трудно е да го приемеш и усвоиш, трябва да си в транс, иначе ще подивееш окончателно. Нужна е помощ, спасително въже, за което да се държиш, за да не изкрейзиш full… Защото ако трифидът Гаргано те обладае и завладее, свършен си, край с теб завинаги. Тогава ставаш намразник, нагневник:

Учим се на омраза, защото тя е единственият начин да оцелееш и да събудиш с нейна помощ ярост и сила, които да те поддържат жив, да ти дадат воля за живот. Не е трудно да се научиш да мразиш, трябва само да се оставиш на тялото, което инстинктивно ще генерира всичко, нужно за твоето оцеляване.

Проблясъци на презрение просветват в цялото творчеството на Фарук Шехич, не само в прозата, а и в поезията. Ето стихотворението „Среднощен блус“ (превод Русанка Ляпова), където Гаргано гълчи и звека, сякаш е кимвал, но не на любовта, а на жлъчта:

тя пие половинка литър водка 
той пие сок от ябълка
защото се бои че няма да го вдигне
като се озоват в леглото за да сравняват митовете си
тя пие водка защото я разпалва вкусът ѝ върху устните
и защото знае че ѝ стига да я целуне
и да я сграбчи за циците, за да разтвори крака
и да ѝ „стане”
изпила е вече осем чашки водка
той толкова чаши сок
докато капилярите в очите ѝ се разширяват
и погледът ѝ става разноглед
той потропва с крака под масата
отиват в леглото да сравняват митовете си
той го вдига и пъха език в устата ѝ
сграбчва я за циците, тя разтваря крака и на нея ѝ става
след чукането, докато мускулите се отпускат
запалват джойнт и тогава
светът става прозрачен като текила в кристална чаша
защото кръгчетата дим са всъщност прозорци на възприятията им
ловец на сънища виси до рамото ѝ на стената
редом с постера на Че и другата иконография
ароматни свещи горят в ъглите на стаята
струва им се че това е среднощен блус.

Това преплитане на тела, на материи, на повърхности, на вещества и субстанции, които не знаят какво да правят с отсрещния, как да му съответстват, как да го приемат, е характерно изобщо за писането на Фарук Шехич, но като че ли в „Книга за Уна“ особено. Прилича много на казаното от Шарл Бодлер: „Деформирани, смешни тела, достойни за маски, жалки торсове – изкривени, мършави, шишкави или отпуснати […]“. Привеждам тук само един образец, типичен за тази съвместна несъвместимост:

Между ребрата му никнеха бледи стръкчета трева, с краставите си тела ларвите дупчеха похотливо останките от кожата му. Полуизгорелите къщи са атомни часовници с невероятна точност, които показват, че времето на войната току-що е започнало, защото с настъпването на горещините и дъждовете обгорелият строителен материал ще се превърне в боклук, от влагата къщите ще се надуят отвътре, после зимата ще ги стегне с ледените си клещи, след което ще се разпилеят на прах и пепел, ще станат на пръст, ще се върнат обратно в земята след многогодишното действие на природните сили. Моят град беше мястото, където небето и адът се целуват. 

Картината, прочее, силно напомня и на някои платна на Салвадор Дали с неговите разтичащи се като пържени яйца часовници – вярно, не атомни, а механични, но също толкова нестабилни, боклучави, размекнати, метаморфозиращи. Специфичен е този почерк, ингредиент на индивидуалния стил на босненския писател: оформя той с него гърчеща се, преливаща една в друга, видоизменяща се органика, прилична на жива, мърдаща, спазматично слузеста материя, продъхваща спарения си зеленикав плесенен дъх в центъра на обонянието ни, обвивайки ни в мухлясали миазмени изпарения като сутрешната мъгла край реката Уна, обвиващи ни в лепкава прегръдка, приласкаващи ни, всмукващи ни, за да ни сторят част от тази разбесняла се всепристъпна чудовищност, трансформирайки ни в зелени човечета. Оттук особените метафори и сравнения – те са на границата на разложението, между гниенето и тлеенето, скапването и спихването, разрушаването и разпиляването: „градът беше мек като топла бълвоч на слънце“; „вампирска целувка с дъх на гнилоч“; „мъртвите предмети стават още по-мъртви, разпадат се отново на химичните си елементи“; „Аз си нарязах лицето с парче стъкло от дъното на бутилка. Бях водачът, исках най-много да се обезобразя“; „парченца от кости в златни и сребърни ръце със странни пръстчета, така наречените мощи“; „неподвижни крокодили, които периодично повръщаха фекалии и пяна от перилни препарати“; „сипаничаво лице, обезобразено от кратерите на тежко акне“; „Смърди на сяра и хлороводородът разяжда труповете, напъхани във венчелистчетата на полските цветя, а от леговищата си излизат съставени от въздух новозаветни чудовища“…

Няма да продължавам, цялата книга е изпъстрена с подобни метафори на развалата и покварата, толкова напомнящи виденията на сюрреалистите, от които Фарук Шехич признава, че му се повръща, въпреки че, както споделя: обича „сюрреализма в литературата и изкуството“. Тук, впрочем, е огромната разлика между драйфащия отвратен Шехич и сюрреалистичната емблема Дали: ако каталонецът само си представя това разтичане, втечняването на твърдите форми, превръщането на стабилния живот в някакви странни, отблъскващи, хетерогенни разлигавени образувания, то босненецът нищо не си представя, той ги е видял, той ги е преживял, но не докрай, защото са оставили в душата му непоправими белези със своите хлорофилно-наточени зъби: „Действителността, която виждах, беше отблъскващо сюрреалистична“. Всъщност въображението на Дали е много слабо, за да изрази тази буйна трифидоидна растителност, захапала Уна, Сараево и цяла Босна, тази растителност на изяждането и самоизяждането, на взаимното изтребление, нетърпимост и омраза. Други картини трябва да си представим, за да я разберем: онези на Митничаря Русо, в които джунглата е вездесъща, но джунгла изобразена по далиански маниер – разточена, размекната, разпадната, разкашкана, разкикерчена, разгръцмулена, разкована, разбита, в която нищо няма здраво, всичко е болно, мекушаво, кекаво, пред-смъртно. И тази действителност Фарук Шехич е живял, и тази действителност Фарук Шехич пише, и тази действителност Фарек Шехич ненавижда:

Да приемем, че настоящето (отдалечено минимум 15 години от края на войната, а по желание можете да добавите още някоя и друга година) е вода с определен цвят и дълбочина. И телата ни са потопени в нея. Всяко тяло, потопено във вода, олеква с толкова, колкото е количеството течност, изтласкана от него, гласи законът на Архимед. Ала никой от нас никога не изскача на повърхността освен лудите и мъртвите. Тъй че тежестта на травмите на всеки от нас може да се измери с количеството настояще, което потиска с тялото си. Затова в настоящето се забелязват привидно малки пукнатини, причинени от хората, които отказват да признаят закона на Архимед. Пукнатини, които заплашват някой ден да разпалят военното ни настояще, тъй че количеството фрустрация (потенциална енергия) да се трансформира в кинетичната енергия, необходима за нова война. Или, както по-често се случва, пукнатините имплодират вътре в нищо неподозиращото тяло. Законите на физиката рядко лъжат. По страниците на черната хроника се самоизписва една невидима книга на мъртвите. На онези, които се самоубиват.   

Този фрагмент от „Книга за Уна“ авторът е нарекъл „Травмометър“. Но ако сме проницателни, ще схванем, че цялата „Книга за Уна“ е такъв травмометър – травмометър, който обаче няма достатъчно голяма скала, за да отчете размера на болката, предизвикана от войната в Босна и Херцеговина. Фарук Шехич непрестанно се опитва да я изчисли и всеки път изтръпва пред нейната непомерност, пред нейната неизразимост. И той осъзнава това, с примирена горчивина в гласа го осъзнава:

Преди два дни прочетох критически отзив за моя роман от Горан Лазичич. В края на рецензията, която като цяло е хвалебствена, авторът пише, че това е книга, която не може да бъде завършена, както не може да приключи и съдбата на всички онези, които са изживели половината от живота си в предишната държава, а другата половина в настоящите, нови държави. Тази книга няма край. Лазичич твърди, че 90-те години ни владеят напълно. Не че сме пленени в тях и не можем да продължим напред, а че те ни предопределят. Опитът ни от тях е нещо, което ще носим винаги със себе си. За хората, живели по тези места през въпросния период, деветдесетте години са и баща, и майка. По някакъв начин те са ни родили. Затова смятам, че травмата, за която пиша, не може никога да бъде преодоляна. 

Да, това е „Книга за Уна“ – книга без край като приказка без край. Но не красивата и поетична „Приказка без край“ на Михаел Енде, а мръсна приказка без край, една своеобразна „Босна, мръсна приказка“. В която трифидите на 90-те винаги се връщат…

А ние, всички ние, не само воювалите, а и невоювалите, готови ли сме да ги срещнем?

 

Из „Книга за Уна“

БОГОВЕТЕ НА РЕКАТА

Когато реката побеснее, тогава приижда и придобива светлошоколадов цвят. Тъмна и гъста, тя се влачи мощно надолу по коритото и образува фуниевидни вирове, които само като ги погледнеш, предизвикват страх от водната маса, от удавяне и от завръщане в мъртвата материя. На този цвят никой не се радва, защото всички хора от бреговете на Уна като цяло презират ленивите равнинни реки и техните мътни кафеникави води.

„Каква ще да е тая река, дето не ѝ виждаш дъното?“, питахме се пренебрежително за реките в низините.

„Може би в дълбините си крие страшна, непрогледна мъка?“, мъчехме се да си обясним тежките им и мудни водни течения.

Обикновено наводненията стават през пролетта, когато започнат да се топят преспите сняг от околните хълмове и по тях потичат води, пълни с кал, клонаци, листа и трупове на животни.

„Придойде ли?“, питаха се един друг рибарите.

„Аха, мътна е кат угар“, отвръщаше онзи, който пръв е видял реката.

Думата придошла беше обичайната парола, която използвахме за голямата и силна река, каквато ставаше Уна веднъж годишно, когато очите на всички бяха вперени в равнището на водата с едно-единствено желание, да се върне отново до обичайното си ниво и да придобие ренесансовия си цвят, който трудно можеше да се опише с думи. Със спадането на водата се променяха и оттенъците ѝ, тя ставаше жълто-кафява, после жълтеникава с примес на зелено, докато най-сетне не позеленееше като зимната пшеница, подала се изпод снега, чезнещ на мартенското слънце.

Реката има своите богове. Богът на дълбините, на силата, на бързината и на цветовете. Най-мил от всички ми е този на цветовете. Неуловим за човешкия поглед, който го обожава и се прекланя пред него с всяко трепване на окото. Този бог е весел и лукав, постоянно се преоблича според цвета на речното дъно и небето отгоре. Най-много му се радват рибките, защото се гмуркат в него и често го използват за свой защитник, докато се крият от хищните си събратя. Богът на цветовете е благороден и щедър демиург и при илирите се е наричал Бинд[1], което е илирският вариант на римския бог Нептун. Няма човек на Уна, който да не е в състояние да съзерцава водата с часове. Като се загледам в нея, забравям за своето съществуване и имам чувството, че съм безплътен, лек и омагьосан. Легендата разказва, че римските войници дали на реката сегашното ѝ име, когато се озовали на брега ѝ и застинали пред нея като пред невиждано чудо, тогава я нарекли Уна, сиреч първа и единствена. Макар че на мен ми се струва, че винаги се е казвала така, още от сътворението на света, когато е започнала да тече. По времето, когато рибите и птиците са разговаряли с тревите, заслушани в Бинд, който ромолял тихо и приспивно.

 


[1] Бинд или Биндус (староинд. – капка) – древен босненски бог на изворите и водите – Б. пр.

Митко Новков
11.04.2016

Свързани статии

Още от автора