И тази година посрещнахме тихата рождественска нощ с надежда, но и със свити сърца. Насред войни срещу невинни хора, злини, на които светът е подвластен от векове. И все пак „светлината на познанието“, за която се пее в рождественския тропар, я има, дори във време, когато мракът се стеле над земята, както дните скъсяват хода си в края на годината.
Доказателство за което е и тази история, която узнах наскоро. Излизах от Панаира на книгата в НДК след среща за „Потулена София“, когато ме настигна човек на моя възраст. Мислех, че иска да му надпиша книгата си, но той поклати глава, държал да ми разкаже нещо. Признавам си, че леко въздъхнах. Покрай „софийските истории“ често ме спират хора с протяжни разкази за някоя сграда, в която, видите ли, живеели някакви много важни хора, но така и никой не им обърнал внимание… Ала още от първите изречения усетих, че случаят не е такъв.
Мъжът мълчеше, явно търсеше думи. Каза, че това, което иска да сподели, не било легенда, а лична история, неговият род бил от лозенградските българи.
– Да не е за „разорението“ от лятото на 1913 г.? – попитах аз. Нали така проф. Любомир Милетич нарича вълната от убийства и безчестия, стоварили се върху тракийските българи във втората Балканска война? Неговата книга анкета, излязла през 1918 г., и днес се чете със свито сърце. Напоследък романът „Рана“ на моя приятел Захари Карабашлиев повдигна болезнения спомен за онези събития.
– По-скоро случилото се е от есента на 1913 г. – отвърна моят събеседник. Поне така знам аз. Тогава прадядо ми хаджи Добре, който имал дюкяни в Лозенград, бил съсечен посред бял ден. Войната вървяла към края си, започнали да палят къщите на иноверците и прабаба ми Мария с наниз на врата и пеленаче на ръце хукнала да бяга заедно с обезумели от ужас върволици от хора.
До българската граница имало поне няколко дни път. Вървели бавно към Странджа, по пътя зарязвали добитъка и имуществото, защото от засади ги дебнел башибозукът – плячката била лесна и доста богата. Спирали за отдих само на сигурно място. Разделили се на групи, в бягането се поизгубили. Прабаба ми не изпускала от ръце младенеца Димитър, когото за беля мъчели стомашни болки, та проплаквал непрестанно. Във втората нощ замръкнали в падината под полуразрушен стар каменен мост. В единия край на моста имало нещо като изоставен тунел. Идеално убежище за нощта. Били около петнайсетина човека, имало и други жени, но с по-големи рожби.
Не щеш ли от другата страна на падината внезапно се чуло цвилене на коне и гърлен говор на турски. Сетне конският тропот спрял, но глъчката продължила – май бил редовен аскер, решил да пренощува в бивак на открито. Запалили огньове, разпънали палатки и започнали да готвят вечерята.
През това време бегълците под моста били затаили дъх, не смеели да щукнат. Разстоянието между лагера на аскера и тяхното укритие под моста било километър-два, но в акустиката на падината всички шумове отеквали съвсем ясно, сякаш преследвачите били на една крачка от жертвите си.
Тогава настъпило най-страшното изпитание за вдовицата Мария – нейният Димитър изплакал. Веднъж, два пъти, сетне с по-голяма сила. С разкривени от страх лица хората под моста ѝ шъткали да умири някак това дете – ще ги чуят аскерите и ще стане страшно. Тя го прегръщала с всички сили, гукала му, сложила го на рамо и обикаляла в кръг, за да успокои проклетите болки. Напразно. От време на време спящият младенец проплаквал все по-ясно и скоро можел да ревне с цяло гърло.
Майката не знаела що да стори. Тревогата ѝ нараствала. Виждала как мъжете край нея с потъмнели лица процеждат през зъби, че туй дете ще ги издаде. И тогава – страх не страх – решила, че трябва да се изкатери от падината, където всеки звук отеквал със страшна сила. Поела към гората и планът ѝ се оказал успешен. Докато вървяла младенецът Димитър, успокоен от движението, заспал непробудно. Ала било непрегледен мрак, страх я било от вълци, гледала да не се отдалечава много от разрушения мост. Описвала кръг след кръг в нощта, докато силите не я напуснали. Премръзнала напълно, вече не усещала краката си и със сетни сили се спуснала пак под моста. Стоварила се на земята като леден къс. За щастие, малкият Димитър спял непробудно, но след час-два отново отворил уста и заплакал. Плачът на младенеца стреснал всички. Всеки момент можел да го чуе вражески часовой.
Един от мъжете застрашително се надигнал и тръгнал към майката с детето. Тогава тя със сетни сили вдигнала детето с думите: „Назад! Грях е това! Света Богородица го закриля!“ На какво друго, освен на чудо, можела да разчита в онази критична минута? Била останала без сили, а скоро можела да остане и без своята рожба. Ненадейно друга жена скочила, за да ѝ се притече на помощ. Мария не можела да реши дали да ѝ се довери. Тогава онази бутнала към нея собственото си дете – да го пази. Взела на ръце Димитър, изкатерила се от падината и повторила същите кръгове в нощта, докато детето заспи и се успокои. А когато се върнала, го поела трета – до призори. След което групата бегълци тихо се измъкнала от оврага, преди да се събуди аскерът. И поели към Странджа. Към тяхното спасение.
Станало така – завърши разказът си моя събеседник – че и трите жени се установили в бежанската махала в софийския Ючбунар. Баба ми Мария минала под повторно венчило и се природили деца. А пред всяко Рождество Христово Димитър знаел, че предстои особена подготовка, тъй като той, за разлика от останалите деца, имал не една, а три майки. Затова трябвало да посети домовете и на другите две, чиито деца били за него като родни сестри и братя.
История с три майки, възможна само по Рождество.
