На 26 декември се навършват 75 г. от рождението на Димитър Коруджиев. Предлагаме ви откъс от интервюто на Деян Енев с автора на „Градината с косовете“ и „Домът на Алма“.
Г-н Коруджиев, нека да припомним чувството, с което започнаха промените в България. Вие бяхте пряк участник в тези процеси, един от крайъгълните камъни на новото. Какво още не знаем за тези първи стъпки?
Аз бях от тези, които посрещнаха събитията от края на 89-а с възторг и живееха с чувството, че се превръщат от роби на тоталитарната система в свободни хора, че се раждат отново. Да говориш това, което мислиш – първото човешко право, най-сетне го придобихме. Да се освободиш от шизофренния политически страх, от заобикалящата те партийна простащина. Взел бях участие в борбите на дисидентските групи, живеех с предчувствието за една голяма промяна и все пак в началото ми се струваше, че сънувам. Ние не познавахме свободата. Имало е нощи, в които не съм спал и съм се питал: „Нима ще си отида, без да я почувствам поне за ден, поне за час?”.
За онова, което не знаем достатъчно, просто не ми се говори. За деянията на мрака, за инквизициите в лагерите и подземията на Държавна сигурност. За милиардите, които все още властващите комунисти присвоиха, подготвяйки икономическата си власт в новите условия. За всички провокации, които вършеха всесилните все още тайни служби. И колко много агенти бяха внедрени в СДС. Те имаха всичко – парите, тайните служби, полицията, армията, стогодишния си конспиративен опит, своята безскрупулност, основана върху принципа – „целта оправдава средствата”. А ние имахме само вярата си, че ще променим България. Бяхме много наивни. Един човек, живеещ в условията на диктатурата, (която, освен всичко друго е безвремие), живеещ със запушени уста и отрязани криле, си остава инфантилен и на 50, и на 70 години. Трябваше ни време, за да станем нормални хора.
Трагедията на абсолютните атеисти, на Божиите врагове, е в това, че са неспособни да разберат най-важното – Друг решава. Неспособни са да разберат, че усещането им за сила е илюзия. Убийствата, лагерите, изселванията, следенето на хората, всеобщият страх и безропотност, това бяха делата им. Мислеха, че са изградили хилядолетен райх, а им бяха отпуснати 45 години. В несъществуващия вече Съветски съюз – 70. Мислеха, че са унищожили Църквата и вярата, но бяха слепи за главното в този свят – Христовото духовно царство, което е на 2000 години и ще продължи до края на времената. Това бе част от битката на светлината с тъмнината, чийто край е предопределен.
Цялото зло, което сториха, отиде за нищо. Комунизмът просто изчезна. Това отново потвърждава идеята, че злото реално не съществува. То няма битие. То излиза от нищото и потъва в своето несъществуване. Да превърнеш един цял народ в стадо от шизофренно наплашени хора, на които постоянно им се струва, че ги следят, подслушват, донасят някъде нещо за тях, нима това е реалност? Това е само един лош сън, който сънувахме 45 години, но и сънят оставя своите тежки последствия.
Вие бяхте редактор в сп. „Съвременник“ преди промените. Как се проявяваше цензурата тогава, може ли да разкажете конкретен пример.
Започнах работа в сп. „Съвременник” през лятото на 1989 г., месеци преди началото на промените. Съюзът на писателите престана да ни финансира, „Съвременник” стана свободно списание и опеката отпадна. Вече нямаше цензура. Но ще дам друг пример. През 1981 г. излезе романът „Лице” на Блага Димитрова, на който бях редактор. Иззеха го от книжарниците и партийната реакция беше страшна. Директорът на изд. „Български писател” Симеон Султанов, в което работех и където излезе романът, месеци наред бе принуждаван да пише обяснения и беше викан в ЦК на БКП, Градския комитет на партията, партийното бюро на Съюза на писателите, но преди всичко при самия Живков. Това продължи 2-3 месеца и съкрати живота му, той беше болен човек. За Султанов пазя вечна благодарност. Този висококултурен човек, единственият безпартиен началник в системата на Съюза на писателите, не си „изми” ръцете с мен, не ме уволни, не ме предаде. Аз бях на легло тогава, в тежко състояние, имахме две малки деца, жена ми не работеше. Благодарение на него запазих скромната си заплата от 200 лв., което беше през цялата година нашият единствен доход. Вратите се затвориха, всички разкази и есета, които бях дал в различни издания, ми бяха върнати с благовидни обяснения. Тогава не бях вярващ и не се молех. Спомням си как веднъж в леглото обърнах глава към стената и казах: „Не знам какво правя. Изоставени сме”. Беше в края на декември. На другия ден се обади Георги Мишев, тогава редактор в киното. Имали неизхарчени пари от предишния бюджет и предложи да ми пусне аванс за сценарий. Божията намеса винаги се осъществява чрез добрите и смели хора. Никакъв особен героизъм нямаше в това, че съм поел риска да стана редактор на „Лице”, просто разказвам лично преживян случай на цензура.
Блага е в числото на най-големите български поети. Тя и нейният съпруг Йордан Василев ни бяха скъпи приятели и тогава, и по-късно. Подобни връзки поддържаха духа ни по-добре от всичко. В техния скромен хол се запознах с Желю Желев, бъдещия президент, тогава дисидентски лидер, както и с други интересни хора. Там пишехме протестите си, които Блага четеше по „Свободна Европа” и Би Би Си. С нея се запознахме през 1979 г. По време на един антракт в театър „София”. Тя приближи и ме помоли да ги посетя и да им занеса „Подозрението”, книгата бе излязла наскоро. Когато отидох, едва ли не първите й думи бяха: „Ние живеем в чревото адово”. Веднага разбрах, че съм при хора, с които мога да стана близък.
Спомням си премиерата на вашата книга с есета, публикувани във в. „Демокрация” – „Пуснете слънчевата светлина”, и какво стълпотворение от хора беше. Писането на вестникарски текстове, заявяването на директна гражданска позиция от страна на писателя отнема или прибавя към творческото му дело?
Това беше великото време на сините митинги и шествия. Всички пееха с Васко Кръпката „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца!”, държаха се за ръце и се обичаха. В „Пуснете слънчевата светлина” бяха събрани политическите ми есета, публикувани в „Демокрация” през 1990-1991 година. Хората ме спираха по улиците, благодаряха, искаха да говорим. Спомням си какви ли не трогателни случаи. Канех се веднъж да пресека бул. „Скобелев”, един млад човек застана до мен и каза: „ Г-н Коруджиев, ще премина заедно с Вас.” Страхуваше ли се за мен? Може би.
Никога не съм разглеждал тези есета във връзка с литературното ми дело. В съзнанието ми и в спомените ми те имат съвсем отделно място. В тях казах всичко, за което бях мълчал до 50-годишната си възраст.
Къде, кога и как беше сгрешена посока, тъй че след 25 години преход България да е на първо място в Европа по всички отрицателни класации и характеристики?
Това интервю е изключение, първото, което давам от шест години. Причините са лични. Не искам да говоря за болката си, моля ви да ми го спестите. Въпросът е обширен и е най-добре да се зададе на компетентен икономист. Вие знаете какво ни остави миналото – убити християнски и национални добродетели, липса на вяра у хората в собствените възможности („царят ще ни оправи”, нали си спомняте?), деморализация, мафията, създадена от бивши служители, всичко е трудно да се изброи. Но има и много причини, които идват от настоящето.
Книгата ви „Разговор за Бога. Православни фрагменти” се нарежда сред най-доброто религиозно писане и ляга в руслото на една, няма да е пресилено да кажем, хилядолетна традиция. Разкажете какво ви даде писането на тази книга, разкажете повече за духовното си пътуване от „Градината с косовете” до „Православни фрагменти”. През какви етапи минахте, в какви двери надникнахте?
Всеки скромен християнски текст, какъвто е моят, е в руслото на тази традиция, ако е наистина православен. Католицизмът и протестанството също имат своите вековни традиции. Винаги съм изпитвал трескава духовна жажда. Минах през всичко – източни учения, окултизъм, Ню Ейдж. За разлика от съчиненията на Юнг и Хайдегер, книгите, свързани с тях, имаха и преводачи, и разпространители. И много читатели. Една цяла нелегална мрежа от групи и отделни хора, немалка част от които познавах. Най-активните бяха привиквани в милицията, но онези не разбираха за какво става дума. Някои от теченията на Ню Ейдж – „Земя и природа”, „Просперитет и здраве”, астрално-галактичната група (тези наименования са условни), имат светли страни и това се отрази на «Домът на Алма» например и допринесе за тогавашния успех на романа. Няма да говоря подробно. Същественото е, че след дълго лутане и вътрешно неудовлетворение открих истината в скромната квартална църква и старата Библия на родителите ми. Тя е била до мен, без да го зная. Най-сетне стъпих на твърда почва и почувствах вътрешната освободеност, за която копнеех. За мен се сбъднаха думите на Иисус: «Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.» Животът с Иисус дава на човека радост, красота и смисъл, дотогава непознати. Вярата има своите степени. Колкото по-дълбоко навлизаш в нея, толкова по-малко позволяваш да ти влияе светът, всичко смущаващо и негативно в него. Написах три книги с християнски есета, но като ги чета днес, виждам, че много от тях са повърхностни. Едва през последните няколко години, благодарение на изолацията си, осъзнах и почувствах истинската дълбочина на Православието. Поне така ми се струва. Окултните книги ги изхвърлих отдавна.
Като автор коя ваша книга определяте като емблематичната книга за творчеството ви?
„Градината с косовете”.
Какво ново и важно каза „Градината с косовете” на българския читател в онези години, та успя да се превърне в бестселър и хит, както казваме сега, и претърпя шест издания?
През 1983 г. преживях тежка операция и наех къща с дива градина извън София, където останах 6 месеца, без да се връщам в града. Аз съм чисто градски човек. Там почувствах някакво вътрешно освобождаване, което ми беше непознато. Валяха дъждове, всичко беше много свежо. В тази градина написах „Градината с косовете” и излях в нея своята потискана жажда за нормалност, естественост, хармония, вътрешна свобода, независима от условията, в които живееш, дълбока връзка с природата, истинска любов към живота. Повтарям неща, които съм казвал и друг път. Тази книга ме спаси, успокои, даде ми светлина и промени изцяло насоката на творчеството ми. С предишния си кратък роман „Подозрението”, също така нашумял, бях тръгнал по пътя на лудостта, на все по-крайния модернизъм, а това щеше да ме доведе до улица без изход.
Нашите литературоведи ви нарекоха, заедно с Любен Петков, Георги Величков и Рашко Сугарев, създател на безсюжетния психологически разказ. Казано с други думи, какво донесе вашето писане в българската литература?
Трудно ми е да отговоря. Може би живият интерес към тайните на човешката душевност. Това е въпрос и на лична творческа нагласа, и на импулси, които идват отвън. Тогава книгите на Юнг, Ясперс, Бергсон, Хайдегер и другите големи мислители на ХХ век бяха забранени. Израствахме интелектуално осакатени. С големи усилия си набавях информация за тези автори, успях по чудо да намеря и 2-3 книги на френски. Аз бях от хората, които не пътуваха на Запад и нямаха много шансове в това отношение. Всичко, което четях и научавах ми действаше като озон в душната интелектуална атмосфера на онова време. Имаше неща, които използвах пряко в творчеството си. Една новела, „Мигът преди здрачаване”, посветена на Биньо Иванов, е изградена открито върху идеята, изразена най-добре от Юнг, за борбата между съзнаваното и несъзнаваното в отделния човек. Дори за войната между тях в някои случаи. Говоря за 70-те години, когато всеки от нас издаде първите си няколко книги.
Димитър Коруджиев е роден в София на 26 декември 1941 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Редактор във вестниците „Труд” и „Народна култура”, в списание „Пламък” и издателство „Български писател”. След 1989 г. в неговия дом е създаден вестник „Демокрация”. Той е автор на сборници с разкази и есета, на романи за възрастни и деца, на пиеси. Първото му нашумяло произведение е романът „Подозрението” (1978), следват романите „Градината с косовете” (1984), „Домът на Алма” (1986), „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура” (1995), „1989”(2008) и др. Сред сборниците му с есета са „Пуснете слънчевата светлина” (1991), „Пътят на душата” (1995), „Всичко е история” (1999), „Тайнственият бард” (2001), „Разговор за Бога” (2003) и др. Един от създателите на безсюжетния психологически разказ в българската проза, както и на модерната романова форма.
