Както отбелязах в досегашните си коментари, безделието през комунистическото ни минало се преследваше и санкционираше, а трудът (и особено физическият труд) се препоръчваше и възвеличаваше. Навярно защото той беше най-дефицитен, никой не искаше да го упражнява.
Аз съм против всяко възвеличаване на социалните блага, дори те да са не митологични, а действителни. При което, както също писах, сам по себе си трудът според мене не е и благо. Благо в моите очи е само съзидателният, креативният, творческият труд – не и трудът, който се налага да упражняваш, за да оцелееш физически – още по-малко пък трудът, превърнат по ведомствен път в принуда.
Продуктивен материално, но смъртоносен духовно е трудът, иронизиран гениално в „Модерни времена” на Чарли Чаплин – труд, който обезчовечава човека, който го индустриализира и инвентаризира, който го автоматизира и го превръща в машина. В едно блестящо есе Хенри Милър съчувства на онези милиони трудещи се по фабрики и канцеларии свои сънародници, които ден след ден са заставени от собствените си потребности да работят против себе си.
Докато автори като Чаплин и Милър търсят и откриват творческото начало само в онзи труд, който е вътрешна необходимост, комунистическата идеология тръгна да идеализира и митологизира труда по принцип, да го препоръчва със средствата на партийната идеологическа пропаганда, че и да го налага със силата на държавната власт. Аз обаче съм уверен, че няма добродетел, въдворявана чрез ведомствена принуда – насила хубост не става, насилието и добродетелта са природно несъвместими.
С казаното аз не оспорвам ролята на труда в еволюционния ни път от хомо към сапиенс – само общественото насилие, придружило този ни път, оспорвам. Съгласен съм дори, че трудът може да изиграе и е изигравал исторически безценна роля в нашето себеизграждане и в изграждането и облагородяването на междучовешките ни отношения. Но (повтарям) не и принудителният труд – още по-малко пък трудът, използван като наказателна мярка. Подобен репресивен труд е не облагородяващ, а развращаващ; не продуктивен, а деструктивен; не съграждащ, а разграждащ. Такъв труд създава не блага, а пороци.
Осмисляйки собственото си минало на каторжник, Достоевски си спомня, че най-страшното наказание в онези му младежки времена е не каторгата сама по себе си, не студът и гладът и дори не инквизицията на палачите. Като най-жестока, като най-болезнена репресия каторжниците изживяват принудата да пренасят без всякаква цел и без всякакъв смисъл товари от пясък от едно място на друго и обратно. Не положените физически усилия са най-страшните, колкото и гнетящи и убийствени да са те, по-гнетящо, по-убийствено, по-непоносимо и обезчовечаващо е безцелието и безсмислието на тази им дейност – да превозват от сутрин до вечер пясък от една до друга купчина и обратно. Това убива психически и морално, това подкопава човешкото у човека, това обезсмисля и разгражда личността като такава. Така че „залудо работи – залудо не стой!”, както споменах преди седмица-две, е не народна мъдрост, а път към себепогубване.
За всичко това си мисля и премислям аз и като ветеран от бригадирското движение. Ежедневните писания на соцносталгиците по мрежи и медии пробуждат в съзнанието ми спомен след спомен. За разлика от техните обаче, моите спомени за средношколските и студентските летни и есенни бригади не са нито носталгични, нито миловидни – те са по-скоро гнетящи. Каквото и да са изградили и произвели тези бригади, те бяха форма на насилие. Колкото и многобройни, колкото и ненагледни да са създадените от бригадирския труд материални блага, те не са, те не могат да бъдат подобаващо обезщетение за упражненото насилие. Вярно е, че бригадирските лагери не са каторгата на Достоевски, но още по-малко са вдъхновение и романтичен младежки порив. А тъкмо като такъв бяха препоръчвани те от средствата за масова информация, от кръжоците и лекциите по партийно-политическите учебни години, от пленумите и конгресите на всички равнища. Тъй като в бригадирския ни делник имаше всичко друго освен ентусиазъм и романтика, и тъй като Комсомолът и Партията ръководителка не искаха за нищо на света да признаят насилието, което задвижваше многохилядните бригадирски колони, отсъстващият снише трудов ентусиазъм трябваше да бъде внушен свише. Така бе създадена легендата за доброволния бригадирски труд, полаган всяко лято и всяка есен от средношколци и студенти за благото на Отечеството.
С времето бригадите на учащата се младеж бяха хармонично допълнени от ведомствените бригади. А наред с тях имаше и редовни общовойскови бригади, имаше и „Трудови войски”, които пък бригадирстваха през цялата си военна служба – две пълни години, че и отгоре, отработени при това без лев. Всички те работеха точно толкова доброволно, колкото и ние, студентите и средношколците. От което се подразбира, че за да не се засенчи ведрата гражданска панорама, и тяхното насилие трябваше като нашето да бъде провъзгласено и продадено на обществото като ентусиазъм.
Така се зароди един от многото обществени митове, според който подрастващи, военнослужещи и държавни чиновници изградиха цяло едно социалистическо мироздание – при това безплатно.
Ако напуснем мита и назовем нещата със собствените им имена, трябва да признаем, че става дума за един масов, но поръчков труд, за труд, упражняван по държавна поръчка, за едно открито и завоалирано държавно насилие над цял един народ. А насилието не е сила – най-малко сила морална.
Но за разликата между морала и аморала в битие и съзнание, за митологичното и реалистичното в тях – в едно от следващите есета.
