Да започнем от последното име в заглавието. Големанов е главен герой в едноименната пиеса на Ст. Л. Костов от 1927 година. Сатиричният драматургичен текст е поставян многократно на българска сцена и публиката с удоволствие влиза в театъра, за да се посмее на суетните политически амбиции, чието осъществяване и последвало крушение докарват до лудост централния персонаж.
Но кой всъщност е Големанов. В хода на действието разбираме, че той е бивш провинциален учител, който изоставя образователното поприще, за да се отдаде на предприемачество. С всеотдаен труд и находчивост в осъществяването на ползотворни контакти Йовчо успява да натрупа значителен капитал, заживява в столицата, а семейството му респектира с високия си стандарт и изискан начин на живот. Естествено, Големанов се ангажира и с политически каузи, като по собствените му думи дава много на партията.
В разговор със своя помощник той признава, че е разочарован от политиците, които не са направили нищо със собствени усилия, какъвто е неговият случай, а заемат позициите си благодарение на връзки, интриги и наследствени заслуги. В развълнувана реч Големанов споделя, че е изумен как някой, който една стотинка не е изкарал с работа и едно дърво не е засадил, се нагърбва с управлението на държавата, а на него, дето е постигнал толкова много с двете си ръце, не му се предлага висок политически пост.
Завръзка в пиесата е моментът, в който такъв пост най-вероятно ще му бъде предложен. Йовчо се възпламенява от възможността и трескаво започва да плете кошницата си, използвайки всички средства, които е твърдял, че презира, но щом другите ги ползват, няма как, ще ги ползва и той, за да победи справедливостта и най-накрая министър да стане този, който наистина го заслужава.
Припомняме биографичните подробности за героя, защото те често се забравят, а пренебрегването им пречи да се открие един по-дълбок пласт на написаното. Важно е да се отбележи, че става въпрос за човек с качества, който е успял да достигне до лично и семейно благосъстояние, но това не му е достатъчно. Той иска да получи по-голямо признание, да стане обществено значим, като пренесе опита си от частната в публичната сфера. Без съмнение неговата роля ще бъде съществена, защото за разлика от мнозинството политици, Големанов се е доказал с можене.
Да бъде министър – сбъдването на тази мечта го просълзява със своята възвишеност. Пари и уважение на близки и познати той има, но истинското удовлетворение стои над тези тривиални постижения, то е обвързано с историческата мисия да се направляват народните съдбини. Министър Големанов – ето това вече би увенчало всички усилия, би оправдало лишенията и мъките, би се превърнало в своеобразен връх на житейския смисъл, а от него нагоре е само небе.
Няма как подобен възглед да не провокира иронично отношение, но и не бива да се смята, че стремежът да надскочи себе си не е присъщ на всеки човек. А изглежда, че политическата власт отваря такава перспектива по най-пълноценен начин. Разбираемо е да пожелаеш да разгърнеш потенциала си – не като обикновен предприемач, а като визионер и лидер на масите.
Въпросът е как и дали личните достойнства, които са довели до успех в определена житейска сфера, могат да бъдат пренесени и запазени на политическата територия. Положителният отговор започва да ни се струва съмнителен, защото още докато се крои разпределението на ангажиментите в министерския съвет, позициите се заемат не според компетентността на кандидатите, а по силата на други съображения. Йовчо е съгласен да оглави кое да е министерство, като е убеден, че щом си свестен и ставаш за едно, ще ставаш и за друго, и за трето. Но това е илюзия, която обрича мечтата на провал.
Големанов губи току-що получения министерски пост, защото премиерът подава оставка на целия кабинет, но се знае, че и да не го беше загубил по тази причина, той не би изпълнил намеренията си, тъй като в действителност не е подготвен за същинската политическа работа. Струва му се, че е в състояние да решава нейните задачи, но се лъже, че е така. Политическата работа има своя специфика и за да я вършиш добре, се изисква специално познание и умение.
Това че в политиката попадат и дори правят кариера случайни фигури, некадърници, подлеци или направо обскуранти дава основание на хора с различно занимание да твърдят, че трябва подборът да става по-иначе и с управлението да се захващат тези, които са доказали способностите си в други области.
Презрението към затъналата в бюрократичното блато политическата класа поражда желанието за антисистемна намеса, за предприемане на мерки от лица, които действат с прагматизъм и решителност, почерпена от собствения им професионален път. Само че подобни движения произвеждат ефект, който на пръв поглед подобрява положението, но в крайна сметка го влошава.
Така е, защото авантюрите имат освежаващо действие, но то е краткотрайно. Истинското подобрение може да се случи отново по системен път, доколкото самата природа на политическото е системна. Необходимо е съдържателно усилие, а не формални ходове, които представляват симулативно разрешение на проблемите. Такова усилие може да бъде упражнено от човек, посветен на съдържанието с цялата му дълбочина и сложност, готов на търпение и скромност, встрани от суетните пози на визионерите.
Да сложиш в едно изречение Тръмп, Мъск и Големанов сигурно звучи прекалено до абсурд. Като оставим другото – първите двама са реални, а третият е измислен. Но макар съпоставката да е меко казано странна, става ясно какво е общото помежду им. И колкото и да са различни мащабите, в същността си тримата доста си приличат. Само дето Големанов не влиза във властта, а те влязоха.
Тепърва предстои да се види какъв ще бъде техният принос, но да сме изпълнени с опасения е логично. Защото когато идваш от другаде и ти липсва споменатата политическа мъдрост, можеш да се опиташ да компенсираш празнотата с радикални идеологически жестове и от предприемач и фирмен мениджър да се въобразиш като световен водач, мисионер и велик спасител. А това е много опасно.
На главната страница: Георги Мамалев като Големанов в едноименната постановка на Народния театър