На Великден всичко е зелено и златно
Боже, бъди милостив към мене, грешния.
С тези думи разпънатият вдясно от Иисус Христос разбойник се покая и получи опрощение в дванайсетия час.
През дните на Страстната седмица човек много отчетливо може да усети, да разграничи фундаменталните понятия на живата вяра в Христа – покаянието и смирението, за да стигне до онова грандиозно „Обичайте се един друг, както Аз ви възлюбих“. До онова, което е съдържанието на Благата вест.
В проповедта си на Велики Четвъртък в столичния храм „Преображение Господне“ след службата свещеникът разказа за негов състудент, който казвал: „Аз ще се покая, като остарея. Има време“.
Той най-вероятно изобщо не е бил някакъв отчаян грешник, този състудент на възрастния свещеник. Просто е бил мързелив духом. Просто е бил такъв, каквито сме повечето от живеещите тук и сега.
Този човек починал на четиресет години, допълни свещеникът. С това допълнение той не искаше да ни плаши, искаше само да уточни, че не ние разполагаме с отреденото ни време. Наистина, дадена ни е възможността да се покаем дори до дванадесетия час, но дали ще се случи тази възможност?
В хилядагодишната църква в сърцето на София „Св. Петка Самарджийска“ свещеникът не спира да повтаря: „Има хора, които не вярват, но на всички рано или късно им се налага да вярват“.
И това, ако си помислите, е точно така. По-рано или по-късно в живота ни се случват обстоятелства, които ни карат да влезем в църквата и да вдигнем поглед към иконите. Това обикновено се случва, когато сме се срутили житейски. Тогава ние трескаво търсим бърза и незабавна помощ. Понякога тя идва, понякога – не. Но ние си знаем своето. Защо Бог не ми помага? Нали влязох в църквата, нали запалих свещ, нали се помолих?
А покая ли се?
Защото именно нуждата от покаяние те е завела в църквата, първо тя и чак на второ място желанието да решиш проблемите си. Именно нуждата от покаяние, гласът на съвестта, казано другояче, обяснява радикалните думи на християнския мислител Тертулиан, който заявява, че „душата по рождение е християнка“.
Защото гласът на съвестта в душата ни, отчетливата разлика между добро и зло, е гласът на Бог.
Да се покаеш означава да признаеш пред себе си, че именно гласът на съвестта те е довел в църквата. Смирението означава да усилиш максимално този глас на съвестта вътре в себе си.
Ето го пътя – вяра, надежда, любов.
Вярата се крепи на покаянието и смирението. Тя води до надеждата. А надеждата води до любовта.
Тия три – казва апостол Павел. – Вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.
Нека пак да чуем думите му за любовта:
„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.
Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям – щом любов нямам, нищо не съм.
И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне – щом любов нямам, нищо ме не ползува.
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“
През Страстната седмица и на Великден Бог ни учи как всички да се почувстваме като едно семейство.
Това звучи крайно утопично, но на практика аз мисля, че се случва. Защото Великденските служби звучат във всяка малка и голяма, градска и селска църква в България. В украсените столични църкви, където служат по трима свещеници с по двама псалти на всеки клирос. Но и в бедните селски опушени църквици, където по избледнелите стенописи пълзят пукнатини, а бабичките вадят от джоба на престилките си и поднасят пред иконостаса своя скромен дар на Иисус Христос – по едно боядисано яйце. Така чрез тайнството на църковните служби ние наистина ставаме едно.
Навръх Великден сам Бог отмества тежкия камък на всекидневието от сърцата ни и ние можем да разберем кое е прах и пепел и кое – бисер.
Преди доста години до едно крайпътно параклисче забелязах човек, който много съсредоточено изпращаше с поглед отминаващите по пътя коли, а сетне драсваше нещо в едно тефтерче. Спрях, отбих колата, влязох в параклисчето. Вътре имаше няколко книжни иконки, свещник и свещи на покритата със селска покривка масичка. Запалих си свещичка, а после излязох при човека отвън. Какво правиш, попитах го. Броя добрите хора, каза той.
Всичко беше ясно. Човекът бе намерил тих пристан на тихата си лудост.
Но с годините този човек не ми излиза от главата. Луд ли беше наистина? И кой всъщност бе той?
И в края на текста едно уточнение. В заглавието си използвах заглавието на романа на Силвия Чолева „Зелено и златно“ – една прекрасна мелодия за детството, изпълнена на различни инструменти. Зеленото и златно детство. Когато всъщност вярата трябва да влезе в живота ни. Това е много важно. През моето детство това ни беше отнето.
Твоят Великден
Има в сърцето на София едно място, където силата на християнството се усеща особено настойчиво. Пейзажът наоколо сякаш е поръчан нарочно като някакъв мегадекор, за да открои още по-отчетливо незримото и да го направи зримо – отгоре стърчи огромен строителен кран, отсреща има банка и езическа статуя, заела мястото на друга езическа статуя, встрани – хотел и огромен магазин. Пак наблизо са и основните държавни институции – президентството, правителството и домът на народните избраници.
Става дума за хилядагодишната църква „Св. Петка Самарджийска“ в подлеза до ЦУМ. Строежът на метрото почти е захапал вече снагата ѝ. Огромната японска машина-чудовище копае на има-няма двайсетина метра дълбочина под основите ѝ. Но малката църквичка стои. Нещо повече – малката църквичка не е просто паметник, музей, тя е жива църква: всеки Божи ден вътре, под купола ѝ, отец Георги отслужва Света Литургия.
Ако това беше обикновена постройка, модерният, затиснал я отвред свят щеше отдавна да я е смачкал, „да е освободил терена“, да ѝ е видял сметката. Но тя стои и вътре в нея всеки Божи ден отец Георги отслужва Света Литургия. Това всъщност е едно истинско чудо, но вплетено тъй благо в делника ни, че ни най-малко да не го разтърси и смути. Защото Божиите чудеса са такива, незабележими на пръв поглед; те са кристалите вътре в делника ни, в които се оглежда вечността.
Така със своята вековна съдба една малка църквичка в сърцето на София проповядва по най-ясен и категоричен начин Христос, защото именно чрез Христос човешката история се пресича с вечността.
Всичко в нашето православно християнство е такова – ненатрапчиво, бавно, незабележимо, непроменимо и в това е огромната му стойност за съвременността. Един превърнат в клипове свят, готов да се разпадне и да се разхвърчи, да се разлети на мига, трябва да има някаква ос. И именно Словото на Иисус Христос е тази ос. В този смисъл приказките за нуждата от модернизация на Църквата ни, ако не влизат в категорията на зложелателството, са просто едно обикновено неразбиране на същността и мисията на Тялото Христово. Не – Църквата не трябва да се променя. Да – тя трябва да е такава, каквато е вече близо 2000 години. Защото само чрез Църквата можеш да „вкусиш колко благ е Господ“.
Всички словесни саботажи срещу „Пътят, Истината и Животът“ започват оттук – че няма нужда от Църква, тайнства, икони, свещеници и богослужебни ритуали; че можеш да общуваш сам с Живия Бог. Тази глупост е още по-голяма от предишната – за нуждата от модернизация. Съвременният подвижник, старецът Паисий Светогорец много ясно обяснява това – Божията сила за подготвения, за въцърковения е благодат и стига до него като лек повей, като лъх, но за останалите тя е със знак „Опасно за живота“, тя е високо напрежение. Никой не си включва ютията директно в атомна електроцентрала. Затова за нас е нужен и полкът на светците, на допуснатите да лицезрят Бога и да просят Неговата милост; защото светците подобно на подстанции свалят постепенно „високото напрежение“ и го правят достъпно за нас, убогите съвременни хора.
„Има хора, които не вярват, но на всички рано или късно им се налага да вярват.“ Това са думи на отец Георги, свещеника, който всеки ден служи Света Литургия в „Св. Петка Самарджийска“ и всеки ден гледа вечността в очите.
Сега, през Страстната седмица, имаме шанс за пореден път да излезем за малко от делника и влизайки в църквата, да усетим вечността. Колцина от нас го правят е друг въпрос, въпреки че невероятната красота и радост на православното богослужение тъкмо през Страстната седмица е велик дар. Господ сигурно няма да ни се разсърди, че заради задръстванията, бита, работата, грижите не го посетихме. Такъв е нашият Иисус Христос, „благ и човеколюбец“. Но все пак влез поне за малко, подпри се на колоната и се заслушай, слушай особено когато се пее и чете на черковнославянски. Та това е, ни повече, ни по-малко, богослужебният литургичен език на светите братя Кирил и Методий. Отново присъстваме на чудо и отново то остава незабелязано от нас.
В Църквата Бог ни говори с езика на богослужението. (Затова е толкова спасително да се ходи на Литургия.) Извън църквата – на езика, който сме заслужили. Бог не гледа лицата ни, а – сърцата. А сърцето според православната антропология е органът, в който са заключени и умът, и душата. Както кратичката молитва „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме“ разказва в сбит вид цялото Евангелие, така богослужебните последования през Страстната седмица ни обясняват смисъла на Христовата жертва.
Навръх Великден сам Бог отмества тежкия камък на всекидневието от сърцата ни и ние можем да разберем кое е прах и пепел и кое – бисер.
Бог няма да ти се разсърди, ако не влезеш в Дома Му. Ти сам ще се разсърдиш на себе си, когато разбереш какво си изпуснал.
Какво беше казал отец Георги, свещеникът, който всеки ден служи Света Литургия в „Св. Петка Самарджийска“. „Има хора, които не вярват, но на всички рано или късно им се налага да вярват.“
Моят Великден
разказ
Откога не бяхме яли козунаци – едри, домашни козунаци, – все нещо ще се случи. Я баща ми ще е в командировка, я мама – дежурна. Едната година брат ми се ожени, после пък аз отидох войник. От време на време, естествено, купувахме от магазина – но бледата увехнала плът на тези купени козунаци и най-бегло не можеше да замести великия чар на направените вкъщи.
И така, залисани в прости човешки грижи, от година на година я карахме без козунаци. Като слънчево зайче само бягаше из далечната ми памет и все не можех да го стигна споменът за онези козунаци, които баба ми замесваше всяка пролет, докато живеех на село. Приличаха те на дарове небесни, повече от двайсет парчета, както бяха оставени в топлата соба да бухват. Предния ден баба ми нищо не похващаше, но и последната лъжичка захар вече трябваше да си е на мястото: няма да забравя товарите яйца, брашно и захар, които дядо изнасяше на гръб от мазата. А баба ще почисти единствено нощвите и ще ги нареди край кладенеца да съхнат. После ще се изкъпе, ще си почине. Една усмивка само тихо лягаше на лицето ѝ, вглъбена, странна усмивка. Рано заспиваше баба, все така унесена.
А на другата сутрин никой не можеше да каже кога е станала – с брат ми я сварвахме боса, по една риза само и с провиснала потна коса да се щура като луда покрай тестото, да му приказва нещо и час по час да хвърля дърва в пещта. Не ни даваше изобщо да припарим до козунаците, но все пак зървахме по нещо – огромните равни късове тесто, намазани с яйце и жлътнали се като слънца в тавите, червеното сияние на пещта, очите на баба, захласнати и диви. Него ден, издул мощния си врат, дядо отиваше в комшиите. „По-добре не я закачайте“, казваше ни, преди да излезе. И дните бяха чудни тогава – от Цветница като почнеш, – разтреперани от слънце и цъфтеж. Тежки сънени пчели газеха из росата, петлите се заваляха чак от любовна ярост, а над всичко, над сладкия дим от комина и над искрящите ни в почуда лица тегнеше като съдба огромната звучна сянка на опърления от бурите, кометите и светкавиците на цял един век орех.
Когато козунаците бяха вече готови, баба малко се укротяваше. Отново лицето ѝ се обливаше в една тъжна слънчогледова светлина, но да влезем в стаята при тях, не можеше пак и дума да става. „Ще им излети душичката – обясняваше ни тя, – ако стаята изстине. Трябва да бъдат все на топло.“ Приказваше тъй за тях, като че ли ѝ бяха рожби.
Успявахме винаги да намерим обаче някоя пролука, когато нея я няма. Такива козунаци никога после не съм виждал – тежки и величествени, покрити сякаш с кафява глеч, с боцнати отгоре им тук-таме цели орехови ядки сред венчета от захар. Стояха наредени край пещта, повече от двайсет парчета, и сякаш дишаха – едно златисто ухание кръжеше над тях, а после нахлуваше в ликуващите ни ноздри, сияеше в кръвта ни. По някое време, смаяни и приковани, сещахме се за бабината заръка и тръшвахме бързо вратата – да не им излети душичката и козунаците да погинат. И хуквахме като жребчета из двора, под звучната сянка на ореха – чувствайки се съпричастни на някакво велико тайнство.
Дядо се връщаше късно вечер с добри, развеселени очи – и тогава едва първият козунак лягаше на масата. Баба ми отново си беше същата – мила, човечна и мъничка, с приличното си на птича следа лице и двете тихи, кротки ръце. Даже и не кусваше от козунака. Само ни гледаше как лапаме, как се лутаме из коридорите на шумящото, пръхкаво нейно изделие, коридори, пълни с ягодов мармалад и разни хрупкави неща и май това ѝ стигаше. Само навремени потреперваше – изглежда, от ехото на оная сила, която я беше държала през целия ден. А после, вече заспали, и в сънищата ни даже се стелеше уханието на козунаците, техният обичлив гъст мирис…
Та затуй, когато майка ми обяви, че тази година козунаци ще има – беше някъде средата на април, – аз едва не извиках от радост. Всичките ми потъмнели от времето детски сетива се отключиха и отново сякаш попаднах в животворната звучна сянка на ореха. С умиление се въртях край мама да ѝ помагам – чупех яйцата, чистех орехи, а тя през цялото време все това приказваше: „Поне на козунаците съм добра – и после грейнала споделяше тайната си. – Имам рецептата на баба ти, ако не знаеш“.
Ето – замеси тестото в пластмасовото корито – гъстата, с кайсиев цвят маса бавно оживяваше, стягаше се, пълзеше към ръба на съда.
За първи път във вихъра на тайнството, чувствах се като някой жрец. Търчах насам-натам, облян в пот, косите на майка ми провиснаха, стъклата звънтяха чак от нашето усилие – а тестото мърдаше вече, нещо могъщо го издуваше отвътре и така, с лъскавата си жълта кожа, то приличаше на някакво добро, полезно същество, на някакъв много важен и насъщен бог. После, стъпвайки на пръсти и почти бездиханни, го оставихме да втаса хубаво. Когато беше готово, го насякохме на равни късове и от всеки къс усукахме различни форми. Аз счупих няколко сурови яйца и грижливо напоих бъдещите козунаци. Боцнах отгоре им тук-таме цели орехови ядки сред вече натъкмените венчета от захар. И ни остана само да чакаме козунаците да се опекат.
Приседнахме с майка ми, капнали. Час по час отваряхме вратичката на фурната. Задъхвахме се от възторг. Очите на майка ми приличаха на новогодишни играчки, бяха толкоз радостни и засмени, че аз почти не можах да съзра в тях онази мълчалива печал, която вечно блещукаше там, породена от постоянния крах на нейните илюзии. Горката ми майчица, така и не можа да разбере, че илюзиите са просто дадени да подслаждат иначе твърде суровия, обикновен делник, но те никога не са били и няма да бъдат реалност.
Ето, извадихме козунаците. Не смеехме да дишаме. Един по един ги повихме в бели кърпи. Нещо се въртеше в главата ми, пак около тях, нещо много важно, което не трябваше да се случи с нашите козунаци точно сега, но напразно мъчех изтънелите си, проядени от времето детски сетива – те не можаха да ми подскажат нищо. Стреснат, излязох на балкона да изпуша една цигара. Уж гледах света наоколо, а всъщност панически обхождах далечната си, искряща от студ и тишина детска памет, та ако може – поне малко да надникна в тайната около козунаците. Припомнях си педя по педя оная соба с мъждукащото прозорче и с олтара на пещта, виждах баба си да мята един след друг козунаците в червения бучащ отвор, а по-встрани, до стената, зърнах изведнъж и пълните с някакъв златист прашец смълчани тела на нощвите. И нещо тъй изхрущя в мен от болка и напрежение, та веднага изтичах обратно в кухнята.
– Да не отвориш прозореца – изкрещях аз. – Чуваш ли!
– Знам – каза мама. – Нали имам рецептата на баба ти! Много добре знам, че козунаците трябва да бъдат на топло. Какво ти става?
Вече успокоен, аз надникнах през стъклото, погледах някое време колите по булеварда и после между другото попитах майка ми:
– Нямаме ли тука нощви?
– За какво ти са? – отвърна мама.
– Мисля, че баба имаше, но останаха на село.
Седнахме вечерта – зачервени и празнични – на масата. Мама извади един козунак, най-хубавия, с чудесно извезани шарки от захар, с блестяща, като че лакирана, кафява повърхност. Татко тържествено го разряза. Сложи на всеки в чинийката по парче.
– Чуден е – каза той с пълна уста.
– Денче, от време на време ти идва музата.
Майка ми се отпусна. Все пак досега беше малко нащрек.
– Ама нали много хубави станаха! – изгледа ни всички тя със своите щастливи очи.
Аз ядях своето парче и ореховата сянка полека се изтегляше от душата ми. И там, в освободеното вече пространство, открих рухналите зидове на моето детство, погълнати от коприва и бурен, открих останките на петли, които май твърде отдавна бяха царували, открих вкаменени, застинали в предсмъртен ужас цветя. Козунакът се ронеше в устата ми като вар. Нищо не беше останало в него от тръпката на онова буйно, живо тесто. Едва преглъщах, но се усмихнах, отхапах отново и с пълна уста казах:
– По-хубав козунак не съм ял през живота си!
И тогава с велик стон целият орех се сгромоляса.
