След всеки първи звънец на 15 септември, когато училищните дворове се изпълват с детска глъч, букети цветя, трогнати преподаватели, развълнувани родители, баби и дядовци, щем не щем започваме една и съща дискусия. Щом свършат приветствията по микрофоните, отзвучи химнът „Върви, народе възродени…” и децата влязат в час, ние се изправяме очи в очи с проблемите на българското средно образование.

А те са много сериозни и все повече се задълбочават поради факта, че от година на година ги крием под миндера, прехвърляйки ги от едно на друго управление. Ден да мине, друг да дойде.

И така, докато българското училище дойде на сегашното дередже. Ако не сте виждали статистиките, ето малко данни. В момента 45 288 са учителите в страната. От тях около 15 000 ще излязат в пенсия през следващите 5 години (4 214 вече са на пенсионния праг). И което е още по-стряскащо: още 9 000 през следващите 5 години достигат възрастовата граница 55-59 години, което предвещава втори колапс в образователната система. Защото млади хора в учителската професия почти няма (за да съм съвсем точен: едва 4000 преподаватели в момента са във възрастовата граница 25-35 години).

Данните са абсолютно стряскащи, като се има предвид, че приливът на малцината млади преподаватели е в София или в големите градове в страната. Което означава, че през следващите 5-10 години в цели райони на България ще има хроничен недостиг на преподаватели по български, математика, точни науки, история и философия, чужди езици и програмиране.

Ето защо ме втриса от патетиката, с която на 15 септември политици и общественици ще ни връщат назад към Възраждането, възхвалявайки всеотдайността, безкористието и идеализма на българския учител, както и високите обществени очаквания към неговия народополезен труд. Втриса ме, тъкмо защото – както пише в едно свое есе Георги Марков – всеки от нас има пред очите си непокътнатия образ на някой учител или учителка, дето са ни хванали за ръцете и са ни извели на пътя на живота.

Затова не мога да се сдържа отново да не попитам: Простете, ама за кое Възраждане иде реч? И как е съпоставимо то с днешния ден?

Има една забележителна книга, излязла в Лондон през 1877 г. – „Европейска Турция” на Джеймс Бейкър.  В нея авторът, британски офицер и пътешественик, споделя видяното в Румелия през 60-те години на XIX в. и признава как не може да се начуди на едно – на духовния подем на българите, дължащ се на тяхната жажда за образование. При пътуването си от Цариград и Одрин през Пловдив, Габрово, Плевен и Търново, навсякъде, дори в малки селца, той открива добре уредена мрежа от училища, по-големите от които не отстъпват по уредба и преподаване на редица провинциални училища в Обединеното кралство. Навсякъде се преподава по напредничавата за времето си Бел-Ланкастърова метода. Тя предполага по-напредналите ученици да учат по-малките и по-изостаналите под надзора на един единствен учител. Така един преподавател може да поеме образованието на около 800 ученици, което е било евтино и отговарящо на изискванията на епохата, особено за по-сиромашките деца. Ала никой не е бил лишен от четмо и писмо. Онова, което най-вече смайва Джеймс Бейкър, е как се издържа цялата тази образователна система, за която Османската империя не полага никаква грижа. Отговорът на направеното от него проучване е следният: от самооблагане. Училищни настоятелства събират такса от всички пълнолетни българи (по 3, 5, 10, 100 гроша, кой колкото може да даде).

И така, с тези „по 3 гроша за образование” се извършва „българската просветна революция”: 70-80 % от населението е грамотно, издават се книги, има читалища, излизат вестници в Цариград и чужбина, които се четат и разпространяват сред населението.

А откъде се набират учители? От онова, дето вече е покълнало на „народната нива”. През XIX в., според проф. Николай Генчев, по нашите земи вече действат около 1500 основни народни училища, 50 класни училища за момчета и момичета, 3 гимназии (Болград, Пловдив, Габрово, по-сетне и Солун). Откриват се и първите специализирани учебни заведения: педагогически (Щип и Прилеп), търговски (Свищов), богословски (Петропавелският манастир край Лясковец и Самоков). Около 700 души получават висше образование в Русия. Откриват се 29 католически и протестантски училища за млади българчета. Лицеят в Бебек, френският колеж в Галата-Сарай, знаменитият Робърт колеж в Цариград дават своите кадри. Голяма част от тази българска интелигенция ще премине през френските и немски университети, появяват се и първите българските студенти в Англия. Немалка част от тези хора се връщат като учители в отечеството си. Това е друго, романтично време. Част от тях слагат главите си на дръвника по време на Априлското въстание, оцелелите пък са строителите на съвременна България.

Всички те, бидейки учители и просветители, ако се вярва на Джеймс Бейкър, получават повече от добри възнаграждения. Доходите на учителите в споменатите по-горе гимназии, за негово огромно учудване са съпоставими със заплатите на преподаватели в отделни части на Великобритания.

Може пък този Джеймс Бейкър да попреувеличава, ще си рекат някои. Не е знаел български, сигурно преразказва нечии хвалби и възрожденски изхвърляния. И вече очаквам как из форумите ще започнат да ме питат: а чел ли съм за патилата на дядо Славейков, дето в търновското село Михалци чул през паметната 1848 г.,  и то от устата на селски първенец, че даскалът не бива да взима по-голяма плата от говедаря, щото онзи и зиме и лете бъхта след говедата, а даскалът какво – седи в собата и учи на ум и разум децата… Чел съм, разбира се. Ала перипетиите на дядо Славейков в отделно взето селско школо са едно, а общата картина е нещо съвсем друго. По онова време той е бил гонен от търновския владика Неофит за острия си език и няма голям избор, а инак пише колко доволен е бил преди това от платата си в Севлиево, където като даскал прекарал чудна година и половина със семейството си, отдавайки се на книжовност.

Затуй предлагам и друго свидетелство – това на учителя Атанас Иванов от Стара Загора, написал през 1885 г. „Чърти от живота си и записки”, изключителен документ за възрожденската ни книжовност.

Ето какво свидетелства той за Габрово в една по-ранна епоха:

Габровското училище в туй време (около 1838-1839 г.) се поддържаше от помощи и от приходи от свои имущества (воденици и дюкяни). То имаше около 120 ученика, разделени във взаимно училище и в два класа….Класното учение обемаше: граматика (от отца Неофита Рилски), история, аритметика и земеописание. Платата във взаимното училище беше добра.

По-късно Атанас Иванов се връща да създаде ново общо училище в родната си Стара Загора, в махалата „Св. Никола“. И ни съобщава, че главният учител Константин Ранов от Пловдив получавал огромната заплата от 10 000 гроша годишно. В изследванията си проф. Николай Генчев твърди, че още в края на XVIII в. българските даскали са получавали заплащане от 3,8 до 7,8 сребърни гроша дневно (в зависимост от училището и щедростта на настоятелството). А учителските заплати през Възраждането вървели от 700-800 до 1500 гроша в селските школа и от 4000-5000 до 15 000 в големите български училища. Повече от добро заплащане за онова време, тъй като  учителите имали и собствени къщи, купували си земи, сиреч имали са и допълнителни доходи.

Всичко това без държавна субсидия. По системата „3 гроша за образование”, която е поддържала в добро състояние голям брой училища и е давала до Освобождението достойни заплати на 5000-6000 български учители и учителки.

Защо е било възможно тогава, а не е възможно днес?

Уж страната е същата, някои от тези училища действат и сега, хората изглежда са други.

Справката в националния ни бюджет за 2016 г. показва, че за образование са отделени 3,1 млрд. лв., които явно стигат за поддържане на материалната база и за днешните учителски заплати в размер на 660-700 лв. (при минимална работна заплата от 420 лв.)

Колко унизително и немислимо е всичко това, няма какво да говорим.

То напълно обяснява защо българското средно образование е изправено пред колапс, защо младите хора обръщат гръб на учителската професия, (а тя е и призвание!), защо авторитетът на българския учител е тъй накърнен в очите на учениците.

Затуй в отговор на всички възрожденски препратки по повод на 15 септември, ще си позволя да цитирам малък откъс от „Автобиографията” (от 1893 г.) на книжовника Сава Доброплодни, един от основателите на българския читалищен театър:

Още ми е останало в ума учителстването на баща ми (роден 1780 г.) и на майка ми (родена 1785 г.) в собствения наш двуетажен дом, дето на горния кат имаше голям салон, по който със своите постелчици се разпореждаха и седяха учениците на своите определени места – възрастни доста и малолетни, както и момичетата, които майка ми учеше на долния кат отделно със строго надзорство, каквото владееше в Сливен…От едно високо седалище, постлано с килим, баща ми надзираваше всичките ученици, които по ред дохождаха един по един, за да си кажат уроците, било за да им се прегледа краснописанието (тогавашното) и това траеше до обяд, като учениците със страх и почитание чакаха учителя си…

Времената днес са други и чак толкоз строг „надзор” изглежда немислим, ала това не означава, че българското училище не се нуждае от учители с авторитет и от дисциплина.

Още повече, че и изпитанията, които днешният ден отправя пред българското образование са сериозни и непознати доскоро.

На този 15 септември 66 000 деца за първи път ще прекрачат прага на училищата. Близо една трета от тях (ако не и повече) слабо или почти не владеят български език. Нека се опитаме да осъзнаем тази факт хладнокръвно, защото от това зависи бъдещето на България. Повтарям отново: в първия си учебен ден тръгват поне 20 000 деца, които не владеят официалния за страната език. Те няма как да настигнат връстниците си, които учат четмо и писмо на своя роден език, съответно мнозина от тях скоро ще отпаднат от образователната система. Учителите са безсилни, какъвто и да е техният възрожденски идеализъм, защото нямат общ език с децата, които трябва да обучават. Потърсете из интернет репортажи и ще видите с очите си как дори в големи градове като Пловдив шестокласници не разбират онова, което четат, защото не владеят в достатъчна степен българския език. Неправителствени организации от години излизат до МОН с доклади, че ситуацията е повече от тревожна. И че ако тази тенденция се запази, до десетина години ще имаме не само училища, в които липсват учители, но и училища, където учат огромен брой деца, които не говорят официалния език на страната, в която са се родили. От министерството обаче мълчат, отговаряйки с общи стратегии и общи приказки.

А колко тревожни са нещата, проличава и от това интервю със Севим Юмерова – начален учител по български език на първолаци в с. Лятно, област Шумен, която разказва пред БНР за един клас, където има и деца, за които българският език не е майчин:

В учебната програма всички деца би трябвало да стартират с един и същи език, който за тези дечица обаче е абсолютно непознат. Това  създава в тях източник на психически дискомфорт и напрежение, те нямат контакт с учителя, не могат за 3-4 години да изградят съвсем елементарен контакт с учебната среда. И в края на часа детето излиза с плач и сълзи на очи. Да се поставим на техните места – да ви наговорим 100 думи, от които вие в края на часа трябва да сте овладели поне 90, за да може да сте наравно с другите деца. Просто няма как да стане.

За да се промени нещо, изходът е само един: назначаването на допълнителни учители-преводачи, с чиято помощ тези деца да научат български език в рамките на първите класове и да не отпадат от образователната система. Иначе се задава гетоизация, капсулиране на общности, които поради незнание на български език и липса на образование, ще карат само на социални помощи, докато засилващото се сред тях напрежение един ден не избие в нещо друго.

За целта обаче са потребни повече и специално подготвени учители (както и използване на езикови методики, вече разработени за българчетата зад граница, които учат своя език като чужд).

И трябват пари. Повече пари от сегашните 3 млрд. лв. за образование. И поне двойно по-високи заплати на българските учители, които да започват от 1200-1300 лв. и да нарастват със съответната квалификация и педагогически стаж. Едва тогава ще можем да говорим за възвърнат престиж на учителската професия и да отправяме изисквания към педагозите.

Инак няма защо да се тревожим за българското образование. По-добре е да се разтревожим за България.

А ако се питате откъде да дойдат тези пари, отговорът е комай само един: от самооблагане, както са правили нашите предци през Възраждането. Ето един начин да се почувстваме „възрожденци”. Чрез един солидарен данък за българското училище, съответен на размера на доходите.

Защото тези „три гроша образование” наистина имат смисъл и те са единствената гаранция срещу най-лошото – срещу образование за три гроша или през куп за грош.