„Орхидеи”, „60-те: Златните години” и „Жизнено пространство” са три от представленията, поканени да гостуват на двадесет и третото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято”(1-11 юни 2015). Всяко от тях е задълбочено търсене и изследване в различна област от съвременните сценични практики. Авторски театър, политически театър и виртуозна пантомима са три от лицата, които фестивалът представи като пример за качество, професионализъм и оригиналност. Освен тях фестивалният форум представи „Дистанция”, един дует на Луис Марафа и Антонио Кабрита от света на съвременния танц. „Варненско лято” дорисува пълнокръвността на международната сцена с разнообразни представления и по линията на сателитното излъчване на спектакли на Националния театър в Лондон. „Големият въпрос” и „За мишките и хората” допълниха модула на международната селекция, подкрепяйки за поредна година една практика, която дава възможност да се проследят най-вълнуващите събития в световния театър.
Тук ще направим по-задълбочено разсъждение за трите представления, които имах възможността да видя наживо. Първото от тях, „Орхидеи”, се оказа моят фаворит в селекцията. Пример за висока класа авторски театър, спектакълът обобщава доста от тенденциите на постмодерния театрален контекст. Преди всичко се отличава фигурата на режисьора – италианецът Пипо Делбоно, чиято творческа съдба преплита близкото сътрудничество с Пина Бауш с участието във филмови проекти и работата със социално маргинализирани хора. В „Орхидеи” Пипо Делбоно пътува през целия този творчески свят, но включва и лична история – смъртта на своята майка. От това се поражда странна игра между личното и професионалното съществуване. Като че ли ролите на уязвимо човешко същество и на ерудиран режисьор се смесват и това създава тоталното присъствие на артиста, който използва еднакво както потенциала на театъра, така и на живия живот. Пипо Делбоно преминава през всички тези граници с лекота.
Самото начало на спектакъла започва с гласа на Пипо Делбоно, който прави анонс за изключването на мобилните телефони, но това прераства в неудържимо и искрено пътуване в света на личното. В продължение на минути зрителят е оставен насаме във все още неосветения салон с един глас, който говори с едновременно спокоен и вълнуващ тон. Отекват думи като „майка”, „детство” и започва да се развива една италианска ситуация на споделяне на нещо много повече от история. Споделят се атмосферата, вкусът и настроението на преживяването, за което се разказва. Разбира се, в този момент времето е спряло, спектакълът не бърза да започне, важното е да се сподели конкретното чувство, с което човекът говори. Усещането за споделяне според мен е най-значимото действие, което пронизва спектакъла на Пипо Делбоно, и то се отключва още в първите секунди на „Орхидеи”. Зрителят е дружелюбно поканен в пространството на една магнетична чувствителност, в чиято пъстрота би могъл да припознае собствения си вътрешен свят.
След тези няколко минути спектакълът започва да надгражда вече създалата се енергия на лека безотговорност и да примесва огромна доза празничност. Многократно Пипо Делбоно слиза на сцената и прелива границите между сценичното пространство и личната история. Тук е моментът да отделим няколко думи за актьорите на Пипо Делбоно. Включени в спектакъла като автори на присъствие, те силно наподобяват актьорите на Пина Бауш – повечето от тях са възрастни и не се вписват в какъвто и да било еталон за театър или танц (ако все още съществува подобно понятие). Те са знак на уникалност: по нищо не приличат на хората, които всеки ден срещаме, но в същото време ни напомнят за нещо познато. Те носят определена необикновена обикновеност, в която са много, много добри. Може би тук трябва да споменем Бобо, чиято роля в спектакъла е като авторска линия на самия Пипо Делбоно. Присъствието на възрастния човек в неравностойно положение, но все пак облечен официално, се явява като напомняне за играта на живота, едновременно като празник и като страдание.
„Орхидеи” продължава без определен наратив, но следва много ясно отличима драматургия: тази на пътуването през света от пъстри значения, звуци, експресии. Пипо Делбоно цитира не само произведения от света на изкуството като представлението „1980” на Пина Бауш и песента Child in time на Дийп Пърпъл, но и феномени на природата – orchid mantis, богомолка, изглеждаща досущ като орхидея, както и самото присъствие на Бобо като цитат от феноменологията на живота.
Ролята на Пипо Делбоно като режисьор е събирач на късове фикционална и реална действителност, а ключовото действие, което провежда, е игра с тези цитати, за да създаде свой личен код за общуване с публиката. По този начин с известна италианска бъбривост той споделя своята близост със зрителя, пренебрегвайки строгото и рафинирано режисьорско и актьорско присъствие. Пипо Делбоно просто споделя себе си.
Другото представление, „60-те: Златните години” показа съвсем различна вселена от тематика, режисура и актьорска игра. Интересното е, че и неговият свят е изграден чрез цитатност. Базиран върху дневниците на чешкия режисьор и сценарист от 60-те Павел Юрачек, спектакълът разказва за индивидуален житейски път, през който проблясва по-мащабната проблематика на чешкия културен и политически живот от периода. Според режисьора Ян Микулашек това определено е мрачно време, изпълнено със страхове и съмнения за личността: нарастващата неспособност за борба с властта се допълва от самота и чувство за непълноценност. Един ход на режисурата пронизва целия спектакъл – персонажът на Павел Юрачек се играе паралелно от всички актьори на сцената, независимо от пола и възрастта им. Облечени по един и същи начин, в костюм с бяла риза и черна вратовръзка, те играят различни части от един и същи живот, но без това да се превръща в подредена картина. Спектакълът по-скоро се стреми да изгради образа на Павел Юрачек през тази стилизация на актьорската игра, която допринася за разгръщането на мащабност от паралелни самотни светове. Образът на Павел Юрачек е сложен и съдържа множество нюанси и възможности за интерпретация: като че ли това е изострена шизофренна психика или множественост на съзнанието, неспособно да понесе реалността. Оттук играта между реалност и фикция започва да се усложнява. Сякаш размноженият образ на Павел Юрачек в изпълнението на няколко актьори придава повече драматизъм и мащаб на действието. Освен това, чрез решението за размножаване на персонажа се провежда най-ясно специфичната атмосфера на неразбраност и самота, която преобладава в спектакъла. Това настроение плътно се предава и от сценографията на Марек Цпин. Актьорите играят в среда, която любопитно съчетава реалността с кошмара. В една монохромна стая в ретро-стилистика се появяват отделни предмети-детайли, които говорят с езика на представлението. Бляскавият полилей се явява като контрапункт на бедната сцена, в която често актьорите наподобяват марионетки заради своята нарочна еднаквост. Това впечатление се подхранва най-силно в една сцена към края на спектакъла, където на пода се подреждат десетки миниатюрни човечета в костюми, съществуващи сякаш в кошмара на унифицираната действителност. Макар и спектакълът да имаше известен равен тон, актьорските изпълнения се отличаваха с оригиналност. Пример са това са отделните епизоди, в които действие, извършено от един актьор, завладява телата на всички по различен начин, но в еднаква естетика на изпълнението. Според мен това е доста виртуозна техника на ансамблова игра, в която нивото на запазване на собствената индивидуалност трябва да е прецизно изчислено спрямо играта в общ план. „60-те: Златните години” е ценно представление, което обединява ясна режисьорска концепция с любопитни актьорски присъствия.
„Жизнено пространство” беше най-неочакваното представление за мен. Въпреки че очаквах виртуозна пантомима, акробатика и илюзионизъм, ме учуди една много нюансираната тенденция към шока и ужаса.
Холандският режисьор Якоп Албом е взел ясното решение да направи невербален театрален спектакъл от всички „странични” за театъра перформативни области – освен споменатите дотук пантомима, акробатика и илюзионизъм, също така бяха вплетени клоунада, танц и музика на живо. Като че ли Якоп Албом спазва правилото – колкото по-оригинална е историята, толкова по-оригинални трябва да са изразните средства, с които тя да се разказва. В една тотална авторска творба Якоп Албом, подобно на Пипо Делбоно, събира откъси и парчета от сценични похвати, експресия и цитати. И тук, както в италианския спектакъл, сме свидетели на дословен цитат от друго произведение: при „Орхидеи” беше от „1980” от Пина Бауш, а в „Жизнено пространство” това е сцената с храненето в „Плашилото”, нямата комедия от Бъстър Кийтън.
Но приликите на Пипо Делбоно с Якоп Албом свършват дотук – след този момент въображението на холандския режисьор буквално избухва в една много организирана, оригинална и неочаквана игра между виртуози на акробатиката в лицата на тримата изпълнители. Техните взаимоотношения са първоначално игрови – един домашен робот-жена трябва да направи живота на двама мъже по-лесен от битова гледна точка. Но постепенно играта се превръща във все по-застрашаваща живота и жизненото пространство ситуация. Най-интересно за мен беше да проследя как смехът прелива в чувство за опасност. Моментът, който ми направи най-силно впечатление, беше, когато двамата мъже трябваше да „поправят” жената. С удивително чувство за комичност двамата хирурзи от нямата комедия караха публиката да се залива от смях. Но тогава настъпи момент, в който чрез илюзионизъм те бъркат във вътрешностите на робота, оттам излиза пушек и се появяват сякаш къси съединения. Внезапно смехът се сменя със страх. Като че ли самата ситуация на рязане и поправяне на човешко същество, заедно с тези едва ли не свръхестествени моменти въздействат като филм на ужасите. По-късно в хода на представлението се задействат още няколко подобни момента, в които зрителите „ахват” в специфично състояние между уплаха и забавление. Всъщност се появява шок, тъй като видяното на сцената е прекалено сюрреалистично, то е отвъд действителността. Като че ли Якоп Албом използва именно сцената, този атестат на случващото се тук и сега, за да проявява необяснимото, феноменологичното, неочакваното. За първи път гледам на живо представление, което борави с хаоса и шока като изразно средство: дали именно чрез илюзионизма, или просто казано чрез „фокуса” се случва това директно въздействие? Може би последният тазгодишен проект на Якоп Албом, „Ужас” (Horror) ме кара да мисля, че тази посока не е случайна линия в спектакъла „Жизнено пространство”.
Въпреки това, линията на шока съвсем не е първостепенна. На тази роля се радват актьорите, които буквално влагат цялата театрална драматургия и естетика в телата си. На пръв поглед това е непосилна задача, но явно чрез много силна организация и отлично чувство за ритъм те успяват. Силке Хундертмарк, актрисата, която играе куклата, най-отчетливо задейства това впечатление. Макар и поддържаща роля, тя се явява център на представлението, който завихря действието. Дори и графично актрисата се отличава от другите – облечена в жълто-черна рокля и с червена коса, тя едновременно се интегрира, но и се отличава като акцент в общия свят на цветовете в представлението.
„Жизнено пространство” е спектакъл, който умело разсмива своята публика, показва изобретателност и напомня примери на виртуозност от миналото по запомнящо се елегантен и авторски начин.
