0
1248

Трънливите наслади на художника

Мисля си от известно време за начина, по който един артист във всякакво амплоа – художник, писател, музикант, се отнася към работата си и „построява“ своите произведения. Предизвика ме към такива размисли изложбата на Катрин Томова в галерия „Нюанс“ (от 1 до 20.Х.2019 г.), наречена „Трънливи наслади“, с ето тези думи:

Заглавието „Трънливи наслади” е препратка към процеса на създаване. За художника творческият акт е неминуемо свързан с бодливи, болезнени усещания, но също така само той може да донесе търсеното удоволствие и удовлетворение.

Тръгвайки оттук, струва ми се, че в световната култура съществуват емблематични фигури, към градивния процес на които всеки съзидател по един или друг начин несъзнателно е привлечен. Бързам да уточня: 1) това не е имитация, това е просто специфика на работните похвати; 2) това не е и антагонистичната диада Моцарт-Салиери от „Малки трагедии“ на Пушкин и „Амадеус“ на Питър Шафър, а друг вид сдвояване: на сходни по гениалния си заряд абсолютни творци, които обаче реализират шедьоврите си по доста различен, да не изрека дори противоположен тертип. И като сме тръгнали от музиката, да кажа, че там подобна двойка са Моцарт и Бетовен: първият игрив, весел, жизнерадостен, че и лекомислен чак, който създава музика както диша; вторият сериозен, вглъбен, меланхолично гневен, некомуникативен, за когото музиката е изпитание, на което се подлага и което го изпива, изчерпва, изсмуква целия. За да открием такава свързана различност в литературата, трябва от Виена да се преместим в Париж: от едната страна е Балзак с неговото трескаво писане по нощите, който е нямал възможност да оглажда и изпипва текста, ами го е изсипвал върху белия лист така, както му е идвал „прима виста“; от другата е Флобер, който извайвал всяка фраза до изящно съвършенство и по цели дни е работил върху едно или най-много две-три изречения. При художниците отиваме назад във времето и на юг в пространството и спираме погледа си върху двамата титани на Ренесанса – Леонардо и Микеланджело. Първият: изискан, фриволен, франт, склонен да се отдаде на първото хрумване, който сякаш е рисувал между другото, мислейки и огледално записвайки в дневниците си какви ли не наблюдения и изобретения, включително оръжия и фортификации; този, който е говорел, че за да рисуваш, трябва да го правиш в приятна обстановка – да ти звучи музика, да си се разположил в чисто и подредено ателие, където всичко е на мястото си, да предразполагаш модела със светски разговори и с какви ли още не приятности…; и другият: свъсен, начумерен, темерут, ръмжащ гневно и заплашително, който сам, без да иска никой да му помага, лежи схванат по гръб и рисува ли рисува Сикстинската капела, а когато папа Юлий II се опитва да види какво е създал на тавана художникът, Буонароти го изгонва най-безцеремонно. От едната страна поставяме фриволността, лекотата, блясъка на светското – Леонардо, Моцарт, Балзак; от друга сериозността, отдадеността, отшелничество даже – Микеланджело, Бетовен, Флобер. Изкуството като цветна наслада – първите; изкуството като трънлива наслада – вторите.

Е, Катрин Томова е от тях, от вторите, от тези, за които изкуството е трънлива наслада…

Това относно начина, по който тя прави своето изкуство. Свидетел бях – е, не баш пряк като съпруга ѝ Филип Зидаров, но следях постовете ѝ във фейсбук: непрекъснато експониране на платна, хартии, тушове – всичките изпълнени със страст и въвлеченост, всичките направени всеотдайно, от всичката ѝ душа. Тя цялата е изпълнена с художество, смисълът на съществуването ѝ е (в) художеството. Затова и предпочита големите формати: тълкуваме го като желание да прелее изкуството (си) в колкото се може по-голямо пространство; дори, ако е възможно, цялото пространство да покрие, да уплътни със своето изкуство. Картини не само за гледане, но и за съпричастване…

По стил Катрин Томова е абстрактен художник. Казвайки това обаче, в едно и също време казваме и много, и малко. Много, доколкото я вписваме в една фаланга от престижна по-престижна: световните Василий Кандински, Казимир Малевич, Михаил Ларионов, Наталия Гончарова, Пийт Мондриан, Тео ван Дусбург, Паул Клее, Робер Делоне, Жуан Миро, Вилем де Кунинг, Джаксън Полък, Аршил Горки, Марк Ротко, Ив Клайн, Ханс Хартунг; българите Георги Божилов-Слона, Димитър Киров-ДиКиро, Георги Баев-Джурлата, Никола Манев, някои платна на Кирил Петров и Атанас Пацев от по-късния им период, Ивайло Мирчев, Вихрони Попнеделев, Греди Асса… (Те, българските абстракционисти, всъщност не са толкова много, ясно защо – заради идеологическия натиск. Алцек Мишев, живеещият в Италия български концептуален художник, изложба на когото беше открита в пространството за изкуство „Swimming Pool“, разказва, че избягал от България през 1971 г., за да прави абстрактно изкуство, но – бидейки то вече в залеза си, той бил принуден да се обърне към реализирането на акции и пърформанси.) В същото време – познавайки творбите на гореизброените художници, откриваме всъщност, че те една с една не си приличат: музикалните „композиции“ на Кандински са съвсем различни от супрематичните квадрати на Малевич; лъчизмът на Делоне и Ларионов от микроорганизмения свят на Миро; дрипинг-техниката на Полък от ритмичните пластове цвят на Ротко; сините отпечатъци на Клайн от „сламените“ линии на Хартунг… И това е малкото, когато казваме, че Катрин Томова е абстрактен художник, защото е важно да определим, да открием, да разберем, да съзрем и вникнем в това какъв точно абстрактен художник е тя.

Като абстрактен художник Катрин Томова се различава от всички гореизброени може би с нещо, което е фундаментално: абстракцията означава „отвлеченост“, тоест да редуцираш множествеността на живота до няколко основни принципи като това редуциране се извършва на базата на издигане над тази множественост, сиреч птичи поглед; абстракцията на Катрин е друга: тя не се въздига над множествеността, тя се спуска под нея, гмурва се, така да се каже, за да достигне до първичните елементи на мирозданието – водата, огъня, въздуха, земята, сиреч миньорско предприятие, къртовски труд. „Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни…“ Казано обощено (обобщено, не отвлечено), Катрин рисува стихиите. Но достига до изобразяването на стихии със своя абстрактен художествен метод не в тяхната самостойна и откъсната единичност, достига до тях в тяхната съприкосновена и взаимодействена двоичност. В „Островът по обед“, нейната предишна изложба, това амбивалентно домогване-надмогване-възмогване-подмогване-измогване-размогване ставаше между земята и водата или, по-точно казано, течността: от втечнената лава на света или от „Формата на водата“ (така нарекох за себе си една от картините ѝ от тогавашната изложба) се надигаха острови и други рифови образувания, които структурираха една своеобразна и парадоксална подредена хаотичност на света – цветна, многообразна, въздействаща. Тук, в „Трънливи наслади“, взаимопреливащите се и взаимотрансформиращите се стихии са въздухът и земята: от не чак толкова концентрирана почвена повърхност се изтеглят нагоре завихрени форми, плътността (им) постепенно се превръща в ефирност, за да ни даде въздух, да ни даде светлина. За това преминаващо-превръщащо се движение особено характерна е една картина, централно разположена в експозицията, която аз условно за себе си наричам „Барон Мюнхаузен“. Ако се вгледаме в нея, ще открием една ръка, хванала се за главата и изтегляща се нагоре: трънливите наслади са индивидуално усилие, сам трябва да си ги осигуриш – както тръните, така и насладите. Но пък успееш ли, преобразяваш се: абстракционизмът на Катрин Томова е мотивиращ, импулсиращ, стимулиращ. И е мотивиращ, импулсиращ, стимулиращ, защото и начинът ѝ на рисуване е такъв, микеланджеловски: лежи върху скелето, боята капе отгоре, но няма спирка, нито отдих, нито прекъсване – рисува с трънлива наслада, защото самият живот е трънлива наслада. Трънливата наслада на съзиданието, трънливата наслада на сътворяването:

Скали, треви, животни, думи, птици
таят и лек за болките ни зли —
но кой е техният език, не знаем.

Е, Катрин Томова знае този език. И с него рисува, и с него лек таи за болките ни зли

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСоциални
Следваща статияВ памет на Милчо Левиев