0
3751

Трябва да се намери отговорът

Николай Табаков

Николай Табаков, Синята гора, Издателство „Книгомания“, София, 2020 г., 206 стр.

Насред корона-паниката се появи новият роман на Николай Табаков. Синята гора видимо се вписва в реда на книгите му, тълкуващи „хората от реката“ в свойствения за Табаков стил. Една предговаряща бележка предупреждава: „Книгата изцяло се уповава на въображаеми факти, събития и топоними. Свищов е съчинен, Бостън илюзорен, за София да не говорим. Моля за внимание! Ако някой се познае в тази книга, да знае, че е напълно измислен и се налага да вземе спешни мерки. Диагнозите поставям аз….“. Щом моли, нека внимаваме.

Ако Синята гора се отклонява с нещо от досегашните му прози, то е с по-радикалното самонаблюдаване на Табаков, по-близкото общуване, по-мощното му „излизане напред“ чрез директно заявяване, философстване и даже проповядване. Без заобикалки заговаря за битието си като писател и движещата сила, направила го автор на вече дванадесет книги. 

„Писането си е лично моя, съвсем интимна работа“ (с. 18), казва той програмно. Така си е. Писането му няма за цел да взривява световната и даже не българската литература, не копнее за шум и признания, интересува се от читателския поглед, но не му е незаобиколимо условие. Пише, за да живее смислено.

Ето как го казва: „Единственото смислено живеене – поне така, както го разбирам, – е живеенето в смисъла… Смисълът на живота е в собствената ни, истинска, напълно удовлетворяваща работа на този свят. Занаятът, даден ни от Бога“ (с. 61). И още: „Човек си има един-единствен занаят на тази земя. И това е нещото, което осмисля живота му. Онова нещо!“ (с. 168). Това „онова нещо“ е същественият мотив, двигателят на писането му. Всичко друго е акциденция.

Типът писателство на Табаков може да се онагледи чрез напрежението, протичащо между две самопризнания. От една страна: „Всъщност аз съм си роден самотник, обичам тихите нощни часове, когато седя на бюрото си и работя“ (с. 47), ала преди това: „Но сега ми трябва всичкото неспокойствие на света“ (с. 29). Напрежението е налице задължително, защото залогът е висок: „Трябва да се намери отговорът на въпроса „Кой съм аз?“ Това е то, големият номер“ (с. 62).

Номерът се осъществява пред фона на проста очевидност: „Времето беше малко. Може да се каже – времето на света изтичаше“ (с. 83), при което „целият живот е за пръв и единствен път“ (с. 143). Това именно компенсират постоянните „забежки до брега на Дунава. Може би защото реката е вечна. Може би защото е силна. Може би защото тя винаги ще отминава и отминава, а нас няма да ни има на брега“ (с. 195). Реката е пълномощният представител на космическата вековечност.

Защото реката е вечна, а човешкият часовник цъка накъсо, затова Табаков отсича: „Не ми се разказва за идилии. Не обичам захарен памук. Мразя очилата с розови лещи“ (с. 194). Все по същата причина: „Не желая да коментирам агрегатните състояния на хора, напуснали категорично човешките измерения“ (с. 47). Той има пред очи само човеци в естествено състояние. Наистина, с една необходима особеност. Човекът, който го тегли, не отговаря на въпроса „какво“, а на въпроса „кой“ (с. 184). Неговите герои невинаги знаят какво представляват, но затова пък са наясно кои са.

„Дявол да го вземе, на този свят има наистина хубави неща!“ (с. 143), забелязва Табаков, и реди „книжки с проза и те до една за местни чешити и пияници“ (с. 18). Общият белег е персоналното им ядро: „жилаво като корен на върба, уж уязвимо, а неуловимо като живак“ (с. 88). Общият им знаменател е, че „точно те са открили тайната на живота“ (с. 168). Коя тайна? И кое ѝ е явното на тази тайна?

От хоризонта на този въпрос е полезно да се забележи, че съществена част от сюжета е действието на ширещия се в днешно време коронавирус и съпровождащата го паника, която взема връх и жертви. То обаче се чете като изправяне на микробиологията срещу макробитовизма на човешкия свят (с. 52). И се превръща в повод за питането: „Човекът или глобалното устройство на света?“ (с. 202). Отговорът е еднозначен: съпротива срещу опитите за поголовно смачкване на човеците; категоричен избор за човека в неговото достойнство, същественост и най-сетне – величие.

Първото условие за действителност на хора с такъв профил е независимостта. Те всички, всичките „чешити и пияници“, са свободни човеци (с. 110), редовно прогонвани за „недопустимо свободомислие“ (с. 80). Което не нарушава тяхната невъзмутимост.

Защото са взели своите решения, от които нямат никакво намерение да се отказват. Злополуките, идващи в отговор, не ги правят да изпитват тъга, а по-скоро леко задоволство. От себе си, най-вече от себе си (с. 89). Тъй като някак си успяват да разтърсят света. Или по-точно: да правят света да се отърсва от вечната си сънливост (с. 200). Понеже са от онези, на които Господ е казал – създавай! (с. 203).

Колкото и да е шантаво или наглед незначително създаваното, то има една обща характеристика – истинско е. А е истинско по простата причина, че е насочено към разтваряне на границите на света, така че да се съберат ведно смисъл и битие по начин такъв, че те, битие и смисъл, да бъдат схващани като синоними на добро и красота (с. 165). Типовете, рисувани от Табаков, на всяка цена искат да заразят всичко около себе си с красота и справедливост (с. 49).

Тази е целевата причина на всичките му текстове. Което рязко ги разграничава от черногледото, мрачното, нацупеното и поради това в последна сметка мизантропичното и резигниращото, задаващо основния тон в литературата на съвремието ни. Табаков е сред малцината, които честват живота в неговата смисленост.

Този жест не предполага гримиране на претендиращото да е реалността, разкрасяване на това, което е под носовете ни. Табаков системно подчертава условността на представяната от него действителност. Най-непосредствено – чрез имената на описваните. (Главният герой например е Симеон Майкъл Самюъл, синът на Майкъл Клифърд Самюъл, на кой друг, около когото фучат или кротко оказват съпротива Баба Меца, Дядо Плетикрачко и подобно именувани същества.) И не само чрез това. Този тип отстраняване има една основна задача: да бъде поставена под въпрос единствеността на „реалността“ и особено нейната истинност.

Перспективата се полага ето как: светът се приема такъв, какъвто е, без изопачаване на фактите; след което му се казва да се промени (с. 189). Тълкувайки илюстрациите на Либико Марайа, Табаков забелязва: „Мечти и действителност – това ли е направил? Може би от действителността е нарисувал мечти, а от мечтите е изградил идеалния модел на света. Своя идеален модел. Моя. Може би вашия“. За да премине в настъпление: „Кое е по-реалната реалност? Световъртежните висини или грапавият път под краката ни? Въображението или ежедневието?… Слушаме – а не чуваме. Гледаме – и сме слепи. Живеем – в царството на мъртвите“ (с. 91). А алтернатива има.

С прозата си Табаков показва, че светът, изтъкан от дадености и обстоятелства, но освен това от мечти и въображение, характер и свобода, творчество и смисъл, е съвсем действителен. Че животът в него е напълно възможен, и то не някъде в далечни земи и светло бъдеще, а тук и сега. Табаков дава кураж.

На първо място кураж, че всеки има сила да върви по своя – уникално неговия си – път. По който се познава така, че да не се отказва от себе си, бидейки в състояние да казва, наложи ли се, „не“ на света (с. 203-204). И да е наясно, че в този поход не се пита за „полза“. Защото каква ти полза от доброто, красотата, смисъла? От истината на човешкото? Никаква! – в което именно е обяснението на смислено човешкото (с. 206).

Тъкмо това човешко изследва и изповядва Николай Табаков, достойно човешкото, трябва да се добави. Което може да те изкара от обувките – или през комина.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияБезследно изчезнал
Следваща статияНека разказва