Те се срещат доста, тези ключове, в неговите картини. Но сякаш са най-подчертани в платната от юбилейната му изложба, състояла се в галерия „Арте“ (22.VI-6.VII). Там все едно ни ги натрапва, нарочно боде очите ни с тях. Предизвикателно ни предизвиква Румен Малчев от с. Окоп: „Ха сега да ви видя ще ли ги разгадаете тези ключове, ще ли познаете какво отключвам с тях!“ Ако сме малко по-нетърпеливи и спонтанни, щяхме на юруш да се юрнем да умуваме: този ключ е за това, онзи за онова, а там оттатък третият е за нещо седемнайсто… Само че ние ще бъдем търпеливи и няма да се подведем, щото ключовете – както отключват, така и заключват; с други думи, те може би не са за отваряне на врати, а за затваряне на такива. Затваряне, което – ако избързваме, ще ни захвърли отвън тълкуването на картините му, с широко затворени очи за нещата, които е втъкал в тях. Именно втъкал: Румен Малчев работи филигранно, с все едно бродираща техника, която не оставя нито едно място от платното недокоснато от четката: „Този художник – отбелязва Светлана Колева – едновременно рисува, скулптира и строи“; самият той пък признава: „В моята работа има нещо лютиерско, нещо часовникарско, нещо по-причудливо дори”. С тази своя пунктуалистична внимателност Румен Малчев наистина прилича донякъде на Владимир Димитров-Майстора, който също като него е запълвал всичко на платното. Нищо чудно и той да изпитва онзи прочут horror vacui – страх, да не кажа ужас от празното пространство. Съвсем различно, впрочем, от художниците на Изтока, където празното е неотменим елемент от композицията. И може би тъкмо това запълване, тъкмо тази затвореност, заключеност, закритост, обрамченост, обграденост е

Първи ключ

към творчеството на Румен Малчев. Защото – за разлика от другите наивисти (Чавдар Попов: „Ако следваме конвенциите на критическите дефиниции, би трябвало да определим облика на неговите картини като близки или сходни с неопримитива, с онова, което обозначаваме като „наив“) като например родоначалника Митничаря Русо, като Нико Пиросмани, като Грандма Моузес, че дори и като неговите колеги и приятели Росен Рашев-Рошпака и Радослав Димитров-Бадуля, при него композицията е позиционирана най-често в затворено пространство, в интериор (а дори и да е на открито, пак извиква такъв ефект, вижте „Село“ или „Босоногият цар“). В този смисъл Румен Малчев засилва още повече усещането за статичност, което събужда у нас всяко наивно изкуство, пък дори да е в най-разгърнати простори (както е при американската „баба“). Ако погледнем сравнително, наивът в това отношение е може би крайната противоположност на т.нар. „абстрактен експресионизъм“, не случайно Джаксън Полък измисля dripping-техниката, при която боята капе, пръска се, а понякога и направо тече върху простряното на земята платно. Ако вторият иска така да раздвижи образа, че той изобщо да се разтече, да се дематериализира, то първият иска по такъв начин да го съхрани, че той никога да не изчезне, да се превърне във вечност. Образ-икона, образ-кумир, образ-идол: наивът превръща образността в божество, в култ. И точно тази идолизация, това обожествяване подчертават и релефират затворените пространства на Румен Малчев: след като образът е свещен, то за него трябва особено място, сакрално, където той да се разположи и където да идем, за да се поклоним. Но за да го сторим, трябва да сме подготвени за това, пречистени: да посегнем към ключа, обвит в един, два, че понякога и в три слоя, с непокварено сърце – открито и без лъстиви мисли. И съвсем не само похвала, а чисто откровение са думите на неговия приятел и колега Росен Рашев-Рошпака, изречени през 2009 г.: „Съзерцавайки тези картини, се сещам за мисълта на Сезан, в която се казва, че голямото изкуство е за най-чистите сърца. А Руци, нашият Руци има това голямо, чисто и пълно с любов сърце“. И ето как ключът се превръща не в символ на нещо, което трябва ние да отворим, не; ключът е символ на самото наше отваряне, на нашата незаключеност за свещеността на образа. Ключът не е ключ към картината, ключът е ключ за нас – тези, които гледаме картината; сами себе си трябва да отключим, тъй като, за жалост, все още си стоим заключени. Образът стои върху нея обграден, затворен, обсаден, ние трябва да се разградим, отворим, да пробием само-обсадата си, за да сме достойни да го докоснем…

Да го докоснем с пиетет. Макар че – Румен Малчев не е много убеден, изобщо не е сигурен, че ще подходим с пиетет, затова донякъде се застрахова с лака, с който покрива картините си. С „многобройните лакови пластове“ покрива всъщност образа, за да бъде той предпазен, за да е поне малко от малко неприкосновен, защитен. Тъй като е ясно – тези образи свещени художникът няма да стиска за себе си, те ще циркулират щедро, ще се движат из гъсто населени ширини и дължини; всред много хора, всред сгъчкана навалица. Това е предназначението им: да бъдат видени от колкото се може повече народ, да достигнат до колкото се може по-голям кръг зрители, че да заявят и разпространят своята свещеност. И тук може би трябва да се протегнем, за да хванем с ръката си още един, следващия

Втори ключ

към творчеството на Румен Малчев. Той съвсем плахо ще ни открехне дверите към едно друго изкуство, народно, чиито отблясъци откриваме и в неговите картини – т.нар. „лубочно изкуство“, изкуството на „лубочките“. Това е руско народно изкуство, презирано от висшите класи, но с огромна популярност сред обикновените граждани и селяни, тоест сред простия народ. Иначе произходът му е от Китай. Заражда се през XVII в. и произлиза от хартиените икони, продавани масово по пазари и в манастирите. С други думи, свещеното неусетно и някак от само себе си се превръща във всекидневно, за да се разпространи и отново да се сдобие с нова свещеност, свещеност прим. Лубочките изобразяват всякакви сцени – от библейски до военно-исторически, от литературни (особено предпочитани са сюжетите на Пушкин) до откровено непристойни (последните били преследвани от цензурата, разбира се). По-важното обаче са не толкова изображенията на сцените, колкото насочеността на разпространението ми: те са изкуството под ръка, изкуството, което е винаги до нас, всеки път на разположение. Поради което то не трябва да бъде прекалено сложно, тоест образите трябва да са познати, от обикновения живот: майка, която кърми; гренадир, който препуска; Баба Яга, старицата от приказките, яхнала крокодил… Има, разбира се, и сакрални образи, но всички те са изпълнени разпознаваемо, това първото; второто е, че са придружени с текст, който обяснява значението им: „Чей берег – того и рыба“ („На когото е брегът – на него е и рибата“). В картините си Румен Малчев не поставя такъв изясняващ текст, но това не значи, че творбите му са безсловесни, напротив – струпаните образи ни приказват, комуникират с нас, разказват ни истории и ни затрупват с поговорки. Питър Брьогел Стария има такава картина, „Фламандски пословици“, и българският художник е възприел съвсем не малко от своя фламандски събрат и в тази посока, не само в обстойното иззиждане на композицията. И двамата сякаш повече обитават света, който създават, затова и така го пренаселват – за да на се са самотни, да не са без компания: „Приема, че картините му, бъбриви и любопитни, го представят като малко мечтателен, малко останал в детството си, малко отдалечен в своето общуване със света на чудноватите предмети и образи“, отбелязва Ивана Мурджева. Като изобразените хора, животни, растения и предмети са в едно и също време хем заедно, хем всеки за себе си, затова и от всяка негова картина можеш да извлечеш сума ти истории – всичките интересни, всичките необикновени. Румен Малчев не крие тази своя обсебеност от историите: „Първо винаги се появяват думи. Понякога отделните думи нямат връзка помежду си, а осъществяват връзка с моя вътрешен свят. Връзката е една искра, от която картината започва да оживява“. Та ето сега едни думи-връзки от една картина, синя, със свирач на кавал (нарочно избирам нея, защото цветово тя съзнателно се отклонява от иначе предпочитаната червеникаво-кафява гама от художника – от земята, пръстената, отиваме на небето, лазурното), като историята може да бъде свързана, а може и да са няколко истории самостоятелни: свири кавалджията на момата, омайва гълъбицата; след това – вече свалил шапката си, е щастлив и горд, че сватосването му се е увенчало с успех, а котката е готова да се усуче около краката му, за да му покаже, че е одобрен и приет; после сме на сватба – булката е пременена, а кончето пред тях ги чака, за да ги закара в новия им дом; накрая са двамата един до друг, вече скътали домашното огнище – верни и предани един другиму (кучето това показва), а ключалките без ключ сочат, че са намерили/отключили общия си път. Но може и да са отделни истории: за прелъстяване – гълъбицата; за сплотеност – котката; за мечтание – кончето; за другарство – кучето… Затова героите в неговите картини рядко са в профил, да не говорим в гръб; лицата им в анфас ни гледат открито и откровено, готови всичко да си изкажат, всяка своя история да споделят, с най-различни сладки приказки да ни омаят…

Хората в анфас, животните в профил. Но краката на човеците са като в египетските стенописи – изрисувани в една посока, те още повече подчертават статичността на образа. Има една майка с кърмаче, застанала зад гърба на унесен в свирнята си кавалджия – тя е сякаш монументализирана, изваяна, скулптирана; вълшебна. Определят картините му като магически реализъм, което, разбира се, е вярно, но сякаш по-вярно би било определението „статуарен магизъм“. Като особено важно тук е определението „статуарен“ (както в кодификацията „магически реализъм“ магически е много пò от значение от реализъм): разположението на фигурите е изключително ценен ориентир за вникването в неговата живопис. Тук вече се домогваме до последния

Трети ключ

към творчеството на Румен Малчев. Когато видях за първи път нещата му, спонтанно възкликнах: „Шагал, но вертикализиран“. Сиреч изправен. В картините на майстора от Витебск образите заемат най-различни позиции – вертикални, хоризонтални, диагонални, докато майсторът от Окоп предпочита вертикалата и много рядко прибягва до хоризонталата. Някому това, естествено, може да се стори несъществено, но съвсем не е така – нека само си спомним, че големият разрив в движението De Stijl се случва, когато Тео ван Дусбург започва да рисува и по диагонала в разрез с настояванията на Пийт Мондриан, че трябва да се рисува единствено вертикално. В канона както на Мондриан, така и на Румен Малчев има достатъчно основания за такова настояване и те съвсем не са маловажни: axis mundi е вертикален и само вертикален образ. Промени ли позицията си – губи същността си; превръща се или в мъртво дърво на живота, или в предсмъртно дърво на живота. Вертикалността не е само връзка между небето и земята, тя е позата на живота, жизненото разположение в пространството – легналият човек може да е заспал, но може и да е умрял. С това не искам да кажа, че в произведенията на художника няма хоризонтално позиционирани фигури, но те според мен са, за да се подчертае още повече съществеността и същността на изправеността – преди всичко контраст, отколкото обичайно състояние. Контраст, подчертаващ виталността и жизнеността. Те стоят пред нас все едно „Борът“ на Иван Вазов: „Кат кедър вековен в Ливанска пустиня/ разперил е клони, потънал в мечти/ свещени и тайни. На стара светиня,/ на гробове неми той сянка държи“. Стара светиня, стари светини: не е случайно, че персонажите в картините на Румен Малчев са в народни носии – фолклорни образи, които са съхранили в себе си онова изконното, което ни определя като българи, като хора тук, на тази земя в кафеникаво-кървав цвят от историята изпечена. Има някои негови картини, които – щом ги погледнеш, и се сещаш за мистичните и неразгадаеми замъци и манастири на Цанко Лавренов; в други пък откриваш онази тайнствена жреческа ритуализирана енергия, която лъха от женските образи на Димитър Казаков-Нерон. Сещам се и за една картина на Златю Бояджиев в Бургаската ХГ, „Говедари“, където двамата мъже и жената са се изправили като древни куроси и кора, а на плещите им се крепи цялото мироздание. По същия начин върху раменете на героите на Румен Малчев се крепи света с тази разлика, че те са много – нагъсто разположени, свързват горното и долното, вършейки в същото време междинните си, сиреч средищни работи: „Всичко се окопава – казва рано отишлият си от света мой приятел, художникът Георги Зайков-Зайо, – а някой върви по повърхността. В безкрайността стар дявол пее ангелски песни. Кози пасат“. Високо, ниско, средно – всичко е втъкано, всичко е изписано в тези вертикални, изправени, здраво стоящи фигури на Румен Малчев. Те самите обаче изобщо не забелязват своята неразрушима устойчивост, своята решителна роля, за да бъде светът стабилен, въздигнат, устояващ. Затова и не мърдат, затова са статуарни и статични – за да не го разклатят битието, да не го разместят. Свещени образи на един крепък (български) живот, създаван и закаляван от хора, които с открити лица те гледат право в очите и те канят до тях да застанеш и с заедно с тях – незабележимо, но и непоколебимо; смирено, но и упорито; стоически, но и ведро; вечно, но и скромно, да изграждаш и да утвърждаваш както себе си, така и своята общност.

Картините на Румен Малчев – цяла върволица (ключови) оптимистични истории за българския народ…

P.S. Благодаря на Гергана Борисова от галерия „Арте“ за помощта при създаването на този текст, посветен на творчеството на Румен Малчев.