0
1947

Три коледни стихотворения от Чарлз Симик

Чарлз Симик

Някои го наричат литературен минималист, други определят стиховете му като прецизно изградени китайски пъзели, а самият той казва за поезията си: „Думите правят любов върху страниците като мухи в лятната жега, а поетът е просто един вглъбен наблюдател“.

Чарлз Симик е американски поет, преводач и есеист от сръбски произход. Роден е през 1938 г. в Белград, отраснал е в поствоенна Югославия, която напуска със семейството си през 1952 г., за да отиде в Париж. След една година в Париж, Симик емигрира в САЩ, където живее от 1953 г. Започва да пише стихове няколко години след като научава английски език. Първите му публикации са в „Тhe Chicago Review“, когато е на 21 години, а в средата на 70-те години се превръща не само в голям американски поет, но и в поет от световна величина. Самият той иронично обяснява началото на поетичните си занимания на английски език с това, че е искал да впечатли момичетата, което е щяло да стане по-лесно на английски, отколкото на родния му сръбски език. И този вече 60-годишен път в поезията съдържа четиридесет книги с поезия и десет книги с есета. Симик е и носител на много международни награди, сред които наградата „Пулицър“ за поезия през 1990 г. и наградата „Уолас Стивънс“ на Академията на американските поети (2007). Превеждан е и на множество езици. Самият Симик е изтъкнат преводач на поети от бивша Югославия, като негово дело са преводите на Иван Лалич, Васко Попа, Томаж Шаламун, Александар Ристович, Славко Яневски, Новица Тадич и др.

Детството в разрушения от бомбардировките Белград, скитането из Европа, установяването в нова страна неминуемо дават отражение върху неговата поезия. Историята е една от основните доминиращи теми в неговите стихове, самият поет си признава: „Аз съм продукт на историята, а Хитлер и Сталин са моите туристически агенти. Ако не бяха те, вероятно щях да си остана на същата улица, на която съм роден“. Другото определение, което самият той дава за себе си е за „градски поет“, поради факта, че винаги е живял в градове, затова и образите, населяващи стиховете му, произлизат от реалии, видими във всеки един американски град, но умело размесени с древногръцки митове и с европейски културни алюзии.

В своята реч на тема „Защо пиша поезия“, произнесена на връчването на наградата „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията през август 2017 г., Симик казва: „Стихотворенията, които пиша, предимно са къси, изискват безкрайни поправки и често ми напомнят за партии шах. Дали стихотворението накрая ще бъде добро, зависи от това дали някоя дума или образ са на правилното място, а всеки финал трябва да бъде като при една елегантно изиграна шахматна партия – едновременно неочакван и неизбежен“. И наистина, могат да се срещнат критици, които наричат Симик литературен минималист, други пък определят неговите стихотворения като прецизно изградени китайски пъзели, а самият Симик казва за своята поезия: „Думите правят любов върху страниците като мухи в лятната жега, а поетът е просто един вглъбен наблюдател“.

Симик не е привърженик на дидактичната поезия. Стиховете му не налагат изводи, не поддържат тези, не доказват теории. Това е поезия, която говори чрез образи, а тези образи са така ярки, така комуникативни, така ежедневни – всеки от нас ги е виждал – старецът на пейката в парка, маскирани деца на Хелоуин, опожарената сграда, скитниците, майката с количка, лудият проповедник, пекарната, училището, влюбената двойка на плажа или в кухнята… Напрежението между образите, поместването на ежедневен образ в неочакван контекст, нетрадиционното им съчетаване е това, което поражда смислите, това, което формира този нетрадиционен поетичен глас. По думите на критиката, поезията на Симик е трудно да бъде определена, защото е едновременно „и дълбока, и достъпна“.

Две от предложените три коледни стихотворения са от стихосбирката „Драсканици в тъмното“ (2017). Самият Симик споделя в свое интервю, че тези стихове наистина са плод на неговите безсъници, буквално са надраскани на леглото в тъмното (защото не е искал да пали осветлението и да събужда жена си). Но в действителност тези „драсканици“, населени със старци, лунатици, деца, мухи, улични тълпи, полицаи, облаци, и пропити със сардоничен хумор, осветляват тъмните кътчета на душата, мрачните мисли за края на света и за вечността.

През целия свой поетичен път Симик не се отказва от възгледа си за ролята на поезията – да напомня на хората за тяхната човечност и да бъде един от най-добрите хронисти на човешката ситуация.

В ПОЧУДА

Проклинал съм нещо или някого,
докато съм се мятал и въртял през цялата нощ –
или поне така ми казаха, макар че нямам спомен.
кой може да е той, ето защо се взрях
в света навън в почуда.
Скреж, нападал по храстите красиво
като гирлянд на коледна елха
и ето лимузина черна като катафалка
пропълзява в картината, спира при всяка
пощенска кутия все едно търси нечие име
и не го открива веднага,
А гумите ѝ квичат като прасенца,
вдигнати във въздуха от месаря.

ДЕКЕМВРИ

        Вали сняг,
а все още скитниците
        пъплят
с провесени рекламни табелки –

        едната провъзгласява
края на света
        а другата
тарифите в местна бръснарница

НОЩТА И СТУДЪТ

Палачи със щастливи лица,
накарали сте затворник да се съблече гол
и да стои омотан в електрически жици
като коледна елха
на витрината на универсален магазин
до усмихнато семейство, събрано
около бутафорна тухлена камина.

А пък вие, мъже и жени,
излегнати из тъмните входове,
на улицата, по която вървя,
натъпчете дрехите си с повече вестници,
нощта ще бъде дълга и студена.

Превод от английски език Соня Андонова

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев