0
1086

Тръмп, Путин и анти-американизмът

Пригответе са за възможно най-бурното разведряване

ikrustev

Има американски президенти, които следват външнополитически доктрини. Други предпочитат да се доверят на инстинкта си. Но малцина от тях превръщат инстинкта си в своя външнополитическа доктрина. Доналд Тръмп изглежда, че принадлежи точно към този последен и най-рядък вид. Той представлява изключително предизвикателство за всеки, който се опитва да си представи как инстинктите и нагласите могат да бъдат превърнати в действени политики – за добро или лошо.

Най-неотложното и вероятно най-непреодолимото такова предизвикателство е Русия. Съществува повърхностното допускане, че перспективата е за разведряване и мирно съществуване между Съединените щати и Русия. Ала това допускане се нуждае от спешна преоценка.

Очертаването на последователна политика към Русия въз основа на смесицата от ключови фрази и провокативни изречения, изказани от новоизбрания президент Тръмп в хода на предизборната кампания, не е лесна задача – затова по-правилната отправна точка изглежда е да бъдат очертани вероятните мотиви, скрити зад хвалебствените думи на Тръмп за Владимир Путин, изказани в хода на кампанията въпреки несъгласието на съветниците и на собствения му вицепрезидент. Някои запознати с Америка кремълски наблюдатели виждат в ексцентричните проруски изказвания на Тръмп по-скоро дипломатически гамбит, отколкото зародиш на външна политика. Мнозина демократи, от своя страна, сякаш са склонни да допуснат, че причината за уважителното отношение на Тръмп към руския президент са скрити финансови машинации и може би дори компромати, притежавани от Кремъл.

Но „умилкването“ на Тръмп към Путин, ако използваме пренебрежителния израз на сенатор Джон Маккейн, може да бъде разбрано в контекста на опита на Тръмп да привлече разочарованите американските избиратели. Това му помогна да се представи като бунтовен лидер, а изборите – като истинска революция. Преди всичко този негов подход е драматична илюстрация на желанието му да скъса радикално отношенията с целия установен елит на Вашингтон – и републикански, и демократически. За да привлече своите разочаровани от политиката избиратели, той трябваше да им внуши, че няма нищо общо с инсайдерите във Вашингтон, от които те се чувстват предадени. И той извърши това като се разграничи от почти всички основни външнополитически позиции на номинално неговата собствена партия, включително и от мнението, че Русия е една от основните заплахи за националната сигурност на САЩ. Все пак точно Мит Ромни, като кандидат за президент от Републиканската партия през 2012 г., описа Русия като геополитически враг № 1 на Америка.

Възможно е наред с това Тръмп да се опитваше да се позове на своята легендарна репутация като човек на сделките. Като превърне Путин от противник в партньор, вероятно Тръмп се надяваше да утвърди глобалната сила на Америка, стоейки си у дома и без да изпраща американски войски в чужбина. А на подсъзнателно равнище, кандидатът Тръмп се възползва и от смътната представа на своя електорат за Путин като „белия християнин, който воюва с кафявите мюсюлмани.“

Несъмнено, очертаването на изказаната с оглед на изборите позиция на кандидат-президента Тръмп е само първата стъпка за разбиране на възможната политика към Русия на неговата администрация. Има ходове, които са лесно предсказуеми. Вероятно санкциите ще бъдат облекчени. Анексията на Крим е възможно да бъде неофициално, но не и формално приета. Сътрудничество в борбата с Ислямска държава несъмнено ще се активизира, макар че острите забележки към исляма ще бъдат по-лесни за  Тръмп, отколкото за Путин, имайки предвид голямото мюсюлманско население на Руската федерация. Ала какво ще видим, ако се опитаме да погледнем отвъд тези конкретни въпроси и през мъглата на един аматьорски и нервен преход в администрацията? Съществува ли далечна стратегия, която да стои в основата на политиката на администрацията на Тръмп към Русия?

Фразата на Тръмп „Америка на първо място“ е повече лозунг, отколкото доктрина. Изумителното в нея като предвестник на външната политика на новата администрация е, че тя успява да съчетае завоя към неангажираност и изолационизъм с твърдението, че Америка отново ще започне да „печели“ глобалното съревнование с нулев резултат. Ако може да се опише персонално, новоизбраният президент Тръмп сякаш се опитва да бракосъчетае утопията на Ранд Пол [1] за отдръпването на Америка с утопията на  Дик Чейни за едностранчивата Америка über Alles. Но дали е възможно този брак между непримирими противоречия да бъде изконсумиран?

За да успеем да разберем нещо от този двулик като Янус подход, ще бъде от полза да проследим колко близко Тръмп следва позицията на Путин по международните въпроси. Тръмп се опитва да сближи тези противоречия, като противопоставя самоувереното лидерство на Путин не само на пасивността на Обама, но и на характерната за ястребите привързаност на Хилъри Клинтън към външните намеси. Без да се задълбочава над справките на Държавния департамент, Тръмп интуитивно усеща – според нас, оправдано – че Путин не трябва да бъде разглеждан като неосъветски империалист, а като обсаден лидер, чийто кървави набези извън границите на Русия, макар и рисковани, са в основата си защитни. Тръмп съзнава, че геополитическите авантюри на Путин са продиктувани от трайната му тревога от слабостта на собствената му страна и от готовността на Вашингтон да подкрепи смяна на режима в чужбина. Същата културна чувствителност, която позволи на Тръмп да се възползва от гнева на пропадащите бели американци, може да обясни и разбирането му за Путин, чиято някога могъща страна днес е лишена от мека сила – с неконкурентоспособна икономика, спадащ жизнен стандарт, субсидиран от петродолари, със застаряващо и намаляващо население.

Външната политика на Путин е белязана от един вид агресивен изолационизъм. Водещите му принципи са отдръпването от международната система, символизирано от скорошното оттегляне на Москва от Римския статут от 2000 г., с който беше създаден Международния наказателен съд, и укрепването на представата за Русия като световна сила, символизирано от руската военна флотилия, участваща в обсадата на Алепо. А това са водещите принципи, залегнали в основата и на парадоксалния подход към американската мощ на Тръмп, които той възприе воден от инстинктите, а не от експертите си.

С оглед на тази близост първите разговори на Тръмп с Москва ще бъдат много по-различни от злополучното „рестартиране“ на Обама. Тръмп не предлага на Путин просто сътрудничество по редица въпроси, по които интересите на двете страни съвпадат. Той му предлага споделен наратив за това какво се е объркало в света в епохата след Студената война. Поне вербално, той ще се възползва от възможността за създаване на реакционен алианс срещу космополитния либерализъм и безродния глобализъм, които подкопават националния суверенитет, накъдето и да погледне човек.

Но за съжаление споделената антипатия към либералния интернационализъм, подпечатан от звъна на шампанско в Кремъл, не може да гарантира нито взаимно сътрудничество, нито дори мирното съществуване. На повърхността често повтаряното от Тръмп твърдение, че американските съюзници мамят САЩ – резултат от дребнавото схващане, че всеки трябва да си плаща за услугите – показателно за отношението на Тръмп към алиансите като цяло и особено към описаното от него като отживяло НАТО, вероятно звучи като музика в ушите на Путин. Но ако се вгледаме по-внимателно в политическото земетресение, случило се на 8 ноември, ще разберем защо споделеният антилиберализъм не може да помогне за намаляване на напрежението между Русия и САЩ.

На първо място, популисткият бунт, които току-що помете установения американски политически елит, е отражение на точно този вид провокирана от недоволството нестабилност, от която Москва се опасява най-много. Ревностен противник на смяната на режима, Путин подкрепя популистките бунтове в различни европейски страни, не за да измести управляващите партии, а за да разклати единството и стабилността на Европейския съюз. По същия начин една хипотетична скрита намеса на Русия в президентската кампания в Америка, по-скоро е била насочена към отслабването на Клинтън преди да поеме президентството, както и към дискредитиране на американския политически модел като цяло, а не в полза на избирането на Тръмп. Нищо не може да изнерви Кремъл повече от една нова вълна от оранжеви революции. Фактът, че този път те биха били антилиберални, а не либерални, е малка и недостатъчна утеха. Да допуснем, че Тръмп е искрен, когато обещава на Путин ненамеса във вътрешната политика на други страни. Ала неговите вдъхновени подражатели лесно могат да се превърнат във вътрешна заплаха за управляващите елити по целия свят. И докато Путин има всички основания да бъде радостен от подигравателното отношение на Тръмп към НАТО, със сигурност той не е толкова ентусиазиран от настояването на Тръмп всички съюзници на САЩ да увеличат военния си бюджет до обещаните 2%. Уплашени от заплахата на изпечения в сделките бизнесмен, че в противен случай ще бъдат изоставени, кръшкачите в НАТО е много вероятно да се съобразят с препоръката.

Второ, изборите в САЩ нанесоха смъртоносен удар на господстващия наратив, целящ да легитимира режима на Путин, въпреки влошаващата се икономическа ситуация в Русия. Според този разказ всички проблеми на Русия са резултат от глобалната либерална конспирация, ръководена от САЩ, чиято цел е да унижи Русия и да не допусне тя да заеме полагащото й се място в света. Но след тези избори, отразявани по 24 часа и седем дни в седмицата от руските държавни медии, кандидатът, често описван като „марионетката на Путин“, беше избран за президент от американския народ. Степента, до която този демократичен резултат саботира формулата за легитимност на Путин, може да се илюстрира с коментарите на водещи руски националисти. В поредица от туитове след изборите Александър Дугин заяви, че с „антиамериканизма е свършено“.

И това е така не защото той е бил погрешен, а точно по обратната причина. Това е така, защото самите американци започнаха революция тъкмо срещу този аспект на САЩ, който всички ние мразихме. В момента европейските управляващи елити, както и една част от руския елит, който все още е либерален, не могат да бъдат обвинявани в прекален проамериканизъм. Отсега нататък той може да бъде обвиняван за това, което е: корумпирана, развратена и алчна банда от банкери и рушители на култури, традиции и идентичност.

Но краят на антиамериканизма, преждевременно оповестен от руските националисти, обещава да постави началото на дестабилизацията на самата Русия. Основен източник на легитимност на Путин след неговото завръщане като президент през 2012 г. беше постоянно повтаряното обвинение, че САЩ е лицемерна суперсила, която публично проповядва универсални ценности, но тайно преследва тесния си национален интерес. Възприетият от Тръмп лозунг „Америка на първо място“,  независимо от практическата му стойност, прави безсмислени постоянно повтаряните от Путин критики за непоправимото американско лицемерие.

На по-прагматично равнище изборът на Тръмп задължава Путин да признае хаоса, който сам пося в Сирия и Източна Украйна. Може да се каже, че противопоставянето на САЩ е един от основните мотиви за намесата на Путин и в двете страни, което беше оправдано пред руската общественост до голяма степен като размахване на пръст на Америка, за да бъде доказана нейната слабост и лицемерие и за да се даде урок, че Русия не може да бъде пренебрегвана. Но изразената от новоизбрания американски президент готовност да предложи на Путин широко пространство за маневриране и на двете места значително намалява вътрешнополитическата значимост на двете нашествия като източници на национална гордост. И по този въпрос прегръдката на Тръмп с Путин скоро може да се окаже целувка на смъртта.

Трето, укрепването на тежестта на Русия на международната сцена, преследвана от Путин, се дължеше до голяма степен на поведения от него бунт срещу ръководената от Америка глобализация. Без съмнение тази представа загуби значимост след ексцентричния аргумент на Тръмп, че глобализацията е конспирация не на, а срещу Съединените щати. Но още по-важната промяна е, че безспорният лидер на деглобализиращия се свят, най-видимият в световен мащаб контрареволюционер  срещу либералния интернационализъм, скоро ще бъде президент на Съединените щати – личност, несъразмерно по-могъща и достойна за подражание от президента на Русия. Нескритият ентусиазъм, с който европейските антиелитни популисти посрещнаха победата на Тръмп се дължи на факта, че той е много по-убедителен като бунтовен популист, за разлика от Путин, който доминира устойчивата на избори руска държава в продължение на почти две десетилетия. Възможна парадоксална последица от възхода на популистките настроения срещу Европейския съюз може дори да бъде включването на Тръмп в нов трансатлантически алианс от популистки демокрации, основани на нов набор от нелиберални „споделени ценности.“

Икономическите трудности на Русия означават, че за да постигне облекчаване на западните санкции Путин може да се впусне с новия американски президент в романс в стил Берлускони. Но меденият месец едва ли ще продължи дълго, защото икономическите трудности на Русия задължават правителството да продължи да търси врагове, чужди и вътрешни. Много е вероятно Тръмп също да започне да преувеличава ролята на вътрешните и външните врагове, в отговор на критиките у дома и на неизбежните неуспехи.

Вероятността за такова успоредно търсене на врагове от страна на двама агресивни изолационисти обяснява защо мекото отношение на Тръмп към Путин от периода на кампанията не обещава на света да стане по-сигурно или по-малко напрегнато място. В геометрията успоредните прави никога не се пресичат, но в геополитиката те могат да се сблъскат остро с катастрофални последици. Нещата допълнително се влошават от факта, че основата на взаимното разбиране, което позволяваше на Москва и Вашингтон да управляват остри кризи по време на Студената война, днес напълно отсъства. Макар Тръмп вероятно да успее да намали видимата враждебност между Белия дом и Кремъл, на него ще му бъде много по-трудно да възстанови споделените виждания на двете страни как действа светът. Високопоставени представители от обкръжението на Путин неведнъж са прибягвали до безразсъдни приказки за ядрено изнудване, но в новата ситуация на западните лидери ще им бъде изключително трудно да запазят хладнокръвие в извънредна ситуация с висок залог. Също толкова тревожно е липсата на спокойни външнополитически умове в обкръжението на Тръмп, както и навикът на Тръмп да прави импровизирани коментари, независимо дали в туитове или на публични срещи, а това може да накара Русия да подцени опасността от враждебен отговор на Америка на нови нашествия, например в балтийските държави.

Може да се твърди, че Тръмп спечели президентските избори като изгори всички мостовете с утвърдения елит на Републиканската партия в областта на външната политика и националната сигурност, но управлението ще изисква някои от тези мостове да бъдат възстановени. Как това ще стане, на практика предстои да видим. Но едно е сигурно: инстинктивното нежелание за външни авантюри няма да бъде достатъчно, за да запази страната сигурна. Двама горделиви и докачливи лидери със сходни светогледи, които имат по-голяма едностранна власт, отколкото е разумно да бъде поверена на една личност, след приятелска прелюдия лесно могат да предизвикат спирала от ескалиращи обиди и удари, а това би могло да изправи безпомощно наблюдаващия свят пред катастрофа, която никой не е желал.

Съавторът на статията Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание “East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995, Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма, 2007. Заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.

Сп. „Форин полиси“, foreignpolicy.com

 


[1] Ранд Пол (1963 г.) – американски политик, сенатор от Републиканската партия, избран от щата Кентъки.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияПоезията е терапия в условията на цензура
Следваща статияЗадочен репортаж за Георги Марков