0
3060

Трябваше да взривим проклетите врати… и други житейски уроци

Майкъл Кейн в „Алфи“

Откъс от автобиографията на живата легенда на британското кино, издадена от „Колибри“в превод на Надя Баева

„Исках да огледам живота си от квартала Елефънт енд Касъл до Холивуд, от тариката женкар Алфи до Алфред, иконома на Батман, с всичките му успехи и провали, със забавните му мигове, както и с тези на страдания и борба, с комедията и драмата в него, с романтиката и трагедията му и да издиря сред всичко това уроците, които съм усвоил и желая да споделя не само с актьори в началото на попрището им, а с всички.“

Така започва автобиографията с ексцентрично заглавие „Трябваше да взривим проклетите врати… и други житейски уроци“, подписана от актьора сър Майкъл Кейн. Той участва в над 150 филма, сред които се открояват Алфи, Романтичната англичанка, Да образоваш Рита, Тихият американец, Перфектният обир, Младост и много други. Кейн добре познава цената на успеха – както самият той признава: „Малките роли могат да доведат до големи неща. И ако достатъчно дълго вършите правилните неща, звездите най-сетне се подреждат във ваша полза“.

Сър Майкъл Кейн е жива легенда на британското кино – кариерата му обхваща повече от шест десетилетия. Носител е на награда Сателит, две награди БАФТА и три награди Златен глобус, номиниран е за три награди Еми. Награда Оскар печели два пъти: за най-добра поддържаща мъжка роля в „Хана и нейните сестри“ (1986) на Уди Алън и за „Правилата на дома“ (1999) на Ласе Халстрьом. Сега, от висотата на своите 85 години, Кейн иска да сподели всичко, на което го е научил животът. Разкриваща удивителен талант, тази книга представя Майкъл Кейн като мъдър човек и неустоимо забавна личност.

Трябваше да взривим проклетите врати… и други житейски уроци“, Майкъл Кейн, превод Надя Баева, издателство „Колибри“, 2021 г.

ДА СЕ ОЗОВЕШ ТАМ, Е САМО НАЧАЛОТО

Хари: Тарикат си ти, а?
Джак: Само в сравнение с другите.

„Хванете Картър“ (1971)

Имаше момент и аз си го спомням много точно, когато бях с чувството, че съм на път към успеха и нещата ми се подреждат. Намирах се в Ню Йорк на първото си американско рекламно турне за Алфи. Стаята ми в „Плаза Хотел“ беше с изглед към Сентрал Парк и Ню Йорк изглеждаше също като във филмите. Пред студиото на NBC в Рокфелер Сентър бях обсаден от фенове, които искаха автографи. Но аз също бях ококорен и шашнат от звездите: в ресторант на име „Илейнс“, който скоро щеше да ми стане любим, бутнах чашата с вино на Уди Алън и настъпих по крака Урсула Андрес. Алфи бе първият ми филм, излязъл в масово разпространение в Съединените щати – почти нечувано дотогава явление за малък британски филм. Но моментът, в който почувствах, че нещата ми се подреждат, настъпи, когато стоях пред задната фасада на „Блумингдейлс“ на Лексингтън Авеню и видях през улицата, че в киното насреща дават Досието „Ипкрес“. Алфи вървеше толкова добре, че „Universal“ бяха купили Досието „Ипкрес“ и макар вече да бе на година и половина, пуснали бяха и него в широко разпространение. Сега имах два филма, разпространявани в САЩ, както и номинация за „Оскар“ за ролята ми в Алфи.

Имах чувството, че съм на път към успеха, но не и че съм успял. Никога не се отпуснах, не си въобразих, че добрите времена ще продължат вечно, не свалих гарда. Знаех, че трябва да продължа да упорствам, да се пазя от главозамайване, да работя и да давам добри резултати. Дори когато си на път към успеха, трябва да продължаваш да вървиш по него всеки ден.

БЪДИ НА ЛИНИЯ ТЕЛОМ И ДУХОМ

Тук се намесиха дисциплината ми от армията и опитът ми от годините в репертоарния театър с изпълняването на малки роли. След като Алфи излезе по екраните през 1966 г., направих 12 филма за 4 години. Бяха 60-те, но за мен не важеше популярната за времето фраза „Включи се, настрой се, изключи се“. Моето мото беше: „Бъди на линия, не го оплесквай, давай все така“.

Преди изобщо дори да стигнеш до изпълнението си, преди камерите да заработят, преди процесът да започне, трябва да се явиш на линия – навреме, събуден, готов за умствените и физически предизвикателства, които ти готви денят. Много хора не обръщат достатъчно внимание на тези неща, а дори само като се погрижите за основните изисквания, можете да излезете едни гърди напред в играта. Вярно, няма нищо бляскаво в тях, много прилича на това да се подготвяш за училище. Но пък правенето на кино – а съм сигурен, че важи и за лъскавите наглед професии на модели, рекламни лица и стюардеси – не е бляскаво, то просто си е упорит и тежък труд.

Та това са моите основни предпоставки, за да съм сигурен, че съм готов за изпълнението си. Усвоих ги като млад актьор, но и днес все така се придържам към тях. Номер едно: преди да си легна, стягам моята вълшебна пътна чанта и я оставям до вратата. Дали заминавам на снимки за три месеца, или отивам на снимачната площадка за рамките на деня, винаги обмислям какво да взема със себе си. Не го правя сутринта насред паниката, а на спокойствие предишната вечер. Номер две: трябва да си осигуря добър нощен сън и още по-важното, да си гарантирам навременно събуждане. Един будилник е добре, два са още по-добре.

Трето: погрижил съм се да знам как ще стигна до студията или до мястото на снимките, където и да е то. Оставям си резервно време за неочаквано натоварено движение или за закъснение на автобуса, или за търсене на място да паркирам. Ако някой друг ми е уредил транспорта, имам грижата да се уверя, че този човек ще ми вдигне телефона в неудобния ранен час в случай, че нещата не вървят по план. Покрай транспорта могат да възникнат много бъркотии и ако не знаеш как да стигнеш до мястото, когато накрая се добереш дотам закъснял и изнервен, напълно дезорганизиран, вече може да нямаш работа. Винаги си репетирам наум всяка стъпка от пътуването, предвиждам проблемите и си създавам резервен план.

Спокойно пътуване за работа без бързане е добър момент да си поема дълбоко дъх и да си кажа няколко насърчителни фрази. Напоследък прескачам насърчителните фрази, но бяха в следния дух: „Стигна чак дотук. Не ти трябва да се връщаш там, откъдето тръгна“. Това ми даваше мотивация да премина през каквото имаше да се премине.

До деня, когато се явих за първия си ден репетиции за Детектив през 1972 г., вече бях играл главни роли в двайсетина филма. И все пак се чувствах притеснен, защото насреща ми щеше да бъде Лорънс Оливие – или, за да го нарека с титлата му, лорд Оливие, – основател на съвсем новия Национален театър на страната и по онова време най-прославяният актьор в света. Докато седях в колата на път към студията „Пайнуд“, си дръпнах една реч: „Лари Оливие може да е гигант на сцената и екрана, един от най-великите актьори на всички времена и, да, аз може да съм само най-великият актьор, излязъл от Елефънт енд Касъл, но пък съм добър в онова, което върша. Така че аз ще си изпълня моето и няма да допусна да бъда сплашен от него или репутацията му. Ще го накарам да се поозори с мен“. Все още бях силно притеснен, когато пристигнах там. И си останах такъв, когато великият човек пристигна в 10 ч. на секундата и се отправи директно към мен с протегната ръка.
– Майкъл – прогърмя гласът му, – най-после се срещаме.
Беше извънредно дружелюбен и приветлив с мен, но у мен си остана острото усещане, че си имам работа със страховита сила. Насърчителната реч помогна малко.
И тъй, насърчителната реч е произнесена, поел съм дълбоко дъх, пристигнал съм навреме и в подходящо състояние на духа. Добро начало.
Сега установявам къде трябва да ида и какво да направя.
В киното това означава да си намеря гримьорната, ателието за грим и прически, да установя точно къде ще снимаме, да съм готов с грим, прическа и костюм. В повечето други професии си обличаш „костюма“ – било то униформа или дрехи, които ти придават добър вид и самочувствие, – преди да излезеш от дома си.
Откривам хората, с които ще работя, и се представям. На снимачната площадка имам грижата да се видя с асистент-режисьора, чиято работа е да повика актьорите, когато дойде техният момент. Ако не сте на снимачна площадка, ще има някой с клипборд, който координира логистиката. Представете му се.
Ако ще използвате някакво техническо оборудване, установете къде е и го изпробвайте. В случай, че провеждате интервю, проверете батериите на записващото си устройство. Ако правите презентация, прегледайте диапозитивите си на лаптопа, проверете микрофона, застанете зад катедрата.

За мен това е времето да огледам снимачната площадка, преди да се е напълнила с техници. Предполага се, че това е моят дом или офис – ще изглеждам като идиот, ако не знам в коя посока се отваря вратата и дали води към баня или към дрешник. Всичко трябва да е естествено и автоматизирано, сякаш действително е моят дом или офис. Оглеждам реквизита, който ще използвам, проверявам дали действа и си отбелязвам къде ще бъде разположен. Освен ако не искам да демонстрирам, че героят ми е разсеян по природа или с отвлечено внимание, би трябвало да знам точно къде съм си оставил чашата, къде съм си закачил чантата и как се включва лампата на нощното шкафче.

Ако снимачната площадка е място, където не съм бил никога преди, тогава е различно. В Детектив героят ми щеше да влезе на нея като външен човек. Не исках да се лутам там, но пък и не исках да опознавам обстановката прекалено добре. Камерата така безпогрешно улавя липсата на спонтанност, както засича и колебливостта. Така че направих тиха обиколка – само веднъж.

И още нещо. Винаги нося у себе си молив, та да си водя бележки в движение. („Първото, което ти е нужно, за да станеш актьор, е молив!“, кресна ми още в първия ми ден Алуин Д. Фокс от Репертоарния театър в Хоршам. Алуин Д. Фокс често крещеше, но обикновено беше прав.)

А сега трябва да се запазя несмутен от нищо и да поддържам нивото на енергията си. Не бива да омажа майонеза върху гримираното си лице. Трябва да избегна онзи стол, на който някой е зарязал недоядено парче кейк. Не е разумно да си правя разходка под дъжда. Просто се налага да се храня възможно най-предпазливо. Може да не ми се удаде възможност да хапна, когато огладнея, защото още ще снимаме, та е добре да се подкрепя, че да не вземе да ми прилошее.

Като се погрижа за тези основни изисквания, изпълвам се с увереност в себе си. Увереността ми помага да релаксирам, а релаксацията ми съдейства да се представя добре. Изпълняването на предварителната подготовка също така ме прави да изглеждам надежден и увеличава шансовете да ме поканят отново.

БЪДИ НАДЕЖДЕН

Надеждността е първостепенна в киното, а, обзалагам се, и навсякъде другаде. Времето е пари, а ако бавите нещата, защото не сте планирали добре или не сте се подготвили, както се е очаквало от вас, или по някаква друга причина във ваш контрол, просто източвате парите на продуцента и собствената си репутация.

Но нещата не опират само до това да се появиш навреме, да имаш грижата брадичката ти да не е омазана с масло и обувките ти да са лъснати. Нужно е да функционираш добре под напрежение, когато камерата работи, и да овладееш нещата, каквато и неприятност да се случи, като шапката да ти падне над очите или режисьорът да ти подпали сценария. Трябва да предвидиш и избегнеш ситуации, които ще те притеснят или разсеят, да предотвратиш глад и изтощение. Целта е да поддържаш високо ниво на бдителност и компетентност дори когато около теб цари хаос. Това се придобива чрез фокусиране и с опит.

Исках да превърна надеждността в част от моята запазена марка. Исках хората да казват: „Ако вземеш Майкъл Кейн, гарантираш си смях на снимачната площадка, но също така получаваш професионалист. Получаваш човек, който си знае репликите, неизменно спазва инструкциите и дава най-доброто от себе си“. Исках онези, които са работили с мен, отново да пожелаят да го направят.

Предвид режисьорите, с които съм работил, мисля, че съм успял. С някои от великите си сътрудничих повече от веднъж, като започна с Джулиан Еймис, който ми даде първите роли с реплики в киното (Един хълм в Корея) и в телевизията (Чучулигата от Жан Ануи) и с Луис Гилбърт, който режисира Алфи и Да образоваш Рита, но когото очевидно бях впечатлил с изпълнението си на Жадния затворник във влака в Издълбай името ѝ с гордост от 1958 г., като се стигне до Кристофър Нолан, който ме взе във всичките си 7 филма след първата ми поява като Алфред Пениуърт в Батман в началото от 2005 г.

И след като си бях извоювал име като надежден, също така веднъж-два пъти бях повикан да заменя изпълнител на главна роля, който по някаква причина – алкохол, наркотици или лични проблеми – не можеше да си завърши филма.
Само на шепа хора може да им се размине това, че са ненадеждни.

Във филма Някои го предпочитат горещо от 1959 г. – една от най-забавните и дръзки комедии, които съм гледал някога – главната роля се изпълнява от Мерилин Монро, а режисьор е Били Уайлдър. Никога не се срещнах с Мерилин, въпреки че положих големи усилия. (Снимах малка роля в студията „Пайнуд“, когато Лорънс Оливие режисираше Мерилин в Принцът и танцьорката на съседната снимачна площадка, при което всеки от двамата вбесяваше другия. Непрекъснато отскачах до тяхната снимачна площадка, но Мерилин винаги беше със своята инструкторка Пола Страсбърг и накрая третият асистент-режисьор Колин Кларк ме изхвърли. Когато видях Еди Редмейн, превъплътен в образа на Колин във филма от 2011 г. Моята седмица с Мерилин, причината ми се изясни.) Но пък станах добър приятел с Били. Веднъж по време на вечеря го попитах мъчно ли се работи с Мерилин Монро. „Да – отвърна Били. – Тя вечно закъснява и не си знае репликите. От друга страна – добави след пауза, – можех да взема за ролята леля ми Марта, която никога не би закъснявала и би си знаела репликите, само че кой, по дяволите, би отишъл да я гледа?“

Работих с Елизабет Тейлър в Х, Y и Зий, чийто сценарист бе добрата ми приятелка Една О’Брайън. (Елизабет играеше съпругата ми и двамата се озовахме в любовен триъгълник със Сузана Йорк: филмът малко бе изпреварил времето си, когато излезе по екраните през 1972 г., и не мина така добре, както заслужаваше.) Елизабет никога не закъсняваше, но и никога не се появяваше преди 10 сутринта. Имаше го записано в договора ѝ, докато всички ние останалите трябваше да бъдем с костюми и грим и готови за работа в 8:30. Налагаше ми се да снимам близки планове и кадри в гръб с дубльорката всяка сутрин по 90 минути, докато Елизабет се появеше. И в 10:30 вече имаше почивка за чай – или по-точно почивка за блъди мери.

Но пък истината бе, че щом пристигнеше, Елизабет бе очарователна, не създаваше проблеми и се държеше много професионално. Абсолютно никога не обърка реплика. Също така умееше да се шегува със себе си. Един ден по време на пауза в снимките режисьорът Брайън Хътън – най-забавният режисьор и изобщо най-забавният човек, когото съм срещал – ѝ спомена как разговарял с по-възрастни техници в студията „Metro-Goldwyn-Mayer“ в Холивуд и те му казали, че от всички деца звезди, минали навремето през студията – Мики Руни, Маргарет О’Брайън и прочие, – единствена тя не била таралеж в гащите. Елизабет царствено наклони глава да приеме комплимента.
– О, благодаря ти, Брайън – промърка очарователно.
След кратка пауза Брайън продължи:
– Та затова се питах: кога точно се превърна в това?
Всички затаихме дъх, докато Елизабет не избухна в смях.

На Мерилин ѝ се разминаваше, също и на Елизабет. А към всички вас, останалите, ако сте капризни или сприхави, имате около три филма пред себе си, преди да бъдете сменени с някой, който може да върши същото като вас, без да създава проблеми. На снимачната площадка скриптерът записва всичко, което се случва, включително причината за забавяне на дубъл – например „излая куче“ или „таванът падна“. Или пък: „Актьорът Фръц-пръц закъсня с един час“. Ако бюджетът на филма бъде надхвърлен, записките ще разкрият цялата история как и защо се е случило. И ако в тези записки името ви фигурира с по-големи букви, отколкото на афиша, ставате безработни. В това отношение нещата във филмовия бизнес са много категорични. В другите делови сфери слуховете, предаващи се от уста на уста, вършат същата работа като записките. Талантът ви отвежда само донякъде. Ако искате да се задържите, трябва да добавите към него скучното качество надеждност. В живота си може да сте дезорганизирани, но не и в работата си. Аз съм напълно дезорганизирана личност във всеки друг аспект от живота си: все не си намирам очилата или шапката, а като излезем, забравям накъде сме тръгнали. Но в работата си съм извънредно организиран, било на снимачната площадка или извън нея. Така е професионално; така е възпитано; така си гарантирате да ви поканят пак. Освен ако не сте убедени, че във вашата вселена сте толкова голяма звезда, колкото Мерилин и Елизабет, то предлагам да се явявате навреме с чиста глава, чисто лице и молив в ръка.

РЕПЕТИЦИЯТА Е СЪЩИНАТА НА РАБОТАТА

Страхът е онова, което кара устата да пресъхва, нали?

„Зулу“ (1964)

Основният урок, който научих от Джоун Литълуд – единствения човек, който ме е уволнявал, – беше следният: репетицията е същината на работата, самото изпълнение е релаксиране. След като си изясних смисъла на това – че като стигнеш до изпълнението, трябва да си дотолкова наясно какво правиш, та да изглежда, сякаш го вършиш без усилия, – разбрах важността на този принцип в актьорската игра и в живота.

Това означава нещо повече от стриктно спазване на основната подготовка – да се явиш навреме, да поддържаш нивото на енергия, да си проверяваш оборудването. Означава да си познаваш ролята издъно. Ако си я подготвил щателно, ако черния труд си го свършил преди момента на изпълнението – или преди каквото и да е събитие, представляващо предизвикателство, – тогава в много по-голяма степен държиш нещата под контрол. Владееш материала си, нервите си и себе си. Този контрол ще те освободи да слушаш, да обръщаш внимание какво става около теб, да реагираш своевременно и точно. Вече си свършил работата по време на репетициите, пролял си пот, поел си своя дял от нощни кошмари и когато се стигне до самото представление, можеш да релаксираш, да дадеш най-доброто от себе си и да се справиш с всичко – от лека промяна в плана до тотална бъркотия – от позицията на бдителна, но спокойна увереност.

Ако я направиш както трябва, подготовката в никой случай не се явява антипод на спонтанността. Нещо повече, тъкмо тя ти позволява да бъдеш спонтанен. Когато си подготвен, успяваш да укротиш страха си, да контролираш нервите си, да канализираш енергията си и да навлезеш в този стадий на бдителна релаксация, която е пръв приятел на спонтанността. В театъра и в киното подготовката означава да проучиш образа си, да отработиш жестовете, движенията и характерните маниери и най-вече да си научиш репликите.

В театъра можеш да добавиш нов пласт на репетиция с актьорския състав. В киното не разполагаш с този лукс: режисьорът очаква да му поднесеш напълно оформен образ. На мнение съм обаче, че принципът на Станиславски е приложим в много сфери извън киното и театъра. Използвам го, когато готвя. Използвам го, като съм на интервю. Според мен той е полезен навсякъде. Направете си основната подготовка възможно най-щателно. Не тръгвайте без домашно. Знайте си материята. Бъдете наясно за онова, което имате да кажете. И когато се стигне до момента на изявата, вече ще сте толкова уверени в ролята си, че може да вложите енергията си в слушане и реагиране на случващото се в момента.

НАПРАВИ СИ ПРОУЧВАНЕТО

Винаги правя проучване за изпълнението си, като откривам и наблюдавам хора, наподобяващи в някакво отношение образа, в който ще се превъплътя.

Ако играя действителен човек, чета за него, гледам документални филми, откривам възможно най-много факти и подробности. И не за да го копирам, а за да получа усещане за реалната му същност, да се приобщя към схващанията му. Ролята ми в Зулу се основаваше върху действителна личност и в една книга, купена от антикварна книжарница на Чаринг Крос Роуд, открих негова снимка. Лейт. Гонвил Бромхед е бил 1,70 м висок, с черна брада и много изразителни тъмни очи. Мъжът, който се взираше от страницата в мен, породи желание да го изиграя не като типичния аристократ, какъвто го виждаха Сай Ендфийлд и Станли Бейкър, а като човек уверен в силата си, макар и насреща му да е враг с числено надмощие.

Други реални личности, които съм играл, са Фредерик де Клерк – последния президент на Южна Африка при системата на апартейда, във филма от 1997 г. Мандела и Де Клерк (добрият ми приятел Сидни Поатие беше в ролята на Нелсън Мандела); Брайън Рийдър от Кралят на крадците и – чакайте да чуете само – Йосиф Сталин, кръвожадния съветски лидер в ТВ минисериала от 1994 г. Втората световна война: Когато лъвовете ревяха. Фокусът му беше върху тримата велики лидери на Съюзниците през Втората световна война и техните взаимоотношения. Джон Литгоу беше Рузвелт, Боб Хоскинс –Чърчил, и макар да бях номиниран за наградата Еми за тази роля, критиците заявиха, че с Боб не сме подходящ кастинг. По онова време май бях съгласен с тях. Образът и руският акцент ми бяха несвойствени, а и тъй като нямам и бегла прилика със Сталин, налагаше се да прекарвам часове при гримьорите. За моя изненада обаче съвсем скоро открих сериала в „Нетфликс“ и го гледах. Изобщо не беше толкова зле, колкото си мислех. Запитах се дали критиците не бяха повлияни в мнението си от това, че с Боб преди това бяхме играли роли на хора от работническата класа, и вече имаха предубедена представа за нас.

От тези три действителни личности, които играх в киното, успях да се срещна лице в лице само с една. Сталин вече бе умрял, когато изпълних ролята му. Не ми позволиха да посетя Брайън Рийдър в затвора. Отидох обаче на вечеря в много величествена официална резиденция с Де Клерк. Тогава забелязах нещо, което не бях видял в проучваните записи: човекът бе страстен пушач, но очевидно таен. Де Клерк палеше цигарите една от друга по време на вечерята, а не го бях видял да пуши при интервютата и на нито една снимка. Сега си припомних обаче, че често държеше едната си ръка зад гърба. Вероятно от непрестанното криене на цигарите му е станало навик да я държи така дори когато няма цигара в нея. Включих тази скрита ръка в моята характеризация. Де Клерк винаги ми е напомнял малко на руския президент Горбачов: и двамата бяха ключови играчи в разрушаването на брутални режими, но и двамата бяха отвени от силите, на които помогнаха да се отключат.

Също така се срещнах с Кип Торн – американския теоретичен физик, който бе прототипът на моя герой д-р Бранд от Интерстелар. Кип беше технически съветник при снимките и кабинетът на моя герой, включително алгебричното уравнение около стените – половин метър високо и 13 метра дълго, – беше идентичен с действителния кабинет на Кип.
Когато го видях, попитах Кип:
– Това истинско уравнение ли е?
– Да – отговори ми.
– И реши ли го?
– Да – усмихна ми се.
Този прекрасен и нормален наглед човек имаше ум, какъвто не бях познавал дотогава. И макар че героят ми не беше точно той, а се основаваше на някой като него, тъкмо това се опитах да вложа в изпълнението си – внушението, че дори хора с най-гениални и сложни умове могат да са „нормални“ според възприятието ни. Говорят с изненадващо прости изречения, изживяват същата гама чувства като нас, останалите; обичат семействата си като всеки друг.
На партито след европейската премиера на филма в „Одеон Лестър Скуеър“ в Лондон Кип ме запозна с още по-невероятен ум, принадлежащ на уникална личност. Вървях по коридора към мъжката тоалетна и видях насреща си Кип да бута инвалидна количка. В нея седеше дребничък човек, изкривен в почти невъзможна поза с много странна гримаса на лицето.
– Майкъл, това е един от най-близките ми приятели, Стивън Хокинг – каза Кип.
Знаех историята на Стивън и че има ярък ум, затворен в почти напълно парализирано тяло. Можеше да комуникира чрез единствената телесна част, върху която още имаше контрол, като натракваше думи с нея: мускула в дясната му буза.
Докато стоях там вероятно със зяпнала уста, той изписа: „Искам да се запозная с жена ви“. Жена ми е красива, интелигентна и очарователна, така че можех да разбера такова желание. Стивън го последва с молба да се запознае с красивите ми партньорки в Интерстелар Джесика Частейн и Ан Хатауей, които в изумителни тоалети пиеха коктейли в другия край на залата. Представих ги и Стивън се впусна в разговор с тях, като напълно ме пренебрегна. Установих, че при твърде различния ни интелектуален капацитет с него имахме нещо общо: желанието да извлечем максимума от живота си и от всяка представила се възможност, както и дълбоко оценяване на женската красота.

Независимо дали играя реална личност, или не, винаги се старая да наблюдавам хора, които напомнят моя образ, за да ми помогнат в проучването му. За Зулу всеки ден обядвах в офицерската столова на гренадирската гвардия: макар да имах впечатление от много офицери като редник в армията, не бях ги наблюдавал да комуникират помежду си. Тъй като високият произход на героя ми беше важна част от личността му, а аз самият нямах такъв произход, реших да изуча Единбургския херцог – човека с най-аристократичен произход, за когото се сещах. Забелязах, че вървеше с ръце зад гърба си. Реших, че тъй като е толкова могъщ, добре пазен и обгрижван, няма нужда от ръцете си, за да се предпазва или да прави каквото и да било с тях. Изиграх ролята с ръце зад гърба. (Трябва да ви предупредя обаче, че блестящата ми характеризация остана неразбрана: „Актьорът играе Бромхед толкова зле, че дори не знае какво да прави с ръцете си. Предлагам да го замените“. Това гласеше телеграмата от продуцентите, след като гледаха първия заснет материал. Накрая кротнаха, но имаше напрегнати дни.)

За ролята на Франк – алкохолизирания университетски преподавател в Да образоваш Рита – базирах характеризацията си върху трима души. Първият бе професорът с несподелена любов към Марлене Дитрих в Синият ангел. Другите двама бяха мои приятели: Робърт Болт, сценаристът на Човек на всички времена и чудесен учител с много своеобразен маниер на говор и обясняване; и моят бизнес партньор Питър Ланган, който се държеше като алкохолик от величествен порядък. Пет години по-късно, на 47-годишна възраст, Питър загина при пожар, който подпали в пияно състояние.

Изпълнението ми на Джак Картър в Хванете Картър бе по модел на гангстер, когото познавах в младежките си години. Не че някога му го казах. Всъщност той ми заяви, че филмът бил пълен боклук, а аз само кимах и се съгласявах. Ако сте гледали Хванете Картър, ще разберете защо. Алфи бе изграден върху един мой харизматичен приятел – Джими Бъкли, който винаги спечелваше момичето и сам идеално би изиграл ролята, само че винаги беше твърде уморен.

Дори когато играх Скрудж в Коледната песен на мъпетите, пак си направих проучването. Комедията трябва да се играе сериозно. Това я прави смешна. Така че изпълних Скрудж по всички правила, сякаш го играех в Националния театър като част от Кралската Шекспирова трупа. Проучих го, като гледах CNN и проследих процесите на разните измамници и присвоили средства служители от Уолстрийт. А такива имаше много тогава, както май е винаги.

Общо погледнато, аз постоянно наблюдавам хората. В ранните дни го правех в автобуса и в метрото. Сега го върша по ресторанти, на летището, в чакалнята на лекаря. Но където и да се намирам, следя за характерни маниери, ослушвам се за типични за човека фрази, наблюдавам как хората реагират едни на други. И не само очевидното, а търся да открия нещо ново. През годините станах експерт в разчитане езика на тялото. Помня как през 60-те години масово бяха разкривани руски агенти в официални британски ведомства. Ким Филби беше интервюиран по телевизията и журналистът го попита: „Отговорете искрено, руски шпионин ли сте?“.
Филби насочи поглед към скута си, после го вдигна отново, насочи го право към очите на интервюиращия и отвърна: „Не“.
Лъже, казах си. Наведе глава, за да подготви лицето си така, че да изобразява невинност. Ако казваше истината, не би било нужно да прави това, просто щеше да отвърне „не“. И се оказах прав.

Всички в някакъв момент имаме полза да знаем какво става в главите на другите, как виждат те света и какво ни казват типичните им жестове и изражения. Това ми помага да изпитвам по-голяма съпричастност към околните и ми припомня за собствения ми добър късмет. А също така означава, че дългото чакане никога не ме уморява, защото си намирам полезно занимание. Но главното, което искам да подчертая тук, е следното: подготвяйте си домашното под каквато и да било форма.