1
3158

„Тука е така”

georgi-markov

Приятели са ми разказвали, че до неотдавна някъде из планинските краища у нас, Родопите или Пирин, имало една особена кръчма. Върху фирмата на тази кръчма пишело „Тука е така”. Човек не може да не остане възхитен от подобно име на кръчма, което ми звучи така автентично, както „Дивите петли” или „Куцото куче”. Но в тази кръчма виното било отвратително, ракията винаги разводнена, храната лоша. И всеки път, когато някой турист или минувач, спрял случайно в кръчмата, се опитвал да протестира, грамадният кръчмар удрял по тезгяха и викал: „Иди отвън и прочети какво пише! Тука е така! Това е мойта фирма, това е мойта кръчма! Тука е така!Ако не ти изнася, много ти здраве!”. И нещастният негодуващ клиент се смирявал, какво да прави, човекът го е написал черно на бяло над вратата и съществувало пълно единство между фирма и съдържание.

Сигурно тази история не е много оптимистично начало за каквато и да е тема. „Тука е така” – това очевидно е девизът на безграничната тъпост, неотстъпчивост и отказ да се разберат нещата. „Тука е така” е нещо като Термопилите, където всеки може да отстоява докрай каквото си иска.

За голямо съжаление фирмата на тази кръчма би могла спокойно да замени името на не една държава в днешна Източна Европа.  Народна република „Тука е така”. Печалната разлика между кръчма и държава с подобно име е тази, че от кръчмата можеш да излезеш, а от „Народна република „Тука е така” – не можеш!

Всичко това ми идва на ум във връзка с Европейската конференция по сигурността и сътрудничеството, която се проведе в Женева. Централно място в дневния ред на конференцията заема така наречения въпрос за разширяване на човешките контакти между Източна и Западна Европа и по-свободна обмяна на идеи и информация.

Един въпрос, по който източните партньори в тази конференция са особено чувствителни, и който те приеха да включат в дневния ред по силата на необходимостта. Разбира се, още при първата фаза в Хелзинки, двете страни изясниха пределно какво разбират под тази точка. Докато за източните дипломати човешките контакти се изчерпват с размяната на футболисти и артисти, плюс оскъдни туристически екскурзии или нещо подобно, за западните им колеги човешките контакти означават точно това, което са – свободно пътуване за гражданите, както от Изток, така и на Запад, в двете посоки. Свободно пътуване, което значи край на телените мрежи, на граничарските кучета на автоматично стрелящите устройства. Което също значи, че всеки гражданин на Източна Европа ще придобие законното си човешко право да пътува, където и когато пожелае из света, и ще бъде третиран от собствената си страна не като половин човек. Разликите в двете разбирания за „свободна размяна на идеи и информация” са още по-категорични. Докато Западът настоява за пълно премахване на всички прегради и спиране на заглушаванията на радиостанциите, Изтокът продължава да настоява, че неговите граждани са полуумни същества, които леко могат да бъдат подведени от вредни идеи и неправилни информации, и следователно размяната трябва да бъде ограничавана до културно-научни обмени. Например българската телевизия ще снеме филм „Хамлет” (по Шекспир) и ще си го размени с английската телевизия. Или пък портрети на Ленин,  нарисувани от френски художници, ще могат да бъдат разменяни с портрети на Ленин, нарисувани от български художници. В добавък – трампосване на неизбежните оперни или естрадни певци. Или с две думи – това, което Западът иска, е: да се променят нещата, а това, което Изтокът иска, е: да не се промени нищо. Или както коментаторите казват: комунистите искат да запазят статуквото.

Поводът да се спра на целия този сложен въпрос е една декларация, подписана наскоро от двайсет най-видни западноевропейски интелектуалци между които Гюнтер Грас, Йожен Йонеско, Бърнард Луис, Игнацио Силоне и други.

Мисля, че мога да нарека тази декларация израз на интелектуалната съвест на Европа. Тя е адресирана към Европейската конференция по сигурността и сътрудничеството в Женева и по тон, и по съдържание представлява документ, който историята ще съхрани като доказателство за чувство за отговорност и чувство за човешко достойнство в едно доста безотговорно и доста недостойно време. Тази декларация не е измиване на ръцете, нито евтина театрална поза, с която поетите наивно предупреждават политиците, а е плод на онзи най-чуден човешки дух, който заговори през устата на Емил Зола („Аз обвинявам”), който бе и е в редовете на всички манифести, пропити с любов и грижа към обикновения човек, към онзи, който е вечната жертва на закона на „Тука е така”.

В декларацията се заявява, че съществува опасност жизнените принципи на интелектуална свобода в Европа да бъдат пренебрегнати от Европейската конференция за сигурност и сътрудничество в Женева. Декларацията прави разлика между културните отношения между Източна и Западна Европа, и интелектуалната свобода, като намира, че решенията на конференцията ще засегнат дълбоко тъкмо интелектуалната свобода. Изтъква се абсолютно ясно, че спогодбите за научни и културни обмени ще допринесат съвсем малко за променяне на досегашното положение в Източна Европа, защото те не влияят съществено върху свободата на човека да мисли, чувства и живее като себе си. Или върху, нека цитирам: „свободата на мисълта, словото, публикациите, критиките, свободните връзки между учените, художниците, писателите и свободната та обмяна на идеи, знания, търсения”.

В декларацията се казва, че близката история и настоящата политика на съветските и другите източноевропейски правителства не дават никаква надежда за постигането на тази свобода.

„Ами тука е така!” ще каже някой другар полковник, който служи ревностно на партията и народа, има артистка-любовница и взима рушвети, за да вади на приятелите си паспорти, та да идат на пазар в чужбина.

„Ами тука е така!” ще каже и някой български интелектуалец. „Че ние нямаме нужда от интелектуална свобода! Виж Гюнтер Грас има нужда, но ние нямаме, ние сме друг тип интелектуалци!”

И съответните комитети за културни връзки с чужбина също ще възразят. Зер, разменят се изложби и отвреме-навреме някой културен деец прекарва по няколко месеца в Париж, за да може като се върне в София да казва десет години наред като Хаджи Смион „Като бях в Молдовата…”

Всеки знае, че грамадна част от тази дейност е просто глупаво разпиляване на държавни пари, за да се отчитат въображаеми контакти. Вземете например опитите на издателството на чужди езици в София да продава на френските, немските или английските читатели произведения, които не могат да послужат дори за ограмотяване на маймуните. Но дори когато този обмен е сполучлив, нещо, което е извънредно рядко явление, той има чисто представително значение и не допринася почти никак за интелектуалната свобода. Организирано изпращаните културни дейци са ограничени от много фактори, за да осъществят действителни контакти с културни дейци от други страни, за да разширят сферата на своята интелектуална свобода.

Не искам да кажа, че съм против културния обмен между Изтока и Запада, а че решително възразявам срещу начина, по който това се прави. И смятам, че хиляди пъти по-добре би било, ако този обмен беше предоставен на личната инициатива и на конкурентоспособността на заинтересуваните дейци на изкуството. По силата на неизбежния естествен подбор, боклукът, който разните комитети се опитват да обменят на Запад, ще си остане за тяхна собствена консумация, а ще се стигне до реални успехи на ония, които действително имат таланта и правото на успехи. Свободно пътуващи и свободно живеещи източни художници или композитори сами ще си пробият път към галериите или концертните зали, както впрочем стана с някои оперни певци.

Но, както казах, това е само едната страна на въпроса. Другата страна, съществената, лежи в характера на атмосферата зад строго охраняваните гранични бариери.

„Ние се надяваме – се казва в декларацията на двайсетте западни интелектуалци – на постигането на истинско намаляване на напрежението. Но досегашните опити да се осъществи това в действителност са били съпроводени с влошаване на културната атмосфера в Източна Европа, както и на връзките на Изтока със Запада…”

С това се установява един вече многократно установяван факт. Че всеки път, когато външнополитическото поведение на източноевропейските държави омекне и стане по-търпимо, готово на известни компромиси, в същото време успоредно следва жестоко вътрешно затягане, което внася леден полицейски дух в и без това скованата вътрешна атмосфера.

Като че компромисите на политиците трябва да бъдат платени веднага с увеличената арогантност на цензорите.

Всеки си спомня, че при последното намаляване на външното напрежение преди няколко години на Изток възникна истеричния партиен лозунг за борба срещу идеологическата диверсия на Запада. Този лозунг, подет от органите на сигурността, в кратко време смаза зачатъците на интелектуална свобода – и мога да кажа – нанесе огромни поражения на българската национална култура.

И затова декларацията заявява пределно ясно:

„Интелектуалното сътрудничество и взаимно разбирателство (между Изтока и Запада) ще си останат празни приказки, ако не се създадат поне минимални условия за културна свобода във всички страни. Тази свобода трябва да включи свободен достъп до книги, свободно движение в чужбина, свобода на публикуване в чужбина без специално разрешение, свобода на словото и перото и никакви заглушавания на радио-телевизионните предавания”.

Виждам как някои от слушателите се усмихват и си казват: „мили и наивни западни интелектуалци!”

Защото ние пак стигнахме до там, откъдето тръгнахме. Не може да става дума за каквото и да е интелектуална свобода, ако няма обикновената човешка свобода. Ако собствената държава на един гражданин не се отнася към него с най-високо уважение и зачитане, ако му отнема правото да мисли и действа, ако го третира като малоумник, който всеки миг може да извърши някаква глупост, ако не му вярва.

Може да се каже, че в цялата българска история никога преди обикновеният български гражданин не е бил така унизително третиран от собствената му власт.

Страх ме е да предричам, че тази деградация има и ще има ужасяващи последици върху целия национален характер.

Интелектуалната свобода е безкрайно далече от потисническия режим, защото тъкмо тя е най-пострадавшата от него. Фактът, че българските граждани не могат спокойно да се движат по света, в който живеят, фактът, че те не могат да четат свободно книгите, които биха искали да прочетат, фактът, че те нямат достъп до чуждестранни вестници – леви или десни, фактът, че им се отнема правото да слушат най-различна информация и да решават сами кое е вярно и кое не е – всичко това има осакатяващи интелектуални последици. Свят, който те държи захлупен под похлупак, изолиран от станалата част на планетата по силата на идеологическа ограниченост.

Така цяла една национална култура остава вън от нормалното общение със световната култура, независимо от това дали тя е Източна, Западна, Северна или Южна.

Не зная как ръководителите у нас отговарят на един въпрос: защо Западът никога досега не се е решил да заглушава предаванията на чужди езици, бълвани денонощно от източните радиостанции или да спре достъпа на комунистически вестници в западните страни? Не се ли бои този Запад от мощната комунистическа идеология? Или просто разчита на здравия разум на всеки човек?

Защо източните ръководители не опитат същото? Може би паническите им страхове да се окажат напълно неоснователни?

Не е ли време те да се проникнат от дух на по-голям реализъм и на по-голямо доверие в собствените им граждани?

Но съдейки по предварителните реакции в Хелзинки от страна на въпросните другари, които заявиха, че Западът се опитвал да се бърка във вътрешните им работи, стигаме неизбежно да кръчмата „Тука е така”. Тоест, че Западът трябва да приеме и узакони съществуването на принципа „Тука е така” в домовете на източните съседи.

И декларацията на двайсетте западни интелектуалци показва напълно ясно, че независимо от компромисите, които политиците биха направили или не, никой нормален и уважаващ себе си човек не ще се примири със съществуването на режими и системи, които обезправяват други, напълно подобни нему човеци.

19. 11. 1973 г.

Текстът на есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияРаздели
Следваща статияЯворов и Македония