Начало Идеи Гледна точка „Тук са само думи, там е кръв!“
Гледна точка

„Тук са само думи, там е кръв!“

3817

Сняг – затрупва ни война.
Прости макар такъв и онакъв.
Днес смъртта ни разпозна,
че тук са само думи, там е кръв!

6 март, Сирни Заговезни

Илко, разгадай ни тази твоя страст към планините. От години практикуваш преходи и катерене, които, доколкото разбирам, по трудност са само няколко степени под професионалния алпинизъм. Имам чувството, че успя да обиколиш всички големи върхове на България, че и на Балканския полуостров. И за сведение на нас, твоите набори, които до спирката на тролея два пъти спират да почиват, изброй имената им, поне да им се порадваме тук, отдолу.

Понякога надпреварата с възвисените планини е бягство, спасение от непребродната кал долу, понякога е самодоказване, съхранение на някое закърняло перце от огнените крила на поезията. Навсякъде и всякак на Балканите се е оцелявало така и са се водели безкрайни битки от хилядолетия. Чувствам неудобство да отговарям на ласкателни въпроси, знаем се от над 40 години – нито да си се похваля (българи се катерят по ледените игли на Патагония, спускат се със сноуборд от хималайски осемхилядник, кръстосват зимния Олимп и пр.), за Боян Петров и Скатов не смея да отворя приказка, нито лекомислено да затрия толкова мои години на свободна воля, споделени открития и най-важното – приятелства. Обобщено: философия е – да се премине навсякъде, да се достигне всеки връх, през всеки сезон, без да се ползват въжета и целият набор от алпинистка екипировка. Да се помогне на и да се насърчат всички останали простосмъртни, като се предпазят от пагубни грешки. Е, не може без планинарски обувки, щеки, котки и пикел, но да се избягват хижи и палатки (те без това се нежелани в националните паркове и резервати). Самоналожих си да спя с евтин чувал и бивак-сак всякога и навсякъде – в сняг и вятър. Спал съм на Вихрев сред дивите кози, на връх Полежан, Каменица и Яловарника, на Даутов връх, Албутин и Дебели рид в Пирин, по билата на Рила и Балкана. В най-планинската (над 90% от територията) европейска страна Гърция, с над 100 планини, в десетките обиколки съм нощувал само с чувал, бивак-сак и шалте. Така съм супер независим, саморегулиращ се, не разчитам на водачи, фирми и покровители. Стъпка по стъпка се запознавам с планините и върховете на хоризонта, в една наглед безкрайна мешавица от изгреви, залези, мъгли и изпитни.

Срещите, сблъсъкът, сливането с планината е и истинско неподправено приключение, предизвикателство. То е замайване от суровата първичност на природната материя – нежна и разтърсваща, въздигаща. Небето и звездите са неутолими. Достига се човешкият предел и любопитно се поглежда отвъд. И всичко се случва с приятели, в съпричастност на навици и страсти. Връхните коти са маркирани фантастични ориентири. Те са достъпни за простосмъртния, поне тук на Балканите, а и в Европа. За останалия свят не смея да мисля. Алпинизмът си има друга философия със свои идеи и върхове. Дори нахъсаният планинар стъпка след стъпка се доизгражда и донапипва своя свят. Там са не само голите върхове, но и всичко околовръст – долини, скали, извори, треви, цветя, история. Още живее духът на Алеко и Иван Вазов. В България си имаме 39 планини със своите челни коти, всеки може да намери информация за тях и да ги посети. После Рила, Пирин, Стара планина ни чакат, стотиците върхове са достъпни за опитния планинар, поне през лятото. Дребни изключения като Злия зъб и Иглата са любопитни подробности. През зимата е голямата омая и предизвикателство. Нека се отчета с Мусаленския траверс – изкачване през връх Алеко и Безименния и преминаване през Трионите, Малка Мусала, Иречек и Дено, Мальовица по североизточния ръб, Малка Мальовица, Орловец, някои от Скакавците, в Пирин – Баюви дупки, Кончето, Кутело, вихрен по Джамдиевия ръб, Каменица, Бъндеришки чукар и пр. В Стара планина с приятеля ми Стефан Илиев преминахме зимния траверс Добрила – Ботев, със спане в плитки гробчета при силен вятър на билото между Амбарица и М. Купен. С бай Владо Рилски (Владимир Иванов) и Вихър Иванов – Големия Турист преминахме от Тиха Рила до първия Скакавец.

За опознаване на балканските първенци, е, не през зимата, с Големия турист стъпихме на Големия Кораб (първенец на Албания и С. Македония), на Триглав в Юлианските Алпи в Словения, бродихме в невероятната планина Проклетия в Албания, Косово и Черна гора. Зла Колата е първенецът на Черна гора, а Езерският връх бе почти невъзможно изпитание. С Вихър Иванов Златанов няколко пъти бяхме на Олимп, на Митикас и после на Стефани (Тронът на Зевс), където втората кота си е най-сериозно изпитание за хора като нас. През зимата там броди Иван Динков – неописуем характер.

Покоряването на кой връх определяш като „перлата в короната” на изкачванията си? Ето, изкачил си планината Проклетия. Разкажи повече за нея, дори само заради името ѝ.

Казано е: върховете не се покоряват, те ни допускат до себе си – да им се поклоним. Понякога на един дъх се прекрачват няколко звездни върха, друг път се молиш за милост от природните стихии. Няколко години след като се бях погодил с всичките 60 първи пирински красавци, бяха подредени в един стар справочник, не напирах подход към Голямата стража. Пак благодарение на Стефан Илиев се изпълни мечтата ми. Преминахме всичките жандарми на Ушиците и Страживе и изкатерихме внимателно една 30-метрова стеничка до върха. След няколко години с други приятели от срещуположната посока пак се изкатерихме там.

За Проклетия е неуважително да говоря вместо Иван Динков. Толкова години той я дооткрива, обожава и споделя. Тя е дива, разчленена, с вечни снежници и движещи се скали. Албанците от всички религии са най-гостоприемните и невероятни хора, които съм срещал. Ние с Вихър и Цвета 9 дни скитахме из Косово, Албания и Черна гора и обдушвахме тамошния свят. Съветваха ни познавачите, в самия край на август се постопяват ледените снегове около първенеца Майя езерце, Езерския връх (2694 м.), но ние избързахме с месец, лекомислено си оставихме пикелите в колата и в тая приказна алпийска безкрайност освирепели преодолявахме отвесите. Открихме премиерен път за нагоре и само с Божията милост се върнахме невредими. Слизането в живота, а и в алпинизма и планинарството е по-трудното, непредсказуемо, изтощително.

На какво те научи планинарството? Какво научи за себе си, какво научи за хората? Вярна ли е популярната фраза, че в планината лоши хора не могат да виреят? В стихосбирката си „Любовта разсича планините” имаш например такъв стих: „Тук приятел ти трябва, не просто мечти”. Имената на кои заклети планинари би споменал с респект и възхита?

Планините са чистата магия, страстта на живота. Мечтата, за която можеш да мобилизираш всички ресурси в себе си и докосвайки се до нея, сам да се въздигнеш. Да трупаш мъдрост, здраве и енергия, да откриеш правилния път и изход от всяка реалност, да планираш всяка безумна стъпка. Да пестиш света, да живееш само с най-неотменимото. Да съхраняваш милостта на Природата, да уважаваш праведната сила на обществените закони и правила. Да се раздаваш и да се доверяваш на приятели.

Да помогнеш на всеки в беда или заблуда. Да не възвеличаваш.

В планините човек е сред небесата, близо до Бога и гради сам своя храм и своята вяра.

Около мен са били и са ме допълвали, пак да кажа, Стефан Илиев, Бай Владо Рилски, които премаркират и разчистват маршрути и попълват всяка информация в планинарските сайтове. С Вихър Златанов сме преживели незабравими предизвикателства, а съпругата ми Виолета винаги е била до мен.

Отговорно ще спомена сайта planina.e-psylon.net, където можем да научим всичко за родните и световни планини, международните маршрути Е-3, Е-4, Е-8, за екипировката, навигацията с GPS, тракове, карти BG mauntains, които непрекъснато се допълват от Dido, Vedrin и много други всеотдайни хора. Там се откриват пътечки към проблеми, доброволчески дейности, които предлага животът ни.

Как се осъществява логистиката за тези катерения? Как си набавяш екипировка? Как се преценява рискът? Разкажи. Може пък да запалим още някого за планините с това интервю.

Логистиката е чрез GPS, карти в телефона и подробни хартиени карти, които се отпечатват в повечето страни на света. Много ни помагат и разказите на наши хора или подробните им пътеписи и снимки в планинарските сайтове или профили във Фейсбук, споделени тракове и пр.

Екипировката е безкрайна тема, с много мнения и тотален бизнес. Аз съм скромен труженик и пестя за идеала си – 100-годишнина във високата планина. Имам няколко маркови чифта обувки – зимни, трисезонни и летни, раници, спални чували, всякакви чорапи, термобельо, ръкавици, маски, челници. Дооборудвах се с няколко якета, панталони, полари – повечето втора употреба. Намират ми се, разбира се, алпийска седалка, каска, пикел, щеки. Много ми е ценна една голяма 20-годишна пластмасова кутия, която пълня с храна и е най-удобното възглаве под звездите. Сега из планините има множество млади хора, с финансови възможности, със самочувствие, накупили си за хиляди лева маркова екипировка. Дано натрупат мъдрост и опит и в екстремните спортове, и в опознаването на прекрасния свят на върховете.

Горе по-лесно ли съзираш стиховете? Защото стихосбирката ти „Любовта разсича планините” като че ли е писана първо наум, по следите на крачките ти нагоре. И още нещо. В чудесното си слово на премиерата на стихосбирката ти на 31 януари тази година във „Файтона” Елена Алекова цитира въпроса от публиката как се е родила метафората „Любовта разсича планините”. И споменава, че ти си разказал свое потресаващо преживяване, докато си осъществявал един от най-опасните зимни преходи – по Средоноса, най-острия и дълъг ръб на Пирин. Разкажи го и на нас.

Горе се преминава през всякакви земни стихии и страхотии – студ, жега, лед, ураганен вятър, глад, каменопади и лавини. Изострят се до крайност сетивата, мислите и душата се раздират, възвират спомените и мечтите и ако ти е отредено да пишеш, думите прелитат като хищни птици, метафорите те подхлъзват като маскирани сипеи и пропасти.

Зимното преминаване на Средоноса в Пирин, без алпийско подсигуряване е рисково и стъписващо – не само ръбът е тесен педя-две, нестабилен, с безкрайни пропасти от двете страни, подсичането е практически невъзможно, има няколко отвесни слизания на ръба и откатервания с неясни захвати. Следвах Стефан Илиев от тъмно, от началото на Средоноса, което е надолу към Разлог, вековна мурова гора сред непрестъпни скали. Пълзяхме до полунощ, изтощени и се опитвахме да стигнем до някоя по-широчка площадка за спане с чувал. Свърши водата и инатът, а накрая ни чакаше Перката на Акулата. Това е скално катерене с невъзможни стъпки с котки и зимни обувки и неизразени заледени захвати. Пък най-отгоре е една от котите на Баюви дупки със снежна козирка. Откъм отсрещния рид се зъбеха няколко лавини. След безкрайно мъкнене и заспиване през 2–3 крачки Стефан откри двуметрова навята площадка за нощувка. Спали сме като зверове, вятърът попритихна, луната любопитно ни огледа в подробности. Заревото на новия ден беше страховито. Ние сме сами, как ще преодолеем 600 метра денивелация до върха? Има ли най-вярно решение и сила, която да стори чудото? В помътената ми глава изплува любовта, която единствено е способна на всичко това – да ни приюти в небесата или да ни върне в къщи.

А за стиховете… По студените била, след два пръста концентрат, за да се отмие умората и адреналина, преди да се напъхам в чувала и да наместя кутията под главата си, думите сами се промушват в ушите ми, пърхат из джобовете, в шапката, в чорапите, в празния термус. Понеже сме в XXI век набързо записвах тези, които изловя, в телефона. Отначало една малка, но издръжлива Nokia. Там черновите за съобщения бяха лимитирани в 10 броя, след третото редче началото се губеше, мисълта се заплиташе в бурените наоколо. Ставаше среднощ в планината, студено, всичко се забъркваше като в буря. Пращах съобщения до приятели, не смогнах да събера всичките си вдъхновения и мъглата ги затри. После пращах съобщения на себе си. Поизгладих редовете вкъщи. Някои рошави думи ми бяха скъпи и ги приютих пак благодарение на приятелите от издателство ПАН в книжката „Ела в планината“ (2016 г.) Сега с новите телефони действам по-смело и надявам се, в новите книжки да има повече смисъл, надежда и спасение.

Имаш такъв стих: „Страдам – не мога вече света да променя. / Двойно страдам – не успявам себе си да променя. / Тройно вече – променя ме светът”. Какво се случи с този наш свят? Само диктаторите ли са виновни? Какъв е твоят отговор?

Какво се случва с нашия свят не знам. Искам да опазя свободата си, разума си, добротата, мечтите, любовта, хармонията с природата, всичко… Това не е възможно. Как духът да пребори физиката, времето? Дали са възможни още малки чудеса и открития? Какъв символ са върховете?

През Втората световна война се водят кървави битки по върховете на най-високата европейска планина Кавказ между Хитлер и Сталин. Загиват много смели хора, за да побият свое знаме на източен и западен Елбрус.

Има предостатъчно върхове и пропасти по света – ще стигнат за всички. Не бих слязъл долу, за да се потопя в гнусотата на останалия свят. Ползвам пестеливо и смислено житейския си ресурс някъде накрая на света. Може би е прав приятелят ми Стефан Христов да казва: „Ако в този красив и труден преход срещнем повече от трима човека, означава, че днес сме се провалили“.

Да не цитирам известното стихотворение какво можеш да си купиш с пари и какво не. Ще допълня, че с много пари можеш да стъпиш на Еверест. В подходящия ден по опънатия парапет стъпка в стъпка вървят стотици алпинисти и двойно повече подкрепящи ги шерпи. Десетината предали Богу дух се отместват леко встрани. Не можеш да изпревариш никого, не трябва да изоставаш. Всичко е планирано. Но тук, на Балканите, дори аз – скромният списател, мога да открия своя нов подход към страхотен връх. Да не споменавам многоликия Иван Динков и десетки други неизтощими планинари.

Какво става с твоето ранчо? Онова ранчо, от което се виждат девет планини и за което написах разказа си „Поета”, който беше включен в книгата ми „Внукът на Хемингуей”.

С ранчото се крепим взаимно и проникновено и се доразвиваме. Насадих много нови дървета, храсти и цветя. Примъкнах всякакви камъни, езерцата с лилии станаха седем. Там е пеещата любовни песни голяма крастава жаба, любителката на поповите лъжички жълтоуха водна змия, потайното семейство таралежи, катерицата-алпинист, лошата банда на косовете и дузина други птици, които се крият в ранчото. Бедната суха варовикова земя ми съчувства. Чакам внуците от Европа, които мечтаят тук да станат градинари. Израснаха с няколко метра към небето черният бор на съпругата ми Виолета и моята сребролистна липа. Нея я чакам да стане вековно дърво, кълвачите да издълбаят удобна хралупа. Там някога ще се засели прахът ми с ненаситен поглед към деветте планини наоколо.

Поетът планинар Илко Славчев е роден през 1958 г. в гр. Попово. Завършил е ландшафтна архитектура в София. Публикувал е стихосбирките: „Внимавай, косачо!“ ( 1987), „На долната земя“ (ИК „Пан“, 1995), „ПАПКА: Документни и други неща“ (1997); „Писма до светлината“ (1998), „Зелено небе“ (ИК „Пан“, 2009), „Ела в планината“ (ИК „ПАН”, 2016 г.) „Любовта разсича планините“ (ИК „ПАН“, 2019). За него Цанко Лалев пише: „Стихотворенията на Илко Славчев са внезапен и мощен поетичен взрив. Животът като любов, болка и изкачване. Думи за невъзможността да достигнеш върха или да останеш на него. Един мъдрец от българската планина“.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора