Начало Музика Личности Трябва отново да открием истината
Личности

Трябва отново да открием истината

Борис Гребеншчиков
16.01.2024
3431

През 2003 г. в Санкт Петербург, в Голямата концертна зала, отбелязват петдесетгодишнината на Борис Гребеншчиков. На сцената излиза тогавашният губернатор на града Валентина Матвиенко. Под освиркванията на публиката тя връчва на юбиляра орден „За заслуги пред Отечеството“ IV степен.

На концерт в навечерието на нахлуването в Украйна, по собствените му думи, Борис Гребеншчиков имал „странното усещане, че е в Хамбург през 1939 г.“. През май 2022 г. в Тел Авив той дава интервю, в което описва действията на Русия еднозначно. Година по-късно, за същото това интервю, той е глобен по параграфа за дискредитиране на руската армия с 50 000 рубли. През юни 2023 г., отново юбилейна, Гребеншчиков бе награден със статуса „чуждестранен агент“.

Нателла Болтянска разговаря с него на Форума за свободна култура в Черна гора. Отблизо той прилича на викинг от древните скандинавски саги, което не подхожда особено на съзерцателния му мироглед. „Докато не се наложи да грабнем брадвите, можем да съзерцаваме“, казва той.

А вие можете ли да грабнете брадва?

Не знам. Не съм опитвал. Все още разполагаме с по-мека сила. Винаги повтарям: благодарен съм на Марат Гелман[1]. Колко енергия е необходима, за да организираш такъв форум, където хората се срещат, за да си поемат въздух. Сега това е много необходимо…

Преди година оцениха вашето „поемане на въздух“ и вашата позиция на 50 000…

Ами 50 хиляди не е зле. Но, първо – аз подведох моите момчета, които останаха там. Второ – това предизвика вълна от омраза. Аз зная, че половината, а навярно и повече от хейтърите са роботи, но все пак – вълната от омраза, заплахите… Това винаги е неприятно.

Преди две години същите тези хора полудяваха и разграбваха билетите за вашите концерти… Възможно ли е да бъдат разубедени подкрепящите войната? Възможно ли е да променим орките?

Не мисля. Те са роботи. Но аз получих едно изключително писмо от някаква жена, която преди ме е обичала, а сега не знае как да гледа на мен. Може да съм същият, а може и да съм враг…

Но днес за тази жена, без съмнение, вие сте враг. Всичко е поляризирано. Враговете са и тук, и там, има зачеркване на част от руската култура

Що се отнася до зачеркването на култура – културата на човечеството се състои от културите на отделните страни. Когато изчезне една култура, загубата е за цялото човечество. Призивите за зачеркване са доказателство за умствената недостатъчност на хората, които искат това да се случи.

Но когато на турне, да речем, в Израел, тръгнат тези, които еднозначно подкрепят войната, техните концерти се бойкотират и отменят!

В това, несъмнено, също има зачеркване на културата, но то не се прави по някаква рецепта. Да бъде отделено напълно зърното от плявата е невъзможно. Ако на някого това не му харесва, да грабва винтовката…

Отпътувалата Русия гледа към тези, които са останали, и ги призовава те също да тръгват, защото там вече няма нищо. Оставащата Русия пита: как? къде? Това е нашият дом.

Пак казвам, не съществува обща рецепта. Днес е малко по-сурово, но по същество нещата са същите, каквито бяха в нашата младост. Имаше КГБ и всички бяха притискани. Имаше доносници във всяка компания. Защо да забравяме това? Съветският съюз беше чудовищна структура, понеже владееше и управляваше народи, които изобщо не са част от него, които са придобити след войни, грабежи и завоевания. Ако искат да живеят с нас – чест и слава, но ако не искат – пуснете ги. Бил съм във всички прибалтийски страни веднага след перестройката. Помня какво беше там. По същото време бях и в Грузия. Виждал съм всичко това.

Спомняте ли си как при вас за пръв път дойдоха от КГБ?

Мисля, че беше, когато се създаваше Ленинградския рок клуб. Те дойдоха да се запознаем и ми обясниха, че ще трябва да пиша доноси до тях. А аз им казах: потърсете във вашите архиви фамилията ми „Гребеншчиков“ и си почивайте, защото ние с вас вършим една и съща работа. Те се побъркаха. (Един от синонимите на думата „гребенщик“ е „бисерник“ – арест, място за задържане под стража. Б.пр.)

Предполагали ли сте, че нещата няма да приключат с това?

Не. Изобщо не съм мислил за това. Просто знаех какво мога. Нищо не очаквах. Всяко общуване, всяка „дружеска беседа“ с „представителите“ винаги са били като лотария. Бог знае накъде ще тръгнат нещата.

Имаше трима или четирима души, не помня точно, които надзираваха огромно стадо от млади момчета – нас. Те получаваха заплата. От тях се очакваше не да арестуват или да вербуват някого. От това не се интересуваше никой. Важно беше да плашат. При някои успяваха. Веднъж Курьохин ги нападна пред мен: „За това ще пише западната преса! Веднага разрешете концерта!“ И те го разрешиха. (Сергей Курьохин е клавирист на група „Аквариум“. Б.пр.)

Влакът още ли е в пламъци или вече гасне?

Няма влак.

А с какво пътуваме всички ние?

Ние не пътуваме за никъде. Ние стоим на място и пускаме корени. Това не е задължителна гибел, тъй като от падналото на земята зърно израства ново дърво. То расте и поникват нови клони… Но няма къде да отиде.

Има древна притча. Старият монах събужда младия: Да тръгваме! Те вървели цяла нощ, цял ден, още една нощ… Младият не издържал: Кога ще пристигнем? Ние вече пристигнахме – отговорил старият. Ние винаги сме пристигнали. Мисълта за това, че отиваме някъде е глупост. Ние живеем и ако даде Бог – раждаме деца, обучаваме ги, за да могат те на свой ред да раждат нови деца. Това е цялата истина за живота. Ако на някого хрумне още нещо – чест и слава.

Да живеем, да раждаме, да обучаваме, а след това преспокойно да изпратим тези деца да завоюват чужди земи…

Разбираемо е, че когато става дума завоюване – народът одобрява. Съветският народ винаги е одобрявал, с изключение на онези, които излизаха на Червения площад, за да лежат след това по затворите.

Никой не знае какво да се прави. Ние живеем, защото трябва отново да открием истината. Ако разглеждаме въпроса широко, всичко е много просто. Всеки човек се състои от смъртно тяло и безсмъртен дух. Духът казва: „Какъв кеф!“ Тялото отговаря: „За какво ми е този кеф, след като ще умра? Лошо, лошо!“ Има хора, които слушат повече тялото. Има и такива, които следват духа. Вторите са изключително малко.

Слушащите тялото разсъждават по следния начин: ако на мен ми е зле, нека и на теб да ти е зле. Защо ти имаш нещо, каквото аз нямам? Дай ми го! Ако не искаш – получаваш удар по главата. Така е било винаги. Такава е човешката природа. Освен това, ако нещата се променят и заживеем в абсолютния комунизъм, при който ангели ни правят безалкохолни коктейли, то просто ще престанем да бъдем хора. В рамките на едно-две поколения ще се изродим и ще се превърнем в животни, а може би и в нещо по-лошо.

Винаги ме е интересувал механизмът, по който създавате своите неща, но вие логично ще ми отговорите, че това не е наша работа и трябва просто да слушаме песните.

Бих се радвал да ви разкажа, но няма нищо за разказване. Аз зная, че в определен момент мога да напиша песен. Иска ми се да го направя, защото усещам как енергията приближава, тя трябва да премине през мен, като електрически ток, и да продължи нататък. Мога за един ден да напиша десет песни. Това нищо не значи. То просто идва. Постепенно, докато свиря, докато времето минава, внезапно излита една дума, след нея втора… Всичко става случайно, независимо от мен. Всъщност искало ми се е да напиша нещо друго. Цял живот съм искал да пиша весели, енергични, светли танцувални песни. Получавало ми се е изключително рядко.

И как се разбирате с онзи Борис Гребеншчиков, който е вътре във вас? Изпятото и написаното слово?

Не страдам от раздвоение на личността. Просто искам едно, а се получава друго. Винаги е така. Цяла година не бях писал песни. А сега – четири… не, шест… Говорим за две различни магически техники. Те, без съмнение, се допълват, но са различни по своята същност, имат различни цели.

През 1999-а записахте албум с песни на Окуджава, а наскоро издадохте „Песни на бардовете“. Лично от мен – поклон и благодарност. Но защо правите това? Може ли да се преведе на съвременен език звученето на Окуджава: „Галят просто така, гледайки в тавана, непознати, необичани жени“? Или безпомощното звучене на Евгений Клячкин: „Как мога да ти угодя? Ами да влезем през парадната врата“?

Хайде да се договорим, че има някакъв общ компонент, който несъмнено е ценен. За мен красотата на живота е в умението да откриваш красивото, дори в жалките и трагични моменти, онази красота, заради която животът съществува. Това, за което обикновено се употребява терминът „авторска песен“, позволява тя да се свързва с този конкретен феномен, с естетиката на определена музика и поезия.

Булат Шалвович Окуджава казваше, че авторската песен е начин за изпълняване на стихове.

Не съвсем, защото той все пак има стихове, има и песни. Аз също пиша само стихове и само песни. Те много рядко се преплитат. Връщаме се към онова, с което започнахме. Това са леко различаващи се форми на магия. Магията, като възможност да въздействаш и да променяш нещо в света според изискванията на Вселената, а не според собствените ти желания.

Защото всеки импулс намира най-добрия контекст. Кийт Ричардс казва: ще напиша песен, но тя може да бъде написана и от някой друг. Просто се падна на мен.

Няколко пъти споменавате своята напреднала възраст. Коя е идеалната възраст?

Моята възраст ме удовлетворява напълно. Ако ми предложат да се върна към времето, когато съм бил на двайсет, бих се пазарил. Бих желал да съхраня знанието, което тогава не съм имал. Сигурен съм, че бих продуцирал и бих записал звука по друг начин. Оттогава се научих на различни неща, които бих искал да запазя. За слушателя това е много важно, защото даже ако главата възприема само десет процента от чутото, то тялото приема всичко останало. Тялото чува какво не е както трябва и как някакво синкопиране не е правилното.

Бихте направили корекции при смесването на материала?

Техническите възможности са, как да го кажа… Съществува изкуствен интелект. Всички картинки, които произвежда той, са изключително пошли, понеже той е изкуствен, той комбинира най-повърхностното и ви казва какво е необходимо. Не, аз не искам това! Техническите средства, които сега се използват при правенето на музика, са супер. Всичко се получава ритмично, басът е на мястото си, всичко е точно. Но слушайки, аз си казвам – това е скучно. Да опитаме по друг начин.

Това е като сърфинга. Плъзгаш се по вълните, а секундата в която успееш да се изправиш върху дъската – това е пълното щастие. Абсолютната сигурност на електрониката отнема това чувство. Каква е работата? Когато предварително знаеш, че нещата ще се получат много добре, те никога няма да станат прекрасни. Те винаги ще останат на нивото „много добре“.

Днес много се говори за конкуренцията между човека и изкуствения интелект. Ще настъпи ли момент, в който потребителят ще престане да се интересува дали интелектът е жив, или пластмасов?

Това е страшното лице на популярното изкуство, защото то е най-малкият общ знаменател и създава хора, които живеят с най-малкия общ знаменател. Те не подозират, че душата им очаква друго. Те заглушават гласовете на душите си и живеят на равнището на поп песните. А те са страшни, независимо от това къде се правят – в Ирландия, Африка, Русия или Украйна.

Изпитвате ли носталгия по нещо?

Носталгия – това е усещането на човек, който днес не притежава това, което е имал вчера. Това е двойна илюзия. Също като всички прогнози – те създават илюзорен живот, истинска илюзия. За съжаление, или за щастие.

Разочароваха ли ви ваши колеги, които подкрепят войната и са готови да нарисуват буквата Z на челата си? Те със сигурност по-късно ще кажат: прощавайте, заблудихме се…

Те просто искат да занесат хлебец вкъщи и да нахранят децата си. Да прощаваш е прекрасно. Всичко е в Евангелието. Но в този случай не става дума за прошка, а за човешки качества. Ако човек, да речем, доносничи, бих го разбрал. Сигурно има причини да прави това. Може да са го хванали в ситуация… да не дава Господ. Но е важно да се знае, че той доносничи. Не е нужно да го съдим. Няма за какво да му прощаваме. Само трябва да имаме това предвид.

В какви отношения са художникът и пеещият поет Борис Гребеншчиков?

Рисувам картини и печеля. Колко получавам за концерт – не зная. Аз не умея да рисувам. Харесва ми процесът. Той ми е страшно интересен. Това е същото, като да пишеш песен. Гледам платното и си мисля дали да нарисувам небе. Или – ще нарисувам небе, но дали да е розово или лилаво, понеже такова не съм рисувал. После очаквам да видя какво ще се случи по-нататък. Нарисуваш нещо, а после цяла седмица го гледаш. Внезапно решаваш – трябва да променя това и това. На финала гледам и констатирам: не става. Картината ми виси половин година и се храни от мен. Както майките хранят децата си, така и аз храня картините си. Когато започна да рисувам, вече е ясно – днес не трябва да хващам китарата.

Превод от руски Александър Бакалов

Интервюто е публикувано в „Детали“. Заглавието е на Портал Култура

[1] Марат Гелман (род. 1960 г.) е руски публицист, колекционер и галерист. През 2014 г. се преселва в Черна гора, където открива арт резиденция. През 2022 г. е обявен за „чуждестранен агент“, а от 2023 г. е обявен за издирване в Русия. Б.пр.

Борис Гребеншчиков
16.01.2024

Свързани статии