0
3461

Три разказа

Писмо

Жена му простираше прането на телта в двора. Той излезе от къщата да сипе хляб и суроватка на кучето. Видя, че край паницата се завъртя една оса. Край, дойде пролетта, рече си. Кучето ядеше като невидяло и синджирът му звънтеше по желязната паница.
– Хайде да изнесем тате – извика на жена си. Тя тръгна към него с празния леген в ръце. Роклята ѝ се беше намокрила от прането и лепнеше по краката ѝ. Като мина край него, той я шляпна по задника, а тя извърна глава и за миг го стрелна с очи като момиче.
Влязоха един след друг в къщата и отидоха в стаята на баща му. Старецът вече се беше надигнал и седеше на железния креват. Трябва да го обръсна и да го подстрижа, помисли си синът. Ама кога ли ще стане това.
Старецът ги погледна със сълзящите си очи. Пак беше закачил на пуловера си двата ордена от войната. Първо му се караха, че ще се убоде, докато спи, а после го оставиха да прави, каквото ще.
– Тате, легни пак на одеалото – каза синът. – Ще те изнесем малко на слънце.
Беше опак старец и можеше да се възпротиви, но този път се оказа удивително сговорчив. Легна по гръб, жена му хвана двата края на одеялото откъм краката на стареца, а той откъм главата и го понесоха навън.
На вратата малко се сбутаха. Жена му тръгна да излиза от вратата първа, но той с поглед я закова. Аз трябва да мина пръв, каза ѝ само с устни, без думи. А после, навън, докато го носеха, ѝ дообясни шепнешком. Умрелите ги изнасят първо с краката.
Старецът беше лекичък като дете.
Занесоха го под сливата, подпряха гърба му с една възглавница, а синът се върна пак в къщата, за да изнесе един кожух и да го завие.
След дългата зима слънцето за пръв път напичаше силно още от рано.
Петелът подгони една кокошка, качи се отгоре ѝ и я разпердушини. После описа като гвардеец полукръг около нея с разперено до земята изумрудено крило.
Мъжът отиде да се обръсне на чешмата, а жена му започна да прави попара за закуска.
Долу от портичката на двора някой извика. Виж кой е, измуча мъжът през пяната по устата. Жена му тръгна по пътечката навън. Той се обръсна, наля си в шепата първак от шишето и се нашляпа по бузите и надникна през вратата. Жена му тъкмо се качваше по пътечката. В ръката си държеше писмо.
– Беше пощаджийката – каза тя. – Има писмо.
Писмото беше голямо, луксозно.
Двамата седнаха на масата.
– Дай ножицата – каза мъжът и преглътна. По адамовата му ябълка стърчаха няколко недообръснати косъмчета.
Тя отиде до скрина, взе ножицата и му я подаде. Той внимателно сряза плика. Вътре имаше сгънат на две твърд лист с държавния печат.
Мъжът прочете внимателно листа два пъти и го подаде на жена си.
– Вдигат на тате пенсията с десет лева. За националния празник. Като ветеран от войната.
– Той ще се зарадва – каза жена му. – Колко чакаше това писмо.
– Ела да го зарадваме – каза мъжът. Облече си чистата риза, закопча я догоре, чак до гърлото. И двамата с жена му тръгнаха навън към стареца.
Баща му се беше килнал на една страна. Мъжът клекна и пипна лицето му. После се изправи.
– Гледай ти – каза той и разкопча копчето на яката си. – Тате умрял.
Жена му мина край него и погледна стареца в лицето. Сетне се изправи до мъжа си и отпусна ръце. Постоя така. Обърна се, надигна се на пръсти и погали мъжа си по лицето с опакото на ръката си.
– Ще отида да кажа на попа да удари камбаната – каза мъжът.
– Дай първо да го внесем вътре – каза жената.
Хванаха одеялото и понесоха стареца към къщата.
Гледай тате как изведнъж натежа, помисли си мъжът. И това първо му се стори много чудно. Но после се сети, че той винаги си е бил опак старец.

Гарвани

Кольо Радлика закъсня с дървата. Нямаше пари, накрая намери пари. И се обади на Шушавия. Така и така, кога ще ми докараш дървата. Колко. Толко. Добре.
Докара ги. Махнаха мрежата на долния двор и влязоха с камиона. Дървата бяха хубави букови метровки, като мрени. Изсипа ги на гумното.
Бре, отде ги намери такива, почуди се Радлика. Тайна, ухили се Шушавия. Беше взел и жена си, едно хубаво момиче от техните, да му помага за носенето и реденето в дама. Тя само мълчеше и гледаше надолу.
Ракия искаш ли, попита Радлика.
Няма. Като свършим. И Шушавия си плю на ръцете.
Трионът писна. Размириса се на бензин.
По земята долу хукнаха през глава разни бръмбарчета.
Момичето на Шушавия хващаше по едно дърво, подпираше го на корема си и го носеше в дама. Откак се изсипа, Кольо Радлика не можеше да носи тежко. Стоеше, подпрял се с ръка на един кол от оградата, пушеше и гледаше как върви работата.
До следобеда свършиха. Радлика беше доволен. Плати и даде на Шушавия и едно шише ракия отгоре.
След два дена, като отиде да си купи цигари от Гано, научи, че Шушавия се клал с някакъв от Радомир. Отишъл направо с триона. Ама оня имал гавази и те го гръмнали.
Не беше лошо момче, каза някой от мъжете. Така е, услужлив беше. И тая неговата сега какво. Какво, ще си ходи пак в планината.
То зарад нея станала работата, намеси се и Шиле Аврамов. Оня от Радомир бил шефът на дървената мафия. Обадил се на Шушавия да му иска един тир букачета. Млади, стройни като момичета. Аз бях на ханчето тогава и ги видях, като се пазаряха. Шушавия беше взел и жена си, това малкото, да го разходи. Ама то много хубаво бе, откъде го намери такова. А онзи сигурно имаше триста кила. Шушавия рекъл готово. За ден-два нагласил дървата, натоварили ги на тира. От онези големите тирове, без стени. Наредили хубаво уж дървата. Ама шофьорът като извил тира да излезе на магистралата, и дървата се сурнали. Не се изсипали, само се извили така, като змия. Ни напред, ни назад. Коя вечер беше, като си тръгвах за София, аз го видях тоя тир. Още седеше там и шофьорът се щураше наоколо и псуваше.
С една дума, работата се развалила. А оня от Радомир бил платил. И си поискал парите. Много пари. Шушавия казал аз си свърших работата, какво съм виновен. Ще видиш какво си виновен. Утре те чакам на ханчето.
Шушавия отишъл. Пак взел жена си, все с нея ходеше. Дебелия седял на една маса и гъзът му преливал от стола. Обяснил на Шушавия колко е загазил.
Шушавия нямало как да върне парите. Бил се разплатил с товарачите на тира, нали взе и къща, и нея оправяше, бил платил и на майсторите.
До утре да върнеш парите, казал Дебелия. Че нали ги видиш гарваните.
Само едно нещо може да ме накара да те изчакам. И погледнал към малката.
Че за какво му е малката, сопна се на разказа на Шиле Аврамов Райчо. Той само ще я олигави.
Не знам, каза Шиле Аврамов. И продължи.
Разделили се. Шушавия и жена му се прибрали на село. Шушавия се запил. А жена му, като го приспала, да вземе да хване вечерта рейса за Радомир. Отишла при Дебелия да спаси мъжа си.
На сутринта Шушавия се надигнал и се сетил каква е работата. Метнал триона в джипката и отпрашил за Радомир.
Не беше лошо момче, каза пак някой. Кольо Радлика се надигна да си ходи. Като минаваше край празните дворища, изведнъж забеляза колко много гарвани има. Вървяха тежко по земята, по буците, по изоставените места.

Коледен разказ

Колата ги остави на подлеза за спирката на метрото. Бяха двама. Брадясал мъж на години със стара вълнена ушанка и младок с диви като на вълк очи. Старият мъж носеше куфарче с инструменти и тежък разпран на няколко места по шевовете сак на рамото си.
Младокът каза:
– Аз ще ходя да видя какво е положението. Ти ще стоиш тук. Няма да мърдаш никъде.
Той залепи телефона на ухото си и изчезна по една от калните пътечки към блоковете.
Старият мъж се огледа. Наблизо имаше павилионче за цигари и алкохол. Той стовари куфарчето и тежкия сак на мократа маса отпред и отвори вратата.
– Продавате ли кафе?
– Затваряйте, че е студено – извика продавачката.
Мъжът се почуди какво да прави със сака и куфарчето с инструментите. Накрая ги остави на масата и влезе вътре, като внимателно затвори вратата.
– Едно кафе и една пещерска – каза той. Отвори вратата и надникна дали багажът му е отвън.
– Казах ви да затворите! – изкрещя продавачката. – Хайде вие изкарайте цял ден в този хладилник.
Мъжът плати, внимателно положи шишенцето с ракията в джоба на сакото си и излезе отвън с кафето. Снежните купчини по тротоарите се топяха и всичко бе потънало във вода. Прислони се до масата, изтръска една цигара от кутията, запали я и отпи от кафето. Огледа се, но спътникът му не се виждаше никъде.
Не беше облечен добре за това студено време. Беше с един стар пуловер и със сакото. И обувките му бяха едни изтрити на токовете половинки, които вече бяха целите мокри.
Спътникът му се казваше Баро. Беше син на съседката им в Радомир. Тия дни се беше прибрал за малко и каза, че търси работници за къртене в едно мазе. Жена му настоя той да отиде с Баро.
– И без това тук само пие, нищо не прави – каза тя на младока.
И ето, дойдоха тук, в София. Колата ги остави на Окръжна болница и Баро отиде да открие адреса. Но още го нямаше никакъв.
Калчо, така се казваше възрастният мъж, допи кафето, огледа се и извади шишенцето. Отвъртя капачката, пийна и го прибра в джоба си.  Ракията веднага изтри студените тръпки.
След половин час ракията беше на привършване. Баро не се появяваше.
Към него се приближиха двама. Единият беше с огледални очила, а другият – с цикламен шал от мохер.
– Какво е това, бате, инструменти ли са? За колко ги даваш? – За 100 лева – каза с достойнство Калчо. Мислеше, че като каже такава голяма сума, ония ще се разкарат.
– Какво е туй, къртач ли е? – поинтересува се човекът с шала.
Калчо само поклати главата си. Да, къртач е.
Този с очилата извади голямо шише с малко на дъното.
– Искаш ли? – попита го.
Калчо пийна с достойнство и изтри устата си с ръкава на сакото.
– Давай само да го пробвам къртача. Дали работи, бе. Ей долу в подлеза при Ицето, да го включим в тока. Ти стой тука при човека – каза Шала на Очилата.
И докато Калчо се усети, Шала взе куфарчето и изчезна надолу по стълбите на подлеза. Очилата пак извади шишето. Калчо го надигна, затвори очи и отпи продължително. И то кажи-речи свърши. Сетне внимателно зави капачката и се огледа. И Очилата беше изчезнал.
Главата го завъртя. Изтърси се на мократа пейка до масата.
Край него минаха майка и момиченце. Майката носеше малка елхичка. Момиченцето загледа стария човек с бялата брада на пейката. После дръпна майка си за ръката.
– Мамо, това Дядо Коледа ли е? – попита тихо тя.
– Върви сега – каза майка ѝ и я дръпна силно за ръката.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПочина Стефан Данаилов
Следваща статияНьой без факли