0
2742

Трябва ни Симеон Велики, а не цар Петър

Интервю с писателя Светлозар Стоянов, лауреат на наградите „Южна пролет“ и „Николай Хайтов“  

Светльо, преди няколко месеца излезе една книжка, заглавието ѝ е „Книга за Пламен Тушков“. Аз и Златозар Петров сме ѝ съставители, а тримата с теб участваме и с текстове. Отпечата я нашият приятел от „Фама” Игор Шемтов. Тази книга, впрочем, се зачена при един наш разговор с теб в едно кафене на „Графа“ преди доста години. Никакъв интерес от никоя медия, ей така, от кумова срама да попитат – какъв е тоя Пламен Тушков, защо заслужава за него да се прави книга. Така че, отговори сега ти, като автор на един от най-добрите текстове вътре в книгата, наред с текста на Златозар, отговори ясно и високо на този въпрос – какъв е тоя Пламен Тушков, защо заслужава за него да се прави книга?

Имаше навремето един талантлив архитект и кротък пияница в Казанлък – бай Пискюлев. Умря на бара с чаша в ръка. Пишеше стихове на салфетки на сервитьорките и предпочиташе да си пие сам. Рядко допускаше до себе си компания. Но веднъж ми каза: „Ако трябва да обясняваш на хората едно нещо колко е хубаво, … хубавото!“ И допълваше: „След хубава жена се обръща всеки – и богаташът, и просякът.“ Може би това обяснява защо една песен се превръща в хит, а книгата в бестселър. Хората харесваме едно и също, но само когато е хубаво. Макар че мнозина от нас се влияят от модата на злободневието, от мейнстрийма, от онова, което е на гребена на вълната в момента, преди вълната да сгромоляса и да бъде удавена от следващите. Както и да е, не ми се ще да изпадам в позицията да обяснявам защо съм написал разказ за Пламен Тушков и колко хубав човек всъщност е той. Знаеш старата максима, че писателят е най-лошият интерпретатор на собственото си произведение. Ще си позволя да го направя, само защото освен литературен герой, Тушков е действителна, жива личност. Много по-жив от мнозина, човек-огън, който макар и наближаващ 70-те, гори отвътре, душата му е топла и навремето всеки можеше да се сгрее от пламъците на неговата мъдрост, ако поспреше на сергията му със стари книги, която се намираше на прага на градинката на „Кристал“. Говоря в минало време, защото Тушков вече не продава книги. Прибра се на село поради финансови причини; там се грижи за градинката си, отглежда си домати, пипер, едно-друго, колкото за прехраната. Виждал съм при него на сергията да се отбиват всякакви хора – и с пари, и без – той намираше обща приказка с всеки. Ако е в настроение, разбира се, ако човекът отсреща го впечатли. Дори и с походката си. Покрай Тушков се научих да забелязвам детайлите. Мога със сигурност да кажа, че той е един от малцината ми учители в литературата, да не кажа единственият. Тук изключвам любимите си световни автори, почти всички отдавна мъртви. Имаше един период обаче, в който ходех всеки следобед на сергията на „Кристал“, както студентът ходи на лекции. Това бяха житейски уроци, което ще рече най-чиста проба литература. Светът на Тушков, знаеш, се крепи на три колоса – Чехов, Моцарт и Ван Гог. И малко по-насам във времето – Мик Джагър. Благодарение на Тушков, видях творчеството им по един нов, най-пълнокръвен начин, който обаче достига висшата си сладост само през през думите, през казаното за тях от Тушков. Или както твърди Уитман: „За да имаме велики писатели, първо ни трябват велики читатели“. Не знам дали Тушков е велик писател, но със сигурност е велик читател, велик тълкувател на изкуството и на живота. Може би затова разказът, за който говориш, се получи. Три години съм записвал казаното от Тушков, къде с диктофон, къде на хартия, къде в паметта си. От друга страна, в този сборник са включени разкази от общо 11 писатели. Като прибавим и текста на Тома Марков, който така и не можахме да открием, стават 12. Е, щом Тушков е впечатлил толкова много успешни автори, сред тях – Дончо Цончев и Калин Терзийски, значи има нещо истински ценно в този човек. Ти самият определи като феномен в българската литература фактът, че той се превърна в литературен герой на толкова текстове. Може би няма друг жив писател, за когото да са писали толкова негови събратя. 

Имаш две издадени книги с разкази – „Втора класа“ и „Гравюра от белези“. „Втора класа” спечели наградата „Южна пролет“ и наградата „Николай Хайтов“. Доволен ли си от издателските грижи за твоите две книги? Какво се случи с тях – продадоха ли се, останаха по складовете ли или напълниха мазето на къщата ти? И доколко издателите имаха заслуга за съдбите им?

Само една поправка, получих „Николай Хайтов“ за „Гравюра от белези“, и то за млад автор, голямата награда отиде при друг човек.

Да, сега си спомням. Тогава и аз получих една грамотица за книгата си „Малката домашна църква“.

„Втора класа“ напечатах в Казанлък, в една от двете печатници там. Нарочно го подчертавам, защото това дори не беше издателство, а по-скоро печатница с правото да издава книги с ISBN. Намерих пари от спонсори, платих си поръчката и натоварих тиража в багажника на колата си, имах един „Фиат“ тогава. И там си остана дълго време, така че съм едно ниво по-нагоре – не съм съхранявал тиража в мазе. Разнесох я по разни малки книжарници – и в Казанлък, и в София – продавах по премиери, но повече подарявах, сега имам всичко на всичко три екземпляра. С „Гравюра от белези“ нещата се случиха далеч по-професионално. Софийското издателство „Ентусиаст“ се зае много отговорно със задачата, публикуваха ревюта в доста големи издания, уредиха интервюта в БНР, в „Денят започва с култура“ по БНТ, после дойде и наградата „Николай Хайтов“, която изненада и мен, и тях. И въпреки това „Гравюра от белези“ си остана незабелязана, премълчана, подмината с хладно пренебрежение от влъхвите, отсъждащи това „да“, това „не“ в съвременната българска литература. Има 150 бройки, останали в складовете на „Ентусиаст“, но все не намирам време и транспорт да си ги взема. Дано не ги претопят, докато се наканя.  

След като излезе книгата, какво трябва да се случва с нея, за да бъде забелязана и да стигне до читателите?

За да бъде прочетена една книга в България, за нея преди всичко трябва да бъде говорено, говорено, говорено. Тоест трябва медийна политика. Имаме няколко добри примера в това отношение – Георги Господинов, Калин Терзийски, Милен Русков. Тия момчета си изиграха картите по блестящ начин, с терците и фулхаусите дори. У нас явно много по-важно е как говориш пред камера, как изглеждаш, обича ли те камерата, симпатичен ли си на репортерките, отколкото това как пишеш. Тоест литературният успех тук е като игра на карти – победителят прибира всичко, в това число и точките на противника. Завъртят ли те по телевизията, грабнат ли те вестниците, заснемат ли ти романа в киното – ето те писател-звезда. Макар и по нашите балканско-провинциални критерии. Проблемът на непопулярните писателиу нас се таи в българската журналистика. Българският журналист не чете нищо, освен себе си. Твърдя го, защото имам преки наблюдения. Българският журналист иска вече наложен автор, известна фигура. Кой ще ти се занимава да популяризира неизвестни имена. И тук порочният кръг се затваря. И остава впечатлението, че едва ли не има някакви европейски квоти – толкова и толкова писатели ѝ се полагат на българската литература, защото е малка, езикът ни се чете и говори от не повече от пет милиона души по света, така че двама-трима нашумели автори на поколение ни стигат. Колкото и да е изтъркан примерът с Турция, ще кажа, че трябва и държавна културна политика, за да налагаш своя продукт на чуждите пазари. Пълно е в книжарниците с книги от турски автори, не знам доколко са стойностни, защото не ги следя.А и всяка вечер българското семейство заспива с турски сериал. Макар че имаме български. С други думи, културата подготвя почвата за следващите стъпки – икономическите и геополитическите. Американците например превзеха света не с крилатите си ракети, а със своята куул (готина) култура. Не знам да има фенове на ракетите „Скът“, но е пълно с маниаци, луди по Буковски, Хенри Милър, Хемингуей, Брад Пит, Джони Деп, Мадона и Хавандж Татлату – турският Брад Пит. Мисля, че този отговор е изчерпателен.

Каква част от твоята личност заема писателството? Като те питат какъв си, с какво се занимаваш, какво отговаряш – писател, журналист, скитник?

Пътешественик. Пътешественик между континенти, държави, морета. И също – пътешественик между книгите, пътешественик между жените, моите текстове и нещата от живота. Животът е пътешествие навън, а литературата – навътре. Така гледам на себе си. 

Сега, доколкото знам, готвиш за издаване роман. Като знам начина ти на писане, очаквам той да бъде наистина добро и интересно четиво. Така че, разкажи повече за романа си.

Първо да го завърша. Не искам да скачам с дрехите във водата. Аз съм боязлив в това отношение, първо проверявам температурата, плискам се, аклиматизирам се, но дадеш ли ми плавници, маска и шнорхел, после трудно можеш да ме извадиш от дълбокото. Иначе казано, не обичам да говоря за нещата си предварително, наречи го, ако щеш, суеверие. Ще кажа само, че работното заглавие е „Столица за външни лица“. Мисля, че е достатъчно изчерпателно. Дойдох преди близо 9 години в София, сам знаеш, от малък град, бях неизвестен никому. Не съм напреднал много в тази посока. Както и да е, но в „Столица за външни лица“ се опитвам да дам своята преценка за битието в София, рисувам портрети на хора, които срещнах, описвам и столичния литературен живот, онази малка част от него, на която станах свидетел. Дори ти се появяваш в романа, ако не като пълнокръвен образ, то поне с репликата: „А бе, Светльо, сега време ли е да се идва в София?“ И това беше преди 9 години. Оказва се, че времето да дадеш друга посока на живота си никога не е подходящо. Затова и не те послушах. 

Следиш ли съвременната българска литература? Кои имена би откроил? Защо добри книги потъват, а на повърхността плуват ерзаци, достатъчно е да видим редовните книжни класации?

Не бих казал, че следя поточно съвременната ни литература. Чета онова, което ми навират в очите. Може би и аз съм ѝ длъжник като читател по гореописаните вече причини. И все пак претендирам, че чета и следя, познавайки индиферентността на заобикалящите ме към нея. Навремето един издател ми каза, че всички български писатели се хвърлят в дълбоките води на сериозната литература. Нямало претенденти за по-ниските жанрове на криминалето, фантастиката, фентъзито, любовния роман и т.н. Не знам, може и да е прав, но ми се струва, че дори издателите не гледат сериозно на сериозните български автори. Е, кажи ми ти, можеш ли да разчиташ на човек, на когото собственото му отношение към книгите, които разпространява, българските имам предвид, е пренебрежително? По-лошото обаче е друго. Забелязвам, че напоследък в българския дом рядко се виждат книги. Изчезнаха. Уж скъпарски, дизайнерски апартаменти, обзаведени по последна мода, а няма и рафт с книги. Навремето, в работническия квартал в Казанлък, където съм израснал, всеки хол притежаваше петдесетина книги. Българската класика най-малко. Сега на книгата се гледа като на масов продукт. Ето затова ни пробутват ерзаци. Ако изобщо се чете, вземаш си там нещо, колкото за през лятото на плажа, пък ако не ти хареса, зарязваш го в хотела, също като евтината хавлия, за да не ти тежи в багажа по пътя обратно. Няма го онова средновековно преклонение пред знанието, когато дори неукият селянин гледаше на писаното слово като на величаво тайнство, дадено ни свише. Сега всички знаят буквите, но останаха малцина, които всъщност могат да четат. 

Твоето поколение сега навлиза в златната си възраст. Кои твои връстници очакваш да изнесат товара му?

Веднага ти казвам двама – Златозар Петров и Васил Балев. И двамата са поети. За съжаление, неизвестни. Но според мен са на световно ниво. Дано да устискат, да оцелеят. Защото мнозина други вече се отказаха от писането. Колкото до белетристиката, не съм така обнадежден. Твоят приятел Николай Фенерски тръгна добре, но нещо се позагуби като чиста енергия. Колкото до нашите предходници, поколението преди нас, които изброих по-горе, мисля, че те вече попрехвърлиха зенита си. Дадоха на българската литература, каквото можаха. А то не беше малко. И като качество, но повече като обем.

Да разширим обхвата на въпросите. Нека да пробваме прогностичното ти мислене. Как мислиш, какво ще се случи с проекто-кабинета на „дихателя” Пламен Николов? (Може би ще е добре да изясниш и термина „дихател”.)

Това е казармен термин. Знам, че наричат „дихатели“ новобранците, макар че там, където съм служил, им викаха „бухали“, „бомбета“, „туби“. Имам наблюдения върху кандидата за премиер Пламен Николов само от малкото интервюта, които той даде засега. Изглежда ми културно момче, възпитано, диалогично. Може би Пламен Николов е подходящ за друго, по-цивилизовано време, по-спокойно, време на възцарилата се вече Европа у нас. Сега, в тая шуро-баджанашка дивотия, която избуя през „ерата” Бойко Борисов, ни трябва човек с амбицията и твърдата ръка на Бойко Рашков. Трябва ни Симеон Велики, а не цар Петър, ако позволиш това сравнение. Трябва ни Раковски, а не Подвързачов. Защото времената, в които живеем, отново станаха мъжки. 

Коя е движещата сила на Слави Трифонов, за да влезе в политиката? Дето викат хората, защо му трябваше?

Аз мисля, че ИТН е продукт на личното му его. Нищо друго не движи Слави Трифонов, нито ДПС, нито някакви външни задкулисия, единствено силното му его, което беше омаловажено от Борисов, неговият бивш приятел. Слави има да му връща някакви си там техни си работи, които сигурно струват много неспечелени милиони евро, нямам представа, но същественото е, че България в последните години се търкаля именно по този склон. За съжаление, лидерите на държавата ни са като жените в критическа възраст. А като настъпи менопаузата на мъжкото самочувствие, започваш да компенсираш недостига на тестостерон със страст за власт, кюлчета и чекмеджета. Борисов така управляваше. Което в крайна сметка се отрази не на друг, а на броя на гласоподавателите му. 

Нека сега да избягаме от лепкавата българска каша. Ти, доколкото знам, успя да посетиш доста страни. Разкажи с писателското си око някоя разтърсваща или забавна случка, от тези, които неизменно съпътстват пътешественика. Кое беше мястото, и с това да завършим, за което си каза – ей тук искам да живея?

Забавни случки, колкото искаш. На всяка екскурзия. Само че е забавно после, като се прибереш, иначе е стряскащо в повечето случаи, там на място. Сега например като ходих до Египет и тъкмо кацаме на летището в Луксор след вътрешен полет от Кайро, а на мене така ми се допуши, че не дочаках багажа си на лентата и излязох отвън. Връщам се, групата я няма, лентата спи, багажът ми отсъства. Накараха ме да обиколя цялото летище, да се кача три нива нагоре, провериха ме пак на скенерите, но групата беше заминала. Хукнах като луд към паркинга, където трябваше да ни чака автобусът. Иначе, представяш ли си – сам, в непозната арабска държава, посред нощ.
Във Виена влизаме в замъка „Шонбрун“ и аз така се заплеснах по красотата на кралските градини, че закъснях с 15 минути и автобусът два пъти правил обиколки из града, за да не ни чака на паркинга, където искат солена такса за паркиране. Разминахме се само с по една бира за шофьорите.
Шокира ме също югоносталгията в Ниш. Разгледахме крепостта и докато чакаме автобуса и си приказваме, един старец с две торби се заслуша така. Там под стените на стария град всяка събота и неделя организират битак. И старецът се връщаше с непродадената си стока. Пита ни дали не сме македонци. „Викам му – българи сме.“ А той: „То е исти народ. На сите имената ви завършват на „ов“. Заприказвахме се и вика: „Ей, хубаво беше при Тито, при Георги Димитров, живеехме си заедно като братя!“
А колкото до това къде искам да живея, най ми допада Тоскана. Красота, човече, стръкчета кипариси, хълмове, увенчани с ренесансови имения, лозя като бродерия. В тази връзка, има едно мое стихотворение, което се нарича „Глупак“. Разхождам се по брега на язовир „Копринка“ край Казанлък, съсипано от хората място. И недоумявам как някои нашенци твърдят, че България е благословена от Господ, при условие, че съществуват буковите гори край замъка Пелеш в Румъния, Босненските водопади, езерото край Охрид, Лаго ди Гарда, хълмовете на Уелс, отливите в Северна Франция, маслиновата пустош на Гърция, добре очертаната есен на Белгия, жълтооките поля на Украйна, подредените предели на Австрия… Само такъв глупак, който не познава света отвъд границите, може да твърди че България е единственото благословено от Господ Бог място. Макар да видях всичко това, и много още, аз съм точно такъв глупак.

 

Светлозар Стоянов е автор е на два сборника разкази – „Втора класа” (2010) и „Гравюра от белези” (2014). С „Втора класа” печели „Южна пролет” за белетристика и Националната награда за дебют „Светлоструй”. С „Гравюра от белези”  става лауреат на Националната награда „Николай Хайтов” за млад автор. През 2015 г. Светлозар Стоянов се включи в Созополските семинари на Фондация „Елизабет Костова“.

Публикувал е свои разкази в списанията „Гранта”, „Биограф“, „Море” „Пламък”, чешкото „Роден край“ и украинското „Перевал“, казанлъшкото списание за литература и изкуство „Кула“, както и във вестниците „Труд”, „Преса”, „Литературен форум”, „Новинар” и др. Пише и поезия, рядко, макар упорито да отрича да е поет, за разлика от мнозина други, които отдавна си присвоиха тази титла.

Светлозар Стоянов е роден в Казанлък, но от 2012 г. живее и работи в София. Понастоящем е журналист във в. „Българска армия“.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВсемилостивият светец
Следваща статияЧувствителният разказвач