0
6156

„Трябва ни ваксината на грамотността!“

Интервю с Николай Николов, дългогодишен учител по литература в СМГ и Първа английска, говорител на стачния комитет по време на учителската стачка през 2007 г. и автор на четири книги с есета

Учителю, първо да ти честитя Деня на будителите, 1 ноември! Какви са твоите впечатления, пусна ли този празник отново корени в нашето общество след заличаването му по времето на соца? Или честването му е казионно, лишено от съдържание? Може би тук е мястото да споменем и името на Петър Константинов, председателя на „Мати Болгария”, по чиято идея той беше възстановен през 1992 г. Имаш ли преки впечатления от него, чел ли си книгите му?

Вестник „Будилник“ е отпечатан в Букурещ на 1 май 1873 г. Под заглавието е изобразена ръка с училищен звънец, който гони мрака и разбужда заспалите… Никога не съм проверявал дали освен с карикатури Хенрик Дембицки е помогнал на Ботев и с това графично оформление – поне за мен училищният звънец е символ, а понякога символите се приемат чисто емоционално. Но съм сигурен, че и през 1922-ра Стоян Омарчевски, Станимиров, Милетич, Арнаудов, Елена Снежина и цяла плеяда български интелектуалци са откликнали емоционално на този символ, за да се роди Денят на българските народни будители! И когато след падането на Берлинската стена професор Петър Константинов създаде сдружението „Мати Болгария“ и благодарение на него възкръсна разстреляният от комунистите празник, пак за този символ се сетих… Запознах се с Петър Константинов някъде след 92-ра, беше дошъл в Английската във връзка с някакво мероприятие, искаше да ангажира младите, а директорката „директно“ препращаше подобни посетители при мен. Признавам, че въпреки неговата популярност бях скептично настроен – вече бях свидетел как няколко години след смяната на режима върли комуняги благодушно развяват знаменцата на демокрацията, военни фуражки пишат „устава“ на въпросната демокрация, а видни партийни функционери вдигат темелите на пазарната икономика. Та си мислех дали няма да срещна поредния нагаждач, разперил платна да улови „вятъра на промяната“… За щастие, не го срещнах. Срещнах искреност и неистова вяра – един даскал ги усеща тия неща. Срещнах патриотизъм от Вазовски тип. Как възприемам този човек ли? Ами – като училищния звънец от вестника на Ботев. А дали младите днес го познават? Та той е лекар, писател, общественик, издал тридесет и няколко книги! Представете си как младите сядат да четат „Хаджи Адем“, „Ирмена“ или „Вечният Бог“… Левски изрече: „та не сме ли ние във времето и не е ли времето в нас“, и сега тези пророчески слова добиха нов смисъл. Днес живеем в два свята на паралелно, но различно време. „Бавното време“ на моето поколение, което обича книгите и чете през всяка свободна минута; приема информацията само ако е проверена многократно; не вярва на „официози“, а мисли върху фактите – и знае, че има граници и гранична бразда и че Америка е далече, а Русия – близо. Поколение, свикнало с мисълта, че го манипулират и скептично настроено към манипулацията… И „Бързото време“ на „интернет-поколението“, за което новината не признава граници, хилядите километри нямат значение, четенето е съсредоточено върху 10–15 изречения на десктопа и всеки илитерат живее с уютната представа за анонимност, която му позволява да пише в интернет идиотизми и подобните нему да цвилят от възторг. Което няма да може да се прибере, ако спрат интернет… Разбира се, това е метафора, но нали всяка метафора се гради върху някакво сравнение? Как днес се приема Денят на будителите? Както се приемат символите. Знаещите ги почитат и мислят върху тях, незнаещите ги отминават, подсвирквайки… Но знаете ли, символите притежават опасната дарба да възкръсват дори ако уж са мъртви. По време на соца „народната власт“ даваше мило и драго за атеистичното възпитание, а днес куцо и сакато усилено се кръсти дори ако вкъщи пали кандило пред лика на Джугашвили (разбирайте Сталин).              

Имаш 30 години стаж като учител. Върхът на обществената ти дейност беше учителската стачка през 2007 г., ти беше сред лидерите ѝ и говорител на стачния комитет. 14 години оттогава. Какво се промени в положението на българския учител?

Имам повече от 30 години стаж като учител, а „платото“ на обществената ми дейност бе всеки учебен час, в който отделях поне 10 минути, за да „свържа“ изучавания материал с актуалните събития на делника. Независимо дали се отнася до антична, средновековна, западноевропейска или руска класическа литература – да не говорим за българската. На това му казват „трансверсалност“. Но не в геометричния смисъл „сечение, напречност – лат.“. Когато един учител изразява позиция, той винаги я защитава в сравнение с друга такава, а това „провокира“ учениците да търсят собствената си позиция. Такава педагогическа практика ти позволява да защитаваш убедително  общественозначима кауза. За мен стачката на учителите бе уникално събитие – не защото бе най-продължителната и масова в историята на България; не защото обедини вечно разединените синдикати; не защото бе истински демократична – всяко решение на стачния комитет „минаваше“ през одобрението на над 150 000 души… Тя бе Събитие, достойно да се нареди до приемането на България в НАТО и влизането в ЕС. Защото бе стачка за морал, за нов тип образование, за европейско бъдеще на България. Защото бе истинска „Визия за България“… Я се замислете – защо днес сме на последно място сред защитените от пандемията и на първо място по смъртност в Европа? Поне една от причините е – защото нашенецът не вярва. Не вярва в пандемията, не вярва в информацията, вероятно не вярва, че земята е кръгла и категорично не вярва в науката… Защото преди 14 години магарешкият инат на управляващите убеди въпросния нашенец, че образованието е бош-лаф, че училището съществува, за да гледа дечицата, докато родителите печелят пари и че учителите на свой ред съществуват, за да дават частни уроци, мръсниците… Наскоро един от поредните „кандидати за славата“, кокорейки се от екрана на телевизора и хвалейки се с престижното си образование, подчерта, че той искал образование без частни уроци и лично не бил вземал нито един такъв… Личеше му! Тежко и горко на народ, който приема подобни тиквеници да коват съдбата му – те най-много могат да осъществят отиквяването на един народ. По Петроний – препрочетете си „Сатирикон“. Въпросният римски моралист бил убеден, че отиквяването на един народ започва, когато императорът вкара коня си в парламента и сенаторите го изберат за свой колега! Та мислете кого избирате! А какво става с учителството 14 години след стачката? Ми топи се – като лекарското съсловие и медсестрите. Ама нали вече е добре платено? След дъжд качулка… Тая работа малко напомня героя на Алеко, който обобщава: Бе европейци сме, господине, ама не дотам!

Твоят тогавашен опонент, министър Даниел Вълчев, се прояви впоследствие и като писател. Запозна ли се с творчеството му?

Стачката преди 14 години бе за образование, наука и култура. Вицепремиер и просветен министър бе един академичен човек, университетски преподавател, правист… Но докато протестите ескалираха и се водеха преговори, Даниел Вълчев от време на време прескачаше до университета, да изнесе някоя и друга лекция, та да си почине от злободневието… Ще речете – какво пък, обичат го студентите и студентките, пък и той тях. Да, ама той чудесно знае, че в темела на законодателството е Римското право, а то казва: „Макар и лош, но закон!“ Защото в битността си на министър, Вълчев нямаше право да практикува професията си – както един бизнесмен, ставайки министър, е длъжен да се откаже от бизнеса си. Щото на това му викат „конфликт на интереси“. Дори ако няма материален интерес… Даниел Вълчев е особен „продукт“ на прехода – добре възпитан, образован, симпатичен, „бяла якичка“ – като онези „прекрасни млади хора“ от епохата на Италианския ренесанс. Само дето тези хора се възприемаха като неоаристократи, като хора, стоящи над закона, склонни да иронизират и архаичните му норми. Сега разбирате ли защо днес един друг симпатичен и образован кандидат за властта искрено недоумява защо го обвиняват, че бил нарушил конституцията. Че той нали бил заявил своето мнение – пък майната ѝ на конституцията, нормите ѝ са архаични, на кого му пука, че не бил спазил регламента? Само че, ако аз не спазя подобен регламент, ще ме спукат от санкции… След стачката Даниел Вълчев прописа – говоря за трите му сборника с разкази. Но още докато четях разказите от първия – „Да обичаш на инат“, разбрах, че не бива да го обвинявам, защото той искрено смята, че е прав и че е бил прав в битността си на министър и вице. Най-добре бихте разбрали този начин на мислене, ако се върнете към текстовете на сър Пелъм Гренвил Удхаус, станал известен с творбите си за аристократа Устър и иконома Джийвс. Само дето не зная нашенските сноби за Бъртрам ли се мислят, или за Джийвс? Или носят по нещо от двамата…

Кое обичаш повече, топлото или студеното?

Деяне, имаш един прекрасен разказ – „Солено и сладко“. Чудесен диалог, който сякаш ни въвежда в атмосферата на библейска притча… В края на текста малкият Христо пита: „Мога ли да ям едновлеменно и боба, и ошава?“ Та на въпроса кое обичам повече, топлото или студеното, мога ти отговоря само като детето от разказа. Поради възрастовите си особености героят не може да артикулира сонора „р“. А аз си мечтая за сезона на едно Народно събрание, в което Председателят има подобна говорна особеност, но носи и мъдростта и морала на хлапето от „Солено и сладко“!

Ако пренесем тези категории в политическия живот, коя от двете ще го описва по-добре? „Топло” ли е днес в България? Или е „студено”?

Що се отнася до политическия живот, мога само като Алеко Константинов да възкликна: Уууу, студено! И то не заради американската меркантилност от пътеписа „До Чикаго и назад“, а заради мутацията „Български меркантилизъм“. Опасен вирус със смъртоносни социални последствия, който вкарва страната направо в тъмночервената политическа зона. Въпросният смъртоносен микроорганизъм се маскира като червено кръвно телце, което се бори с престъпността, създава нови закони и ще промени живота на хората, изобщо – като „протестър“, партия на „антистатуквото“ или разкаял се властник от времето на статуквото, а имунната система въобще не може да познае, че въпросният бацил сме го срещали безброй пъти в 30-годишния ни преход! Има ли лек? Ами да! Ваксината на грамотността! Само дето преди 14 години я зарязахме някъде, а годността ѝ вече е изтекла. Тук зелени сертификати не помагат. Остава да чакаме помощи отвън…

Сега ти предлагам следното нещо: да влезеш за малко в ролята на Андрей Райчев. Изборите са след десет дни. Какви са твоите прогнози? ГЕРБ? БСП? ИТН? „Демократична България”? „ДПС”? „Изправи се, БГ. Ние идваме”? Патриотите – ВМРО, НФСД и прочие?

В никакъв случай не мога да вляза в ролята на Андрей Райчев. Той притежава такъв умопомрачителен жестомимически език, че изреченото в синхрон добива стойността на почти Божествено откровение. Дори ако е някаква лексикална жвачка… Но бих си позволил да обърна внимание на детайли, които обикновено не се коментират. Щото дяволът е в детайла… Да започнем с президентските избори. Един писател бе подчертал, че всеки народ смята себе си за послушен, благодарен, признателен и прозорлив. Всъщност той е по-скоро дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Това ще ви обясни защо можем да подозираме, че у нас след всеки умен президент с един мандат ще се изтъпанчва не особено умен, който изкарва два мандата… От друга страна, лъскавата, левентна фигура е особено привлекателна за електората. Помня, че при появата на ГЕРБ на политическата сцена сума служителки от разни ведомства си държаха върху бюрото портрета на Бойко Борисов… Помните ли? Ама Бойко си остана нефелен генерал от пожарникарски произход, а днес имаме наперен генерал, истински лампаз, автентична фуражка, президент, който се обръща към министър с думите: „Докладвайте!“ Само дето всеки военен знае, че уставът е най-важен законодателен документ в армията, но дори той е подчинен на конституцията и въпросната е „уставът“ в живота на една държава. Обаче генералът комай не го знае. Или не му пука. И нарушава конституцията с размахани юмруци и назначения по високите етажи. По време на соца отношението към генералите изкристализираше в болезнено-пиянския зов: „Нема ли бееее, нема ли един пиян генерал да ни уволни!!!“ Освен това се знаеше, че генералите стават президенти само в банановите републики; знаеше се още, че на българския генералитет пъпа му е хвърлен в Подмосковието. Днес всичко туй не се знае, обаче почти се знае кого ще изберат за президент.

По въпроса за парламентарните избори – ще коментирам само, че разликата между първия и останалите ще бъде впечатляваща; между 2,3 и 4 – минимална, и всички вкупом, воглаве с радетелите за ред и законност, ще откажат да приемат, че суверенът е направил такъв, а не друг избор; че гласът на народа е глас Божи; ще рекат, че народът не ги разбира тия неща и те първия ще го разнищят, разкостят и изчегъртат (страхотен глагол е „изчегъртвам“, такъв един, звукоподражателен – като политическата култура на нашенеца). На разсъждението, че дали ни харесва, или не – законите трябва да се спазват и по законите на демокрацията не може да се отрича „априори“ партия, заела при избори първо място, новите демократи ще отсекат – може, може! И ще припомнят, че през 97-а, след бурните протести на милиони българи Петър Стоянов не даде мандат на социалистите, макар че имаха пълно болшинство в парламента. Но ще забравят да кажат, че младият социалист Жан Виденов ни докара хиперинфлация в мирно време (един долар – 3700 лв). И че българското човечество митингува не поради политическа култура, а заради празни хладилници. Тъй де – акъл море, глава кофа, не може да го побере. Не можем да помним всичко, я!

Издаде няколко книги с есета и публицистика, по форумите най-често срещаната дума за качеството им е думата „класика”. Издаде и книга-хроника на учителската стачка. Каква е равносметката ти, книгите стигнаха ли до хората, можеш ли да споделиш впечатления от техния живот? Готвиш ли нова книга?

Не съм убеден, че книгите ми стигнаха до „масовия читател“ (каквото и да означава тази метафора) – обаче със сигурност стигнаха до единомишленици, приятели и бивши ученици. Поне за мен най-високата оценка бяха думите на един колега: ми написал си онова, което винаги съм си мислил. За съжаление, съм се убедил, че след мъгливата есен на нашето недоволство винаги идва зимата на нашето негодувание; в такова време у мен се ражда неудържимият порив да пиша.

Как минава един ден на един български учител-пенсионер?

Как протича денят на учителя пенсионер? „В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане – с чук по релсата край щабната барака…“ Така започва повестта на Александър Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Слава Богу, моят ден не започва така… В „Празните мисли на един празен човек“ Джеръм пише: „По въпроса за лентяйството аз се считам капацитет…“ Приемам това откровение, но само отчасти… Денят ми по скоро се движи по коловоза на фолклорната максима: Луд умора няма!

Уважаеми дами и господа, моля ви, не си губете чувството за хумор и не забравяйте, че всяка прилика с действителността… се дължи на действителността.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияРобърт Уилсън, откривателят на чисти начала
Следваща статияДъгата на Ангел