Начало Книги Трябва да се говори за доброто и злото
Книги

Трябва да се говори за доброто и злото

5780
Емануил А. Видински, фотография Цветелина Белутова

„Всички някак ги вземаме за даденост, сякаш всеки трябва да усеща ценностите в себе си, очакваме всички да имаме изградена ценностна система, но никой не говори за нея.“ Разговор на Владислав Христов с Емануил А. Видински

Новият ти роман „Дом за начинаещи” (изд. „Жанет 45”) се появява осем години след книгата ти с разкази „Егон и тишината”. Трудна ли беше тази междужанрова крачка? Какво всъщност те подтикна да се захванеш с този текст?

Като жанр не беше трудна крачка, защото, от една страна, вече имах един роман („Места за дишане“, изд. „Алтера“, 2008), а от друга, това, което исках да разкажа, можеше да се вмести сякаш само в жанра на романа. А до написването на „Дом за начинаещи“ доведоха няколко неща: първото е трилогията на Мариам Петросян „Домът, в който…“, и по-специално първата част „Пушачът“. Романът бе толкова добър, писането на Петросян толкова овладяно, оригинално, героите изградени превъзходно; и докато четях за това сиропиталище в Русия, си казах: И аз мога да напиша роман за сиропиталище, при това от първо лице. Колкото и да е може би странно, никога не ми бе хрумвало, че този отрязък от моя живот може да се превърне в литература. След това дойдоха пандемията и хоумофисът и внезапно осъзнах, че имам всички условия, за да пиша. И един януарски ден просто седнах и започнах.

„Дом за начинаещи” най-общо казано е роман за миналото, пишейки за миналото, успяваш ли да се справиш с травмите на настоящето? Вярваш ли в терапевтичното и лековито действие на писането като процес?

Вярвам безрезервно. Писането не премахва травмите, но помага да бъдат интегрирани в нас, така че да можем да живеем в мир с тях. Оттук следва и благотворното въздействие върху самите нас в настоящето – интегрираният спомен (тревожен, травматичен, носталгичен и пр.) ни дава опит, който ние неусетно използваме и в настоящето. Така че както писането, така и четенето могат да ни помогнат в повече насоки, отколкото може би си даваме сметка.

Книгата носи всички белези на автобиография, за читателя е много трудно да различи истината от фикцията, как постигаш баланса между двете?

За мен има един-единствен начин и той е по време на писането да се отнасяш към всеки момент от това, което описваш, като към абсолютна истина. Ако в ума на писателя реалните епизоди са отделими от измислените, със сигурност ще бъде така и за читателя. А това неминуемо влияе върху възприятието на текста. В същото време държа да подчертая, че това е роман, художествена литература, не документално свидетелство. Истината и фикцията са дотолкова преплетени, че на моменти за самия мен е трудно да кажа къде паметта ми си фантазира и къде помни част от миналото, и то в детайли. Освен това ние обичаме да доизмисляме себе си, да изобретяваме някакъв по-цялостен свой образ.

Заглавието „Дом за начинаещи” всъщност е малко подвеждащо, защото повечето персонажи в романа въпреки младата си възраст имат солиден житейски опит. Като обитател на такъв дом, усети ли това рязко порастване в самия себе си? На какво те научи престоя в дома?

Не знам доколко солиден може да се нарече опитът на деца, прекарали целия си живот в сиропиталище. За условията на Дома е солиден, да, но такъв ли е за изискванията извън него? Кажи-речи до момента на излизане от сиропиталището и гмурване в реалния свят извън него всички са начинаещи в живота. Защото Дома отделя тези деца от останалия свят, но също така отделя останалия свят от Дома. Там много старателно ни учеха на всички изисквания, които би имал и светът отвъд стените на сградата ни. Групите, в които живеехме, имитираха многодетни семейства, бяхме най-много по две деца в стая, имахме кухня, хол с телевизор и т.н. Трябваше да се грижим за тези пространства, както би следвало да го правим, ако бяхме в истинско семейство. Помагаш за вечерята, почистваш банята, участваш в съграждането на съвместния живот. И тъкмо тук дойде моментът на порастването. От една страна, осъзнах, че всички сме равни и всеки има своите отговорности, че отговорността не непременно е тежест, че действията ни имат последствия, че за проблемите може да се говори и най-вече – че добруването на всички зависи от всеки отделен член на общността. Така че да, усетих отчетлив скок в порастването. А едно от многото неща, на които ме научи животът ми в Дома, е самостоятелност. Колкото и да имахме подкрепата на повечето възпитатели и някои от тях да бяха за нас нещо като по-големи братя, все пак не е същото като да си вкъщи при майка си, която би те поглезила, би ти спестила някакви усилия просто защото иска да си добре и те обича. Възпитателите ни подкрепяха, но не можехме да отидем при тях и да похленчим само за да усетим как някой ни успокоява и полага грижи за нас. В този смисъл бързо свикнах на някаква самостоятелност и то най-вече като нагласа.

В книгата освен истински моменти на споделеност и приятелство има и немалко насилие. Какви са причините в момента насилието да е навсякъде край нас, да бъде норма? Виждаш ли някакъв изход от този негативен процес?

Насилието е най-лесният път при наличието на проблем. И тъкмо заради това е грешният. Не вярвам да изчезне, защото е програмирано в нас, хората сме агресивни същества и не говоря само за физическа агресия. Склонността ни към насилие трябва да бъде опитомявана и укротявана. Насилието освен това е почти винаги заместител на съвсем други недоволства. Ако някой изскочи от колата си и отиде да се разправя с друг шофьор, защото вторият отнел предимството на първия, да речем, причината за тази саморазправа едва ли е наистина отнетото предимство. Нещо съвсем друго е – лошо начало на деня, проблеми в работата, семейството, някакво стаено недоволство, страх, неувереност, безпомощност, гняв и какво ли още не. В този смисъл насилието твърде често е просто повод да изразим недоволството си от нещо съвсем друго.

За мен единственият изход е строгост на закона и образование. Няма да стане само с едното или другото. И под образование нямам предвид просто да заучаваме неща. Имам предвид да се говори за това, за проблемите, но и за морала. Аз никъде не съм чул някой да обърне специално внимание тъкмо на това – ясното адресиране на подрастващите, но и не само, по отношение на етика и морал. Всички някак ги вземаме за даденост, сякаш всеки трябва да знае това, да усеща ценностите в себе си, очакваме всички да имаме изградена ценностна система, но никой не говори за нея. Не е достатъчно да очакваме тези неща да се възпитават единствено в семейството. Трябва да се говори кое е добро и кое зло, защо злото е зло, какво означава зло, какво ни причинява то, въпреки че може би не го усещаме като вредно за самите нас и т.н., и т.н. Докато на този етап неща като култура, възпитание, етика и пр. звучат като кухи фрази за мнозина. Очакваме всеки да ги има, но нито ги преподаваме, нито ги предаваме, а още по-малко ги назоваваме.

„Дом за начинаещи” ни връща в началото на 90-те години, едни преломни времена за цяла Европа. Съществува ли нещо безвъзвратно изгубено от този период, за което истински съжаляваш?

О, да. Въпреки че съм човек, който с пълни шепи се възползва от благата на съвремието ни, ми липсва аналоговото време. Бавността на битието, неговата подреденост и систематичност, ценността на нещо, което си търсил и намерил трудно – от някаква стока за бита до музикален албум, който дълго си искал да притежаваш. Усещам в себе си и носталгия по романтиката на 90-те, усещането за ново начало, за отвореност, за безкраен хоризонт. И разбира се – носталгия по една по-млада своя версия. Възвеличаването на миналото до голяма степен е величаене на собственото изгубено Аз.

В нашето поколение на родените в средата и края на 70-те наблюдавам своеобразно вкопчване в романтичната представа за 90-те. Какви са причините за това? Изгуби ли се свободният деветдесетарски дух при следващите поколения?

Доколкото мога да преценя – някаква част от него се изгуби. Или поне се изгуби в нас, защото годините неминуемо си вървят. Невъзможно ми се струва да усещаш същата свобода и ентусиазъм на 40 или 50, както си ги усещал на 20. 90-те още носеха нещо от мекотата и наивитета на 80-те, но в същото време отчетливо се различаваха от предишното десетилетие, а за нас в Източна Европа това важи с особена сила. Тази рязка промяна на света ни преди и след 1989 г. формира цялостното ни светоусещане, а и себеусещане. 90-те освен това бяха последното десетилетие на XX век, затвори се, поне формално, страницата на едно толкова динамично столетие. Лека-полека това усещане за свободен дух и ново начало стихна, слегна се, дойдоха други времена, други предизвикателства, а нашето поколение започна да трупа години. В този смисъл ми се струва неминуемо да се обръщаме назад с някакъв тип романтическа носталгия. Само си спомни какво се случи в българската литература и особено в поезията след 1989-а. Какъв разцвет на поетически гласове и почерци, каква наслада прозираше у всеки поет, защото внезапно цензурата и страха бяха изчезнали, можеше да се пише за всичко и по всякакъв начин. Нямаш такова нещо сега, защото през последните 30 години тази свобода е все така налична, а младите поети (към които се числяхме и ние) дебютираха в един свят на свободното художествено слово, без да се притесняват от нищо.

Като заговорихме за свобода, образът на гръмоотвода, по който се спускат всички бегълци от дома, е чудесна метафора. Би ли искал в момента да се спуснеш по гръмоотвода, от какво ти се иска да избягаш?

Най-интересното е, че аз самият никога не използвах този гръмоотвод, въпреки че той бе тъкмо до моята стая. Пусках хората да слизат и се качват в продължение на години, но самият аз никога не го използвах. Та понякога свободата е да знаеш, че имаш опцията за бягство. Нерядко това е достатъчно. Не искам да бягам от нищо. По-скоро бих искал да се подобрят някакви неща във всекидневието ни, но не бих бягал от тях. Преди 10 години направих съзнателен избор да се върна в България и до ден днешен не съжалявам, дори напротив.

„Германия мръсна приказка”, беше написал Виктор Пасков, от дистанция на годините как намираш днешна Германия? Какво трябва да знаем за германците, за да ги разбираме като народ?

Романът на Виктор Пасков е много мрачна книга. Германията, в която аз живях, не беше такава. Но двете са напълно съществуващи, и то дори не една до друга, а понякога една във друга. Колкото до германците – откакто се върнах от Дома в България преди 29 години, слушам почти изцяло клишета и предразсъдъци за германците. Те се подхранват до голяма степен от българи, които са живели известно време там, най-често студенти или гастарбайтери, но които не са се докоснали до почти нищо германско извън вещественото. За да опознаеш добре която и да било нация, е добре да попаднеш в тяхната среда, да присъстваш на техни празници, сбирки, събирания, чествания, да влезеш в дома им, да общуваш с тях извън работа или задължения. Аз имах тази привилегия и съм истински благодарен. Научиш ли се да разбираш хумора на един народ, си по-близо до него от когато и да било. 

Замислял ли си се да проследиш в друг роман живота на някои от децата извън дома, тяхната съдба като възрастни? А защо не и твоята собствена?

Не се бях, но няколко души ми казаха, че биха се радвали „Дом за начинаещи” да бъде началото на трилогия. Не съм сигурен, но времето ще покаже. Както стана и с този роман, може би един ден нещата ще узреят и аз ще седна да пиша продължение.

Емануил А. Видински (1978) дебютира през 2005 г. със сборника разкази „Картографии на бягството“, следват романът „Места за дишане“ (2008), стихосбирката „Par Avion“ (2011) и сборникът „Егон и тишината“ (2015). Последната му книга, романът „Дом за начинаещи“, излезе през 2023 г. Освен с литература Видински се занимава и с музика. Заедно с поета Петър Чухов през пролетта на 2013 г. създават групата Par Avion Band, която има издадени три миниалбума (ЕР) и един сингъл. От 2008 до 2012 г. работи в българската секция на радио „Дойче веле“ в Бон, след завръщането си в София става главен редактор на издателство „Панорама“ (2013–2016), преподавател по творческо писане (2016–2018), а от септември 2019 г. е редактор в „Литературен вестник“. Под негово съставителство в германското издателство Eta Verlag през 2017 г. излиза сборникът с разкази на съвременни български писатели Ein Fremder Freund.

Текст за романа на Емануил А. Видински „Дом за начинаещи” от Катя Атанасова четете в октомврийския брой на списание „Култура“.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display