В историята на Европа след Втората световна война има една дата, която се смята за преломна по отношение на политическото, икономическото и културното развитие на континента. Това е 9 ноември 1989 г. – денят на падането на Берлинската стена, с което приключва Студената война между капиталистическия Западен блок, начело със САЩ, и социалистическия Източен блок, начело със СССР.
Но в новата история на Европа има още една дата, която се помни от по-малко хора, но без която събитията от 9 ноември 1989 г. изобщо нямаше да се случат. Това е 13 август 1961 г. – денят, в който берлинчани се събуждат в град, разделен на две части от телени ограждения, с чието полагане започва изграждането на Берлинската стена.
В продължение на близо три десетилетия Берлинската стена е символ не просто на идеологическото съперничество между двете най-влиятелни държави в света по онова време, а и на будещото недоумение разделение на жителите на един град, разсечен на две по средата. С годините тя се превръща и в най-яркия символ на дълбоко вкоренения у човека стремеж към свободата и силното желание да си я върне, след като по някаква причина му е била отнета.
Тъкмо на този трети, но може би най-важен аспект от историята на Берлинската стена е посветена книгата „Тунел 29. Любов, шпионаж и предателство: истинската история на едно бягство под Берлинската стена“ („Прозорец“, 2026 г., прев. Маргарита Ясенова) от Хелена Мериман.
Бягство под Стената
В дебютната си книга британската журналистка Хелена Мериман разказва историята на една от най-мащабните акции за спасяване на хора от Източна Германия чрез извеждането им по тунел, прокопан под Берлинската стена. Една от ключовите фигури в тази акция и главен герой на историята е Йоахим Рудолф – студент в Западен Берлин, който бяга от Източна Германия през 1961 г., скоро след появата на Берлинската стена. Това е второто бягство в живота му. През 1945 г., към края на Втората световна война, шестгодишният Йоахим, родителите и сестра му се отправят от източните части на Германия към Берлин в опит да избягат от настъпващата от изток Червена армия. Но те не само не стигат до Берлин, по пътя бащата на Йоахим е отвлечен от Червената армия, а Йоахим, сестра му и майка му повече никога не го виждат.
След като се установява в Западен Берлин, Йоахим постъпва в университет и по-късно извежда от Източна Германия майка си и сестра си с подкрепата на Групата на Гирман – студентска организация, която в началото на 60-те години организира извеждането на Запад на хора от Източна Германия. По-късно Йоахим е поканен да участва в прокопаването на тунел под Стената от връстници, които искат да изведат свои близки и приятели от Източен Берлин. Седмици по-рано член на Групата на Гирман, 20-годишният студент на име Дитер Волфарт, е застрелян от граничните полицаи при опит да изведе майката на свой приятел в Западен Берлин. Йоахим не храни илюзии, че ако бъде прострелян по време на спасителната акция, полицията от Западен Берлин ще му помогне, а и си дава сметка, че е възможно тунелът да рухне и да го погребе жив.
[Йоахим] мисли за майка си и сестра си, които вече са тук, в безопасност. А тези студенти пред него го молят да се върне в страната, от която едва се измъкна, за да спасява хора, които дори не познава! Има толкова много причини да откаже – всички по-логични от причините да се съгласи. Но Йоахим, който още на шест години е видял как едно бягство може да се сгромоляса, Йоахим, който мрази студена вода, Йоахим, който обича числата, електричеството и схемите и понякога още сънува, че е астронавт… Йоахим дава отговор. Той казва „да“.
В следващите месеци Йоахим и компания прокопават тунел с дължина над 120 метра и въпреки всички трудности от физически и логистичен характер в крайна сметка през септември 1962 г. извеждат от Източен Берлин 29 мъже, жени и деца, откъдето идва и името на тунела.
Забележително е картинното описание на цялата спасителна акция от Хелена Мериман, която се опира на лични интервюта с Йоахим Рудолф и други участници в описаните събития, както и на хиляди страници от архивите на ЩАЗИ – германския еквивалент на българската Държавна сигурност (ДС). Мериман представя ключовата информация във вид на нехудожествена творба, поднесена в стилистиката на шпионски трилър с характерното за жанра съчетаване на напрежение, загадъчност, предателство, любов, самоотверженост и триумф на доброто над злото. Историята е поднесена увлекателно в 75 глави, които се отличават с умело забързване и забавяне на темпото на разказване, адекватно навързване на отделните нишки на повествованието и стилистични решения, заимствани от полето на художествената литература. През цялото време читателят има чувството, че действието се развива пред очите му в реално време. За това усещане специално у българския читател допринася и преводачката Маргарита Ясенова, която е претворила „Тунел 29“ на български, запазвайки почерка на Хелена Мериман.
Любопитен (и спорен) аспект от историята на Тунел 29 е участието на американската телевизия NBC. Тя подпомага финансово провеждането на акцията в замяна на правото да заснеме прокопаването на тунела и извеждането на хората от Източен Берлин с цел създаване на документален филм. Така и двете страни постигат целите си: германските студенти извеждат близките и приятелите си в Западен Берлин, а американската телевизия създава „Тунелът“ (The Tunnel) – документален филм, който през 1963 г. печели три награди „Еми“. Днес той се счита за едно от първите доказателства за огромния потенциал на телевизията да пресъздава човешките истории по начин вълнуващ, недостижим за никоя друга медия дотогава.
Отказът да живееш в държава затвор
Освен че ни запознава със забележителна история за кураж и съпротива, „Тунел 29“ ни провокира да си зададем и съвсем логичния въпрос: защо управляващите в една страна решават да издигнат стена, разделяща близки и приятели по толкова жесток начин, непонятен и за най-развинтеното въображение? Отговорът е ясен и важи за всяка идеология, налагана със сила: каквито и „блага“ да предоставяш на хората –безплатно здравеопазване и образование (макар че безплатен обяд няма, както знаем от икономиката) – те не могат да отменят обстоятелството, че управляваш държавата по модела на затвор, в който привидният мир и благополучие се поддържат чрез масово наблюдение, всяване на страх, подхранване на недоверие на всички нива и упражняване на физическо и психологическо насилие. Както пише Хелена Мериман: постепенно Източна Германия се превръща „в страна на шепоти, подозрителни погледи и автоцензура“.
Въпреки че има и [хора], които вярват в сталинистките идеали на партията и смятат, че борбата си струва заради обещанието за една бъдеща социалистическа утопия, повечето изпитват разочарование и горчивина от живота си. В младежките групи и спортните отбори във фабриките съществува другарство, но както казва Йоахим: „Какво другарство е това, щом е наложено?“.
И още за държавата, която е имала многократно повече агенти на тайните служби на глава от населението в сравнение дори със сталинистка Русия и хитлеристка Германия:
Информацията е всичко за ЩАЗИ, а те стават най-добрите „ловци на информация“, купувайки техника от Запада, за да създават подслушвателни устройства и шпионски камери. Агентите измислят причина да те изкарат от апартамента – примерно лекарски преглед – и тогава малък екип прониква вътре, прави снимки с полароид, за да могат после да възстановят обстановката, и претърсва дома ти, търсейки всичко компрометиращо: писма, чужда валута, дисидентска поезия. Агентите скриват камери и микрофони в телефона и осветителните тела, така че да записват всяка секунда от будния и спящия ти живот. Хиляди от тези записи все още се пазят в архивите: можеш да чуеш детски партита, кавги между влюбени, секс, ходене до тоалетната – целия живот в неговата красота, баналност и абсурдност, записан, каталогизиран и архивиран.
И още за „благоденстващата“ и „справедлива“ социалистическа Германия:
[В]ъпреки че повечето източногерманци живеят много по-добре, отколкото в годините след войната – с безплатно образование, безплатно здравеопазване и субсидирани наеми, – сравнението със Запада ги кара да се чувстват бедни. Когато гледат телевизия, сапунените сериали от Западен Берлин им напомнят как живеят хората от другата страна на границата – със супермаркети, които не само продават плодове, а двадесет вида плодове. И макар на Изток почти да няма безработица, мнозина се бъхтят дълги часове на работа, която не харесват, за неособено добро заплащане. И всички са чували слуховете за правителствените министри – как живеят в идилични села сред гори, с частни кейове, лични готвачи басейни и киносалони. Как пазаруват в специални супермаркети, пълни с вносни стоки, и как почиват в луксозни курорти.
И още – този път за психологическите последствия от издигането на Берлинската стена за живеещите на изток от нея:
[З]а много източноберлинчани Стената е постоянно напомняне за живота от другата страна. Живот, който не им е позволен. Хората, които живеят най-близо до Стената, се оплакват от постоянно чувство на тревожност и страх. Източногерманските психиатри скоро ще измислят нова дума, за да опишат това състояние: Mauerkrankheit – „болестта на Стената“. А статистиците, които следят смъртността в страната, отбелязват рязък скок на самоубийства[та].
Отговор на въпроса защо студенти рискуват живота си, за да изведат близки и приятели от Източна Германия през тунел, минаващ под едно от най-оживените места в Берлин, дава Мимо – един от студентите, които канят Йоахим да се включи в акцията:
Хората трябва да си помагат сами. Източногерманците са свине не защото са комунисти, а защото те принуждават да живееш в страх. А човек иска да е щастлив, да се радва на добра храна и любов, а не да живее според някаква идиотска теория за бъдещето след сто години. Длъжни сме да направим нещо за приятелите, на които им отнеха свободата. Източногерманското правителство трябва да знае, че има обикновени хора, които искат да се изправят срещу нечовечността.
А нечовечността нерядко има дългосрочни странични ефекти. Това се вижда например от трагичната участ на Ханс Конрад Шуман, който като 19-годишен източногермански граничар прескача бодливата тел два дни след като тя е поставена и се установява в Западна Германия (вероятно сте виждали прочутата фотография, запечатала скока му към свободата). След падането на Берлинската стена той посещава семейството си в Източна Германия, където установява, че мнозина гледат на него като на предател. Това травмиращо откритие го тласка към депресия и алкохолна зависимост. В резултат на което по-късно той слага край на живота си.
Стени и бегълци
Берлинската стена далеч не е единствена в историята. Стени и други видове прегради, разделящи едни хора от други, са съществували преди, съществуват и днес – било по границата между две държави, било вътре в отделни страни. Някои стени имат за цел да не пускат хора навън, други – да не ги пускат вътре. Разбира се, зад всяка от тях прозира конкретна политика, следвана от лидерите на съответната държава или общност.
В края на „Тунел 29“ авторката Хелена Мериман споделя какво ѝ е казал Йоахим Рудолф, запитан за стените в днешно време. Неговият отговор ни напомня за Третия закон на Нютон, който гласи, че за всяко действие съществува равно по големина и противоположно по посока противодействие. Думите му разкриват изначалното безсмислие на всеки опит за издигане на стена там, където би било далеч по-хубаво да цари пълноценно взаимодействие между хората: „Където и да бъде издигната стена, хората ще се опитат да я преминат. Или да минат под нея“.
На главната страница: Берлинската стена край Бранденбургската врата една година след началото на строителството
