Начало Идеи Гледна точка Трохите на битието
Гледна точка

Трохите на битието

6138

Снощи, в първия ден от Пролетния панаир на книгата, се състоя премиерата на новата книга на Цветанка Еленкова „Изместването на страха“, на която съм редактор. Авторката има издадени шест стихосбирки и две книги с есета. Последният сборник също включва есета и стихове, посветени на християнската вяра.

Искам да кажа няколко думи не за конкретните есета на Цветанка Еленкова, а за техния дух. Защото ако има нещо необичайно за българската литература в тази книга, то това е именно нейният дух. Ще се опитам да артикулирам този дух, защото присъствието му се среща изключително рядко и несвикнали с него, можем да го подминем. А това би било огромен пропуск за самите нас.

Дух на внимателно вглеждане в живота, без да се бърза. На внимателно и бавно осмисляне на думите и значението им. Дух на кротка яснота, която може да провижда напред или назад във времето, без да бърка в оценката, в събитията. Светите отци наричат това ясно виждане не ясновидство, а прозорливост.

Есетата и стиховете са писани в състояние, в което разумът е слязъл в сърцето и те двете образуват ново сетиво, което свободно се движи във времето на Стария и Новия завет, във времето на Сътворението, като говори от гледната точка на сегашния ден, без вековете и хилядолетията да представляват някаква пречка за това сетиво. Прозорливо, любвеобилно, обичащо сетиво, до което тревогите не могат да достигнат, пред което страховете се отместват. Дали това сетиво се спира пред някоя манастирска икона и дълго я разглежда от всички страни, от всички времена или се спира пред картина на Бойко Колев, като поема в себе си ненатрапливите ѝ библейски асоциации, вниманието му е еднакво изчистено, съсредоточено, кристално.

Ето например иконата „Бащинство“ от наоса на църквата Рождество Христово в Арбанаси, която представлява „рядко срещана композиция на Разпнатия Христос в прегръдката на Отца Си“, предизвиква вниманието на авторката и тя просто заключава: „И доколкото хората се приближават до Бога, дотолкова се приближават и един до друг. Тоест ако съществува някаква невъзможност да се доближим до Бога в този живот, да следваме пътя на Обожението, то е единствено невъзможността да дадем или да изпитаме любов към другия“.

Пред такъв поглед към света, животът някак се смълчава, потопява се в първозваната си същност, в своето състояние преди грехопадението, в своята богоподобност. Есетата и стиховете в тази малка книжка ни издигат на височина, до която ние инак трудно бихме стигнали, карат ни да замълчим с мълчание, което отдавна сме забравили, да изпаднем в съзерцание на осмия, невечерния ден.

Милена Кирова формулира стила на Цвети Еленкова като „воля за прецизност на изказа и стремеж към внимателно изработване на всеки детайл“ и добавя, че „при такъв подход и най-дребните неща, трохите на битието, придобиват значимост“. Една такава трохичка на битието е „Трева“.

Онова петно
на залепналата за листа капка
излязло извън очертанията си
нимб на икона
вълна в скала
дантела от Камариняс
е някой който се спира на думите
без да се оглежда
и хвърля отблясъци

Богословските есета са написани в същия поетичен дух като стиховете. Затова през стиховете можем да вникнем по-дълбоко в богословските разсъждения. Авторката преживява богословието като поезия, с което показва и на читателя, че когато се гледа през такъв поглед, се прониква по-надълбоко и се разкриват скритите съкровища на богословието. Този поглед е специфичен за авторката и на него се дължи проникновението ѝ. Посочвам това, защото някои, които не я познават, може да останат с впечатлението, че текстовете са писани от богослов. Тя ни показва, че за истинското богословие е необходимо боголюбие, а без любов към Бога богословието помръква и изсъхва. Също и без поезия богословието не само звучи сухо, но в него отсъства трепетът на живота. В богословските разсъждения на Цвети метафоричните образи и изненадващите обрати, характерни за поезията, му придават формат на икона, в която колкото повече се вглеждаме, толкова повече тя оживява и ни поема в себе си.

За да бъдат написани тези текстове, е необходима богата богословска култура, което ние откриваме буквално на всеки ред, а също и в цитираните източници. Иска се още и проникновено разбиране на проблемите, които се анализират, следване на посоката, концентрация в темата. Разсъжденията са базирани на светите отци и на най-изтъкнатите съвременни богослови, което им придава тежест, въпреки че се четат с лекота. А и темите са неслучайно подбрани, повечето от тях са колкото интересни, толкова и нестандартни. Спойката между богословските есета и поезията e „нашият път на преживяване на Христа“. Като четем статиите, оставаме с впечатление, че получаваме отговори на въпроси, които сами дълго сме си задавали и в отговор на нашите затруднения Бог ни е изпратил водач, който да ни покаже колко ясни са отговорите, колко близо сме били до тях. Забелязвали сме, че ние не четем книги, които не отговарят на въпроси, които преди това не сме си задавали. Ето, в ръцете ни е такава книга, която ни е поднесена с любов.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора