В своята книга „Византийската общност. Източна Европа (500–1453 г.)”, като разглежда географската среда, в която се разполага средновековната източна империя, големият английски медиевист от руски произход Д. Оболенски пише следното: „Планинската природа на Балканския полуостров и разпокъсаният му от многобройни планински вериги и планини пейзаж го лишава от обединителен географски център. Неговите главни градове – Константинопол и Солун, заемали в него периферно положение”. Въпреки привидно съвсем фактологическата си безспорност, намирам, че цитираното твърдение на Оболенски е погрешно и според мен това се дължи на обстоятелството, че тук авторът несъмнено е пренебрегнал историческата относителност на понятията „център” и „периферия”, които в едно време могат да са едни, в друго обаче – съвсем различни. Намирам също, че в случая големият византинист е изказал оспорваното от мен твърдение, подведен от привичната всъщност за новоевропейския поглед историко-географска „оптика”, според която морските крайбрежия (където действително са разположени и Константинопол, и Солун) са винаги – или с много малко изключения – именно само изходи, излази (а следователно – периферии) на центрираните върху континенталната суша политически образувания. Там е работата обаче, че в старата история, изглежда, нито зрялата Римска империя, нито Византия като нейна наследница са такива образувания. Техният „център” изобщо не лежи в която и да било точка от сушата – било апенинска, балканска или друга, ами в Средиземно море и неговите северни „заливи“.

Според терминологията на много оспорвания Карл Шмит както развитата Римска империя, така и Византия (поне до края на XIII в.) би трябвало да се определят като типични „таласокрации” (море-властия, свързани жизнено с морето политически организми, в противоположност на „телурокрациите“ или земе-властията). А това означава, че политико-икономически „централни” за тези образувания са непосредствените крайбрежия на т.нар. от римляните mare nostrum („нашето море”). Но ето защо, колкото един римски (или византийски) град е по-близо до бреговете на това море, толкова по-скоро той се намира в неговия „център”, а колкото – обратно – един град е по-навътре в континента (да кажем, в равнините или в планините на Балканския полуостров), толкова повече той е на неговата периферия.

Но ако това е така, не е ли ясно, че „Балканският полуостров” като такъв не би и могъл да има „обединителен център”, какъвто търси на него Оболенски. Този полуостров все още не е едно единно, регионално историко-географско цяло, а е само елемент от периферните земи на Адриатическото, Йонийското, Егейското и Черноморското крайбрежие, чиято непрекъсната, лъкатушеща лента и е целостта на една средиземноморска (а не сухоземна) историко-политическа система, наречена от самия Оболенски pax Byzantina (византийски „свят“).

Ние чисто и просто грешим в „оптиката”, през която гледаме Византия. Налагаме ѝ една новоевропейска „оптика”, според която крайбрежията са се превърнали ако не в окрайнини, то поне в преддверия на една съществено „континентална” Европа, чийто живот тече във и от вътрешността, и където (и по национални мотиви) придаваме твърде голяма сила на собствено съвременните държави България, Сърбия и т.н.

Ако бъдем точни, Византия не би трябвало изобщо да се помества от нас на историческата карта като държава, простираща се на Балканите, нито пък като сгушена на бреговете на Егейско и Мраморно море, а сетне разширяваща се в Мала Азия, а далеч по-скоро като една – да, тясна, но дълга лъкатушна ивица, започваща от северния бряг на Черно море и от него вдълбочаваща се по Днепър почти до севера на Финския залив (защото контролира пътя „от варягите към гърците”, както го наричат зависимите от Византия търговски пътници от Киевска Русия и Балтика); на запад пък завиваща по брега на Адриатическо море, а сетне – по източния бряг на Апенините, чак до Апулия, Калабрия и Сицилия. Ако бъде изобразена така – т.е. с всички зависими от нея брегове – Византия изведнъж ще ни се открие и като по-„голяма” на картата и, най-важното, като несравнимо по-„комуникативна” в сравнение със сухоземните си, затворени в своите региони славянски съседи. Тя вече няма да ни изглежда така „смазана” от завладелите по-голямата част от балканските полета славяни и степняци.

Но ако вътрешните полета са само необживяван и нецивилизован грунд за „таласократична“ Византия, то планините са направо „бели петна”. Средиземноморската държава-цивилизация направо ги оставя на техните малобройни първични жители. Съвсем не е случайно, че в късната история на Рим и във Византия планините (и в по-малка степен равнините), намиращи се отсам традиционния limes, често биват направо оставяни да станат територии на телурократични образувания на „варварските” народи, без това да се преживява като болезнено отнемане на територия от държавата. Трябва направо да кажем, че по наследство от Римската империя Византия никога не е обживявала истински континенталните равнини и планините. Тя най-много е желаела да контролира равнините заради военните си пътища, а планините – заради врязващите се между хребетите им долини на реките, там, където тях ги има.

Показател, че това е точно така, е всъщност сравнително лекото и безболезнено приемане от страна на Византия на практиката на дипломатическия защитен империализъм. Според тази практика империята приема новите политически „тела”, възникващи в равнините и по склоновете на планините на Балканския полуостров (каквото „тяло” е например България след VII в.), не се стреми да ги разруши и ликвидира на всяка цена, но се старае да ги превърне в гранични прегради за морските си центрове. Така например българите, по силата на самото прието от Византия тяхно разполагане на юг от Дунава, често пъти играят ролята на буфер срещу редовно бълващата своите орди към Балканите Степ, като – за да ги държи в това им „полезно” положение – империята изгражда сложна и динамична система от противници на самите българи от североизток и северозапад и на противници на тези противници. Така, вместо да поддържа със свои сили периферни защитни пояси, Византия прави от новите телурокрации във вътрешността свои „защитни пояси” – в известен смисъл следователно продължава в малко по-усложнен вид старата тактика на империята от IV в. да хвърля „свои” варвари срещу други – „външни”, само че сега, нямайки достатъчно ресурс да го прави непосредствено, осигурява същото чрез една умела дипломация сред и между вътрешноконтиненталните народи. Така или иначе обаче, доколкото вътрешноконтиненталните полета са ѝ нужни не за нещо друго освен за военно-защитна полоса, тя би могла да се лиши от непосредствено присъствие в тях, ако населилите се там (дори против волята ѝ) биха могли да играят ролята на нейни граничари. Византия (както и Римската империя) не живее на вътрешноконтиненталната суша – тя само се защитава оттам; тази суша не е „жизнено пространство” за таласокрацията. Такова е морето, невъзпрепятстваният път по крайбрежията му, и ние трябва да кажем, че именно доколкото дълго време е имала това свое „жизнено пространство”, тя не е проявила воля да унищожи телурокрациите на север от себе си. Това може да звучи неласкателно за нас българите, но е факт, че България не е спасена от своята собствена военна сила (която никога не е била съизмерима с тази на Византия), а именно от таласократичната природа на съседката си. Защото е факт, че когато за първи път тя започва да губи обширни части от крайбрежието на Балканите и пожелава да се справи с търсещите място за заселване степни орди на узите, печенегите и куманите (т.е. в X в.), тя бързо успява да ликвидира за дълго българското царство.

Много показателен за таласократичния характер на византийската цивилизация е примерът с Адриатика след IV в. Там тясната крайбрежна ивица на източния (балкански) бряг на това море непосредствено е оградена по цялото си протежение от надвисналите от изток високи Динарски планини. И ето: тази ивица край морето запазва своята икономическа и културна свързаност с Константинопол и Гърция, но и с Източна Италия, без същевременно да осъществява – векове наред – каквито и да било контакти с планинските и отвъдпланинските райони на полуострова и с населенията в тях. На една удивително тясна територия, включваща далматинския бряг и планините, надвиснали над него, практически през цялото Средновековие се запазва и резистира един подчертан бикултурализъм (до IX–X в. изразяващ се и в билингвизъм). Защото е факт, че по самия далматински бряг (дълго след т.нар. „край на Римската империя”) се съхранява доминацията на латинския език, докато в непосредствено съседство на изток – сред заселилите се по и отвъд планините сръбски и хърватски славяни, той не оказва никакво влияние. Макар следователно да е физикогеографски на Балканския полуостров, далматинският адриатически бряг лежи, така да се каже, в една културна територия с Италия и е отрязан със същинска културна пропаст от териториите на „своята” балканска суша. Разселването на славяните в съседство с градовете на Далмация за цели векове нито влияе, нито бива повлияно от адриатическата култура. Никаква симбиоза между живеещите оттатък хребета на Динарските планини сърбо-хървати и далматинските граждани и в същото време – абсолютна еднородност на същите тези далматински граждани и италийците оттатък морето! Което означава, че планината тук се оказва далеч по-непроходимо, крупно препятствие за културната симбиоза в сравнение с морето. Морето свързва далматинските градове и население (което е елинистично) с италийските градове и население (до IX в. и с латинизма); прави от Далмация една по-скоро източна част на Италия, една „отсрещна” Италия. Обратно, планината отделя далматинските градове и население от съседите им от вътрешността на Балканския полуостров – от власите по планината и сърбите оттатък нея – прави равнините оттатък Динарските хребети далечен, „друг” бряг.

Но своеобразният бикултурализъм на света на морето и света на сухоземната вътрешност (на таласокрацията и телурокрацията) е особено забележим и за целия регион на Балканите. Видно е например, че макар голямата част от вътрешните равнини и плата на полуострова да са били заети от славяните (през VI–VII в.) и различни степни групи (през VII, X и XΙ в.), това не е повлияло съществено на жизнената мощ на Византия, докато тя не просто е запазвала крайбрежията, но и докато центровете ѝ по тези крайбрежия са запазвали една прилична презморска търговия и взаимна свързаност.

Но нещо повече: на Балканския полуостров наред със съхраняващата се таласокрация по бреговете (Византия, Далмация), наред с овладяните от славяни и степни народи континентални полета (България, Сърбия) се оформя дори една трета, специфично планинска култура, показваща способност за много дълго време, за цели векове, да живее напълно обособено както от първата, така и от втората. Известно е, че на Балканите дълго време, редом с ромеите, българите и сърбо-хърватите, живеят и планинските народи на власите и албанците. Първите се смятат от историците за по преимущество траки, оттеглили се през VI в. по склоновете на Хемус, бягайки от славяните, а вторите – за по преимущество илири, избягали от същите нашественици по склоновете на Родопите, Пинд и Динарските планини на юг-югозапад. Там тези народи бавно заменят предишния си земеделски бит с пастирски и пастирско-номадски и – което е най-симптоматично – с това самото „изчезват” за векове от погледа на съвременните си съседи от равнините. А това означава, че тези техни съседи – както византийците, така и българите и сърбите, практически нямат достъп до и не познават планините в собствените си територии. Те не са им територии. Ако равнинните телурокрации (на българите и сърбо-хърватите) са поместно земеделски („феодални”), то планинските общества са кланово-демократични. Обитаващи в една и съща територия обаче, те са си съвършено чужди и дори не знаят добре за своето съществуване. Забележително е какво неподправено удивление предизвикват с появата си тези планински обитатели, когато към XIV в. започват масово да мигрират, да се спускат от своите убежища, за да реколонизират някои обезлюдени в предшестващото време равнини. Илирите от Пинд и Родопите се спускат в Тракия, Македония и Тесалия, а власите (потомците на траките) от Хемус и от Карпатите – в северната част на Дунавската равнина. Техните миграции дават началото на цели две нови балкански нации в края на Средновековието – албанската и румънската. Забележителното е, че през Средновековието никой не подозира колко многобройни са власите и албанците в техните планински убежища. Тях нито българите, нито сърбите, нито ромеите познават добре. А това значи, че обитавайки планините вътре във владенията на българите, на ромеите, на сърбите, те не обитават същевременно една „България“, една „Византия“, една „Сърбия“. Планините са „друго царство” в царствата на таласокрацията и на равнинните телурокрации.

За да илюстрирам казаното, нека дам още и пример от по-западните предели на Европа за взаимната обособеност между планинска и равнинно-земеделска култура, водеща по-късно до формирането на различни нации, макар и от един и същ етнически масив. Примерът действително е много по-късен, но ясно ни свидетелства колко трайно – практически чак до края на старата история, се запазва това дълбоко различие между групите, населяващи полетата във вътрешността на континента, и тези, които обживяват планините в същите територии. Говоря за алпийското население в Централна Западна Европа, което, въпреки че се състои от съвсем същите етнически франки (французи), германци (шваби) и италийци, както и това в равнините на запад, север и юг от планината, започва обаче да се изживява – поради особения си бит и затвореност – като различно от тях и, което е още по-характерно – въпреки етническата си разнородност – като един народ – народ на едната планина много повече, отколкото народ на трите езика. Именно това самосъзнание на обособеност в планината го кара да се противопостави като едно на опитите на германските или френските владетели да го включат в своите политически граници и в края на Средновековието да се обедини в уникалната трилингвистична и триетническа, но единна алпийска нация на швейцарците.