Начало Идеи Актуално Тръмп, Мъск и бай Йовчо Големанов
Актуално

Тръмп, Мъск и бай Йовчо Големанов

1279

Да започнем от последното име в заглавието. Големанов е главен герой в едноименната пиеса на Ст. Л. Костов от 1927 година. Сатиричният драматургичен текст е поставян многократно на българска сцена и публиката с удоволствие влиза в театъра, за да се посмее на суетните политически амбиции, чието осъществяване и последвало крушение докарват до лудост централния персонаж.

Но кой всъщност е Големанов. В хода на действието разбираме, че той е бивш провинциален учител, който изоставя образователното поприще, за да се отдаде на предприемачество. С всеотдаен труд и находчивост в осъществяването на ползотворни контакти Йовчо успява да натрупа значителен капитал, заживява в столицата, а семейството му респектира с високия си стандарт и изискан начин на живот. Естествено, Големанов се ангажира и с политически каузи, като по собствените му думи дава много на партията.

В разговор със своя помощник той признава, че е разочарован от политиците, които не са направили нищо със собствени усилия, какъвто е неговият случай, а заемат позициите си благодарение на връзки, интриги и наследствени заслуги. В развълнувана реч Големанов споделя, че е изумен как някой, който една стотинка не е изкарал с работа и едно дърво не е засадил, се нагърбва с управлението на държавата, а на него, дето е постигнал толкова много с двете си ръце, не му се предлага висок политически пост.

Завръзка в пиесата е моментът, в който такъв пост най-вероятно ще му бъде предложен. Йовчо се възпламенява от възможността и трескаво започва да плете кошницата си, използвайки всички средства, които е твърдял, че презира, но щом другите ги ползват, няма как, ще ги ползва и той, за да победи справедливостта и най-накрая министър да стане този, който наистина го заслужава.

Припомняме биографичните подробности за героя, защото те често се забравят, а пренебрегването им пречи да се открие един по-дълбок пласт на написаното. Важно е да се отбележи, че става въпрос за човек с качества, който е успял да достигне до лично и семейно благосъстояние, но това не му е достатъчно. Той иска да получи по-голямо признание, да стане обществено значим, като пренесе опита си от частната в публичната сфера. Без съмнение неговата роля ще бъде съществена, защото за разлика от мнозинството политици, Големанов се е доказал с можене.

Да бъде министър – сбъдването на тази мечта го просълзява със своята възвишеност. Пари и уважение на близки и познати той има, но истинското удовлетворение стои над тези тривиални постижения, то е обвързано с историческата мисия да се направляват народните съдбини. Министър Големанов – ето това вече би увенчало всички усилия, би оправдало лишенията и мъките, би се превърнало в своеобразен връх на житейския смисъл, а от него нагоре е само небе.

Няма как подобен възглед да не провокира иронично отношение, но и не бива да се  смята, че стремежът да надскочи себе си не е присъщ на всеки човек. А изглежда, че политическата власт отваря такава перспектива по най-пълноценен начин. Разбираемо е да пожелаеш да разгърнеш потенциала си – не като обикновен предприемач, а като визионер и лидер на масите.

Въпросът е как и дали личните достойнства, които са довели до успех в определена житейска сфера, могат да бъдат пренесени и запазени на политическата територия. Положителният отговор започва да ни се струва съмнителен, защото още докато се крои разпределението на ангажиментите в министерския съвет, позициите се заемат не според компетентността на кандидатите, а по силата на други съображения. Йовчо е съгласен да оглави кое да е министерство, като е убеден, че щом си свестен и ставаш за едно, ще ставаш и за друго, и за трето. Но това е илюзия, която обрича мечтата на провал.

Големанов губи току-що получения министерски пост, защото премиерът подава оставка на целия кабинет, но се знае, че и да не го беше загубил по тази причина, той не би изпълнил намеренията си, тъй като в действителност не е подготвен за същинската политическа работа. Струва му се, че е в състояние да решава нейните задачи, но се лъже, че е така. Политическата работа има своя специфика и за да я вършиш добре, се изисква специално познание и умение.

Това че в политиката попадат и дори правят кариера случайни фигури, некадърници, подлеци или направо обскуранти дава основание на хора с различно занимание да твърдят, че трябва подборът да става по-иначе и с управлението да се захващат тези, които са доказали способностите си в други области.

Презрението към затъналата в бюрократичното блато политическата класа поражда желанието за антисистемна намеса, за предприемане на мерки от лица, които действат с прагматизъм и решителност, почерпена от собствения им професионален път. Само че подобни движения произвеждат ефект, който на пръв поглед подобрява положението, но в крайна сметка го влошава.

Така е, защото авантюрите имат освежаващо действие, но то е краткотрайно. Истинското подобрение може да се случи отново по системен път, доколкото самата природа на политическото е системна. Необходимо е съдържателно усилие, а не формални ходове, които представляват симулативно разрешение на проблемите. Такова усилие може да бъде упражнено от човек, посветен на съдържанието с цялата му дълбочина и сложност, готов на търпение и скромност, встрани от суетните пози на визионерите.

Да сложиш в едно изречение Тръмп, Мъск и Големанов сигурно звучи прекалено до абсурд. Като оставим другото – първите двама са реални, а третият е измислен. Но макар съпоставката да е меко казано странна, става ясно какво е общото помежду им. И колкото и да са различни мащабите, в същността си тримата доста си приличат. Само дето Големанов не влиза във властта, а те влязоха.

Тепърва предстои да се види какъв ще бъде техният принос, но да сме изпълнени с опасения е логично. Защото когато идваш от другаде и ти липсва споменатата политическа мъдрост, можеш да се опиташ да компенсираш празнотата с радикални идеологически жестове и от предприемач и фирмен мениджър да се въобразиш като световен водач, мисионер и велик спасител. А това е много опасно.  

На главната страница: Георги Мамалев като Големанов в едноименната постановка на Народния театър

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии