Първо го видяха на един светофар. Като светнеше червеното, той изскачаше на платното и започваше да жонглира със запалени факли. Внезапно изпускаше едната факла зад гърба си, но още докато тя летеше надолу, умело я ритваше с пета, факлата се възземаше, прелиташе над рамото му и пак се озоваваше в ръката му. Накрая стискаше факлите в огнен сноп с едната ръка, с другата сваляше шапката си и се впускаше между колите. Винаги се намираха хора, които отваряха прозорците и му пускаха по някоя пара.
Това занимание изискваше висока концентрация, защото той трябваше да следи червения сигнал на светофара, да изчислява много стриктно времетраенето му и всичко това, докато жонглира, а накрая да си остави и десетина секунди, през които да мине с шапката край колите, преди с един красив скок да стъпи на тротоара точно в мига, когато те потегляха.
Неговото не беше проста работа. Беше рисково занимание без авариен изход. Веднъж да изпуснеше някоя от факлите, всичко отиваше на кино. Ако нямаш възможност за провал, трябва да си машина. И той наистина беше машина.
Беше облечен с широки панталони, с фланелка и брезентово елече, а бейзболната шапка на главата му беше обърната с козирката назад.
После го видяха, въоръжен с моп и кофичка със стърчащ от нея препарат, закачена на колана, да обикаля магазините с големи витрини и да предлага да ги измие. Явно сумата, която искаше, не беше висока, защото обикновено го наемаха. И тогава той също започваше да действа много професионално. Пълнеше кофичката с вода, сипваше от препарата, измиваше с разтвора витрината и после с няколко широки точни движения обираше цялата вода от стъклото и то цялото блясваше.
Бяха го виждали също така да пренася касетки с плодове и зеленчуци на търговците на пазара, от бусовете на паркинга до сергиите. Ако имаше свободна количка, товареше една върху друга касетките върху количката. Ако нямаше, ги носеше по две, по три на ръце.
И кучета се беше случвало да разхожда, по шест-седем, и малки, и големи, те го теглеха силно, а той подтичваше след тях, но не личеше това да му тежи.
Беше придружавал и старици от магазина до жилищата им, като ги държеше за лакътя с едната ръка, а с другата носеше торбите с покупките. Накрая те го питаха: „Абе, момче, кажи как се казваш? Поне като ходим в неделя на черква, да ти палим свещички за здраве и спасение“. А той само се усмихваше.
Веднъж се озовах на градинско парти, и аз не знам как. Беше свежо и зелено. В двора бяха разположени високи кръгли маси, скрити в бели тоги, върху които бяха наредени питиетата и закуските. Жените гледаха интересно, мъжете подръпваха ръкавелите си. Гостите обикаляха по моравата, след няколко тура между масите, забравяйки чашите си и пълнейки веднага нови, мъжете разкопчаха елечетата, изкривиха вратовръзките и започнаха да тръскат пепелта от цигарите направо върху белите покривки. А жените дебнеха небето, дали ще се покаже слънцето, за да свалят шаловете и да се видят голите им ръце. В този момент някаква дама от фирмата организатор на събитието, такова парти от класа не може без специален организатор, изпляска с ръце и призова с школуван глас за тишина. Прическата ѝ беше по-скъпа и от чантата ѝ. А обръчите на обеците ѝ бяха толкова големи, че две маймунки спокойно можеха да правят на тях коремно. И когато погледите се обърнаха към нея, тя повика с ръка човека, застанал зад гърба ѝ, един, както се изрази, пътуващ артист, който да се погрижи за доброто настроение на присъстващите.
Беше същото онова момче. Този път беше облечено с ризка и панталон. Без шапката косата му стърчеше трогателно като перушината на пиле. Под мишницата си стискаше тамбура. Свали тамбурата, опита струните с пръсти и изведнъж засвири простичката мелодия на една известна и на децата песенчица. И запя. Не беше музикант, то беше ясно. И певец не беше. А и да изкараш тази мелодия от три ноти на тамбурата не беше чудо голямо. Но нещо имаше в неговото изпълнение… Чоплеше с пръст в онази далечна ямка на времето у всеки, когато още не ходиш и не говориш, но вече имаш спомени. И цялата тази богата публика изведнъж се умълча.
Песенчицата свърши, той се поклони и си тръгна. Няколко госпожи на възраст протегнаха към него ръце. „Хей, момче, кажи как се казваш?“
Но се чу само как изскърца тежката врата от кована мед.
